Чудесно място за разхлаждане в жегите е Панчарево и прилежащото му езеро. С автобус №1 слизам на спирка "Банята Панчарево", прекосявам моста с каскади и се отправям този път по панорамната пътека. Съчетавам огън (слънцето), въздух (галещ кожата ми) и земя (босите ми стъпала биха пели химни, ако имаха този шанс), а водата е под мен и ме примамва. При тези приятна сянка и аромат на борове и ели съвсем не усещам леките изкачвания. Когато стигам до табелите, указващи оставащото разстояние до село Герман и съответно ВЕЦ "Кокаляне", слизам надолу вдясно и пак завивам вдясно, за да се доближа до пейката и кръста над нея. Изглеждат толкова внушителни гледани отдолу, по стандартната алея, а всъщност даряват с много спокойствие и светлина (душевна преди всичко). Продължавам по тази пътека, весело поздравявайки се със спортист и виждам лоста за набиране между две дървета. Всичко е нагласено и никой не пречи на никого. Скоро тази пътека пак се слива с Панорамната, по която тръгнах, и отново съм в изходна позиция. Километрите до тук са малко повече от 4 - абсолютно недостатъчни ми - и решавам да мина по стандартната, както я нарекох, пътека, по която си споделят маршрута велосипедисти и пешеходци. Звуци и шепоти (на листа) ме карат да се обръщам от време на време и с удоволствие да снимам всички представители на растителния и животински свят (ако ви е много семпло, мога да кажа и - на флората и фауната), радвам се на слънцето, топвам набързо стъпала във водата - там, където вече е разрешено и добавям петия елемент, извиращ от избистрените ми ум и сърце, подминавам ВЕЦ "Кокаляне", завивам вдясно, преодолявам на бегом стълбите не само защото вече сериозно напича и след две минути се качвам на същия автобус в обратна посока от спирка "Кокалянско ханче". Километрите вече са малко повече от осем, аз съм охладена, заредена с енергия и готова за останалите задачи от следобеда и вечерта.
Ето и снимки:
Няма коментари:
Публикуване на коментар