Деветашка пещера, Крушунски водопади и Ловеч

 

Лято е. Ако не е горещо, то със сигурност е приятно топло, а дъждовете са дори живителни. Едни от най-добрите места за разхлаждане са пещерите и водопадите. Ако пък в допълнение успея да разгледам някой отдавна посетен, почти забравен град, разделен от река, съботата е повече от пълноценна. И така, речено – сторено.

Деветашка пещера, намираща се на около 15 километра след Ловеч.. Най-голямата и най-дълго време недостъпна за посещение пещера. Разпростряла се на площ от 20 400 м2, с дължина 2442 м и височина – 60 м.. Въпреки че е открита още през 1921 г., дълго време е била засекретен военен обект, тъй като в нея са се намирали хранителните запаси на Държавен резерв, а през 50-те години на ХХ век, дори - петрол. Пещерата има два клона – единият е сух, а другият е приютил подземна река. В залата „Олтара“ пък са открити останки от неолита. Домакините са толкова разнообразни – 12 вида земноводни, 82 вида птици, 34 вида бозайници и 15 вида прилепи. Точно по това време от годината последните са в размножителен период и са взети всички мерки за безопасността им. По-голяма част от споменатите обитатели са защитени видове и са включени в Червената книга.

Крушунските водопади. Малко след това се отправяме към каскадата от водопади, около които има екопътека, достъпна за туристи с различна физическа подготовка. Да, има такса, но моето скромно мнение след толкова безхаберие (чудна дума), което срещнах при безбройните ми посещения на различни места от страната, е, че тя е крайно необходима. Та, да се върнем на екопътеката – описва кръг с изкачване и слизане до изходната точка. Гледките, обаче, гледките са неповторими и си заслужават всяка крачка, всяко спиране и всяко задържане на дъха. Реката, която извира от пещерата в горната част на пътеката е Маарата (от турски – пещерата), дала името и на цялата област, обявена за един от стоте национални туристически обекта. Най-високият от водопадите е 20 м. и се разделя на няколко „ръкава“. Интересно е да се отбележи, че в района има останки от килиите на исихастите – монаси от 13-14 век, които прекарали живота си в уединение. На връщане, се отклоняваме към тайния водопад. Въпреки че не е толкова впечатляващ, колкото Райското пръскало, си заслужава прехода. Към изходната, респективно - крайна, точка има по-приятен път.

Ето го и нашият „алтън“, т.е. златен, както е наричан по време на османската власт, Ловеч. Разположен от двете страни на река Осъм, меандрите на която минават между известни хълмове – Стратеш, наречен от Феликс Канц „великата планина“, Хисаря, върху който е ловешката крепост, където през 1187 г. е подписан мирният договор с Византия и Баш бунар с едноименна алея под него, която през 30-те години на 20 век есе е наричала „Бачо Кольо“. Най-високата точка е хълмът Ак баир. Квартал „Вароша“ в Ловеч, както понастоящем наричаме всички старинни квартали на повечето наши градове,  трябва (колкото и да не обичаме тази дума) да бъде посетен. Типичните възрожденски къщи, работилнички, магазини. Разбира се, най-впечатляващите от тях са в единственият по рода си на Балканския полуостров покрит мост, построен от  Уста Колю Фичето през 1874 – 1876 г.  Не е задължително нито да си купите нещо, нито да ядете бяло сладко или да пиете кафе на пясък. Усетете атмосферата и тогава ще ме разберете. Точно пред моста, момиче в народна носия ми позволява да я снимам. Над Ловеч, вляво от крепостта, е най-големият паметник на Васил Левски (височина 9 м., а общата, заедно с постамента, е 14 м. и тегло 10 тона), открит през май 1964 г. , изпълнен от скулпторите Георги Гергов, Илия Илиев, Иван Кесяков, Димитър Димитров и архитектите професор Александър Доросиев и Душко Романов. Паметникът е символ на града .