Димитър Цолов Доктора – „Пет приключения на витек Диман” и „Космическото пиле”

Издателство „Рал Колобър”

Година – 2013

можете да прочетете

и тук

Една много добре издържана като визия двойна книга, за което са се погрижили художникът Емилия Богданова и човекът, направил предпечатната подготовака, Виктор Гуцев. Тази книга е събрала в себе си различни страховити, но и усмихващи; леки за четене, но и замислящи творби на победителя от конкурса за хорър разказ на списание „Дракус”, „пияният бард” – фронтмен на  групата „Доктор Гогос Бенд”, Димитър Цолов Доктора. Една, безспорно, забележителна личност с разностранни, но задълбочени интереси.

„Пет приключения на витек Диман” е събрала историите на онзи прекрасен момък-юнак, плод на любовта между самодива и човек, за когото са се носели какви ли не слухове, но едно не може да му се отрече – винаги се разчитало на него да реши трудни ситуации. Диман е безстрашен и с лекота поваля бродници, сенки, змейове, мечки-стръвници. Той има змей за побратим, а майка му, самодивата, се намесва само в краен случай, но най-точния – да му изпрати белочел орел или за да отпразнува сватбата му. Герой, който  е безстрашен, но не и безчувствен (той може да се просълзи от историята на една зазидана сянка). Герой, който може да обича и е готов да жертват живота си, за да могат любимите му същества да доживеят отреденото им. Онова отредено, което може да се види само преди да тръгнем по светлата пътека (удивителна метафора!).

В „Космическото пиле”, къде с чувство за хумор, къде със съответната поука или дори със заплашително-предупредителна нотка, в истории от съвременното ежедневие или в отминали времена се появява смъртта. Образът ѝ се променя и тя може да бъде само сянка в разказа – сянката, която води до обрати в живота на онези, които имат какво още да доизживеят, - но неминуемо ще останете впечатлени от начина, по който героите реагират на срещата си с нея.

Димитър Цолов борави с лекота с езика и ако освен добър редактор, Емилия Ралчева, имаше и коректор, който да се погрижи на много малко места за пунктуацията (нищо чак толкова обезпокоително), би могъл да ни предложи безспорно перфектни произведения и в бъдеще. Надявам се, че на никого няма да убегне поетиката в прозата, която е далеч по-добра от тази в стиховете му, които можете да намерите онлайн.

Очаквам още твои творби, Док! Благодаря ти за подаръка!

Част от The Living Haiku Anthology

С радост споделям, че заедно с Мая Любенова и Диана Тенева съм част от The Living Haiku Anthology. Стиховете на български и английски можете да прочетете тук. Редакторът прие шест от изпратените му седем мои публикувани и/или наградени хайку стихове.
Благодаря на тези, които ме подкрепят! :)

Явор Цанев - "Вино за мъртвите"

Издателство - “Gaiana book&art studio”

Година -2013 г.

Издателска редакция – Кети Илиева

По принцип, аз съм много скептична, когато един автор предложи две книги за една година. Разбира се, че зависи от автора и ако е човек, когото познавам, ме тревожи двойно повече. В случая с Явор Цанев, също не направи изключение. Знам, че има много разкази и повечето неиздавани. Знам, че сборници като неговите са повече от необходими - мисля, че достатъчно съм се аргументирала тук.  Ето защо, едновременно се  зарадвах,  но и си мислех дали няма да се разочаровам от новата му книга. За щастие, това не се случи. Сега  ще Ви разкажа защо.

Героите във «Вино за мъртвите» са от онези хора, които обикновено предизвикват отвращение, погнуса или в най-добрия случай – съжаление (което е най-противното човешко отношение). Точно завесата, която отделя техния свят от нашия, уж нормален, е много тънка граница, която не всеки може да отдръпне, без да нахлуе в един от двата свята, без да ги повреди. А Явор успява – вижда как те си взаимодействат и рисува това взаимодействие с думи. Той не търси причина и следствие, той не дава менторски съвети. Само рисува и оставя на нас да огледаме тази картина.

А ние, докато разглеждаме, можем да усетим студа на клошаря, допиващ виното в прясно изкопан гроб (титулния разказ), мъката на лудата жена-регулировчик («Обет»), лишения от смисъл свят на твореца («Плячка», «Китарата»), отчаянието на болните («Кладенецът»). Същевременно обаче не можем да не се ужасим от това до къде води изолацията на такива хора от другата страна на завесата – «Старицата», «Дестилация», «Тихия», «Едно от мен». Ние може и да си мислим, че те са за психиатрична клиника (направо, «лудница»), но техните светове са магически и ако искаме, може и да се поучим от тях – «Колелото», «Самовнушение». Само не трябва да забравяме, че те също са хора. Точно в този момент  читателят си дава сметка, че нашето неразбиране и прекалено желание да изолираме тези хора, за да добруваме (с всички аспекти на този архаизъм) може да ни коства много – типичен пример за това са «Метрономът» и «Цигането» (без никакъв намек за така модерната «политкоректност», с която някои злоупотребяват напоследък) .

В разказите от «Вино за мъртвите» понякога се промъкват и сенки. Сенки на призраци, дошли да потърсят това, което им е отнето приживе. «Тука има, тука няма», отново «Дестилация», «Като старите майстори». Перчемът им се развява на вятъра, а очите... Е, стига толкова. Не искам повече да Ви развалям удоволствието от тези срещи.

Животните също са съпричастни към съдбите на хората. Тях пък съвсем ги подминаваме, а ако случайно ни се изпречат на пътя, можем да ги подритнем. Замисляли ли сме се обаче колко предани са те на стопаните си – нещо, за което «Котакът» и «Кучето на клошаря» ще Ви напомнят с цялата сила на олицетворението. Похват, типичен за басните, тук е използван за напомняне на онези истини, които крепят света, но сме склонни да пренебрегнем. «Гарванът» също ще ни напомни за много хора, които сме захвърлили на боклука (чисто метафорично), само защото крилото им е пречупено.

Алегорията е друг похват, много умело вмъкнат в разказите на Явор. Едва ли има почитател на жанра, който още да не е прочел «Селцето», спечелило специалната награда на Националния конкурс за фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян. Селцето, а в друг разказ и Кладенецът (едноименната история) са дарени с човешки качества, за да реагират на алчността и бездуховността на хората.

Да, наистина след прочита на тези разкази, очите на читателя ще се отворят. И ще гледаме малко по-различно на света около нас. Този свят, зад чиято фина завеса има още хиляди. Те не се крият от нас. Ние не ги виждаме.

Благодаря на Явор, който ми се довери с посвещението. Вярвам, че съм оправдала очакванията му.

Три добри новини - един ден//Three Good News - One Day

(1) Редакторският ми дебют на английски език вече е факт - книгата на Свет Ди Нахум "Раптус", преведена на английски от Валентин Кръстев. Издателство: Hammer&Anvil Books.
My debut as an editor in English is already a fact - Svet Di-Nahum's book Raptus, translated by Valentin Krustev. Publisher Hammer and Anvil Books.

(2) Представяне на книгата ми за деца "Приключенията на Щур и Враби" на английски език в Poetry Sans Frontieres. Благодаря, John Holland! My book for children The Adventures of Shtour and Vrabby in English on Poetry Sans Frontieres. Gratitudes, John Holland! 


(3) Представяне на сборника "Мечове в града", на който съм редактор, от НКФХ "Цитаделата" - МД "Средец", от 15 ч.
Presentation of the literature miscellanea Swards in the City which I am an editor of (in Bulgarian) by National Club for Fantasy and Horror The Citadel - YC Sredetz, Sofia, at 3 p.m.

„Човешкият фактор” – Греъм Грийн

Издателство „Партиздат”

Година – 1989

Преводач – Георги Даскалов

можете да прочетете

и тук

Както и да погледнем, Греъм Грийн (1904 – 1991 г.) е бил интересна личност – писател, драматург, критик. Като прибавите и пикантерията за не една или две любовни авантюри, които винаги са били добра храна за жълтата преса още от миналия век, имало е защо да се шуми около него. Аз обаче бих предпочела да опозная творчеството му по-добре (до момента съм чела „Третият”, „Падналият идол” и „Доктор Фишер и бомбената вечеря”, но ревютата за тях са в едни тетрадки, които може да сканирам някой ден) и днес ще Ви разкажа за романа му „Човешкият фактор”, написан през 1973 г.

Черпейки вдъхновения от собствения си опит в разузнавателните служби, Грийн поднася една история на тайната служба MI6 , в която работят двама агенти и началникът им. Единият, Касъл, е мъж в предпенсионна възраст, който води почти идиличен живот с чернокожата си съпруга и сина ѝ, когото обича като свой. Колегата му Дейвис е бохем, предизвикал подозренията на големите шефове, които трябва да разследват евентуален двоен агент, а и да се отърват от него.  В своята автобиография Ways of Escape Грийн споделя, че с тази книга е целял да „напише роман за шпионажа, освободен от конвенционалното насилие” и допълва: „Исках да представя Службата неромантично, като начин на живот – мъже, които ходят ежедневно на работа, за да припечелят за пенсиите си.” Всъщност, и „Човешкият фактор” в по-голямата си част е автобиографичен, предвид това, че писателят скицира своя личен опит в МI6.  

Красиво, почти романтично е магазинчето за книги на Халидей – един вид лирическо отклонение, представящо връзката читател-писател, с което Грийн за малко да ни заблуди, че всичко това е човешката страна, човешкият фактор в цялата порочна система на „херметизирани кутийки”, в каквито секретните служби са превърнали своите служители. Поне докато не разберем защо Касъл заменя „Клариса” с „Война и мир”. От тези лирически, най-вече на пръв прочит, отклонения е и цитат, който не беше достатъчен на приятелите ми от „Фейсбук” да познаят коя книга чета. Цитат, който мисля заслужава внимание извън всякакви свръхсекретни служби:

"Спомням си как през 1940 година хората се редяха на опашка за новата книга от "Световна класика". Днес великите писатели се търсят малко. Старите остаряват, а младите... е, те, изглежда, остават дълго време млади..."

Преходът между идилични сцени като тези в книжарницата и пикниците на семейството на Касъл сред природата и напрежението в романа също може да бъде описано най-добре с цитати: „Бе научил през последната си година в Южна Африка отколешния урок, че страхът и любовта са неделими”... „също тъй неделими са страхът и омразата.” А малко по-натам: „...защото страхът унижава.” Така, между любов, омраза, страх и унижение, стигаме до развръзката на историята, която е много впечатляваща и от чисто литературна гледна точка.

Преди всичко сравненията – моите любимо-омразни сравнения. Напоследък имам късмет да попадам на все по-добри примери за това най-капризно изразно средство. Ето, че и Греъм Грийн (да не пропусна да кажа, че е чудесно преведен) ме изненадва със следното: „Със самотата манията му за чистота растеше като брадата на мъртвец.”

Описанията на природни картини не са в изобилие, но дори и малкото места, където ги срещаме впечатляват с изключително опоетизиране. „...следобедното слънце се спусна ниско над храсталаците прещип и вятърът се усили. Във въздуха се носеха медни листа, които капеха по миналогодишните жълъди.”

Съвършено овладян е и методът на ретроспекция, при който Грийн сравнява едно очакване с друго – усещания, съвсем не подвластни на разказвача, а на художника, уловил всяка една мимика и запечатал я там, за да не се забравя.

Някои констатации, колкото и да не са препоръчителни за белетристите, напомнят прости истини: „Той изпитваше известно неудобство от богатството и лошия вкус.” Не е и нужно да се казва повече. Всеки естет, поне веднъж в живота си, е изпитвал това неудобство.

Естествено, не можете да очаквате „Човешкият фактор” да разкрие тайните на секретните служби. Най-малкото, авторът не би доживял до тази завидна възраст. Всъщност, обичате ли фъстъци? Като прочетете книгата ще разберете защо Ви питам.

„Помощ, простете” - Фредерик Бегбеде

Издателство „Колибри”

Година – 2013

Преводач – Георги Ангелов

можете да прочетете

и тук

За хората, които ме познават, не е тайна, че харесвах Бегбеде и дори бях писала за него. Можете да си припомните ревютата ми в „Книгите”  и в „Българска художествена литература”. До тук добре – обичам експериментите, обичам интелигентния цинизъм и нормално бе да харесам французина. Въпреки разочарованието ми при срещата с него в София през 2010 г. – закъсня достатъчно, за да откаже всеки уважаващ себе си човек да го чака, - определено се зарадвах за това, че „Колибри” са издали и „Помощ, простете!” – книга, написана през 2007 г. Още повече, че художественото изпълнение на корицата, дело на Стефан Касъров и приятният (най-вече и лесен за носене в дамска чанта) формат на книгата допринесоха за естетичното внушение – прочети я! Грешката ми бе, че подходих към нея с очаквания, а както всички знаем, това не е препоръчително.

Накратко, това е изповедта на един „ловец на модели” не само пред руски отец в църквата „Христос спасител”, но и изповедта на един отказал се от живота и отчаян от любовта застаряващ (как пък го измисли само на 40 години) мъж пред целия свят. Изповед, която ще се изкриви до толкова, че ще доведе до един от най-големите атентати в историята на Москва след 2002 г.

Героят на Бегбеде Октав е представен чудесно – с неговите изповеди, с неговите размисли насаме и най-вече, с неговите действия. За да завърши портрета му, авторът използва и показанията на хора, били в обкръжението му. Както се казва в такива случаи, „с един куршум, два заека” – допълва представата ни за Октав и ни помага да осъзнаем обстановката, в която се намира. Въпреки че не знам френски, мога да отчета изключително добрата работа на преводача Георги Ангелов. Метафори, сравнения и други интересни, но капризни изразни средства са пресъздадени така, сякаш са писани на български в оригинал. Също така, текстът е с чудесен ритъм – може би, най-трудната част при тази нелека задача за прехвърляне на художествена литература от един език на друг.

Хареса ми и структурата на романа. Разделен е на четири части, всяка посветена на един сезон. Добре аргументиран избор, като се има предвид символиката на сезоните, която всички Вие познавате.

До тук обаче с позитивите. За мен точно този роман е разочарование. Очаквах нещо ново и различно от Бегбеде, защото бях убедена, че той е автор, който може да погледне на живота от различни гледни точки. Въпреки съвсем новата обстановка – за кого ли живял от по-добрата страна на Стената, това не е нещо съвсем ново и непознато, - различната професия на главния герой и много по-смелите, та макар и да не са довели до нещо позитивно, действия, Бегбеде си остава същият. Един разочарован от средата изключителен професионалист, страдащ от невъзможност да се справи с личния си живот, който съсипва сам, но обвинява другите за това. Един несретник, който непрекъснато търси причина за неуспехите си у другите, само защото избира блясъка пред възможността за развитие. Очаквах наистина сериозен „шамар” срещу различни институции и социални прослойки, но не открих нищо ново. Или поне не за нас, които сме по-близо до Москва и не са ни чужди превъплъщенията ѝ.

"Приключенията на Щур и Враби"

ISBN 078-954-353-224-7
Издателска къща "Свети Иван Рилски"
Редактор - Бранимир Събев

Това е книгата, с която не един или двама псевдопрофесионалисти си направиха експеримент, но в крайна сметка се стигна до издаването ѝ. Доброто винаги привлича добро. Добрината на редактора ми, добрината на момичетата, които участваха в пиесата - Илияна Делева, Десислава Латковска и Поликсения Ангелова. Добрината на прекрасната ми дъщеря, Виктория Пенева. Все добрини, които доведоха до добро. Признателна съм на всички - и на тези, които опитаха да ме спънат, и на тези, които ми помогнаха да се изправя и да продължа.