Lady Pol The Beloved Фентъзи приказки //Fantasy Fairy-tales

Издателство (Publishing House) “Gaiana book&art studio”

Година -2013 г

Двуезични – и книгата, и ревюто

Bilingual – both the book and the review

The English text is after the Bulgarian one

Много уважавам хората със стил и класа, а както корицата, така и изпълнението, че и личният печат на Лейди Пол говорят точно за тези вече рядко срещани качества. Както не веднъж съм споделяла мнението си, за добро или за лошо, книгата е търговски продукт и всеки един детайл по нея е хубаво да бъде изпипан максимално добре.

Каквото и да си говорим обаче, най-важното си остава съдържанието. В седемте приказки на Лейди Пол ще срещнете образите на свръх-човеци, елфи, рицари, русалки, жени воини. Те навлизат в непознати гори и стигат дори до кръстопътя на света, „там, където се събират всички пътища”. И се променят. Това тяхно преобразяване не винаги е катарзис, но дава насока за различни размисли. Със сигурност, героите създават истории – далечни по време, но толкова близки като звучене.

Разказваческите умения на Лейди Пол се изявяват най-ясно в тънкия усет към детайла, от който може да извлече максималното, за да придаде на историите невероятен ритъм, за да Ви понесе към развръзката толкова леко, че можете неволно да възкликнете докато четете. Особено забавно е, ако правите това в превозно средство – разбира се, неуправлявано от Вас самите.

В тези омагьосващи приказки ще усетите ново звучене на стари мъдрости. Такива като „Апетитът идва с битките”, „Да живеем така, сякаш умираме”, „Легендарните воини не спят, а бдят над съня на хората.”  Напомнят ни се простички истини, че ще получим това, което сме дали. Никога не бихте се досетили, че снегът е всъщност сълзи на русалки, скърбящи по изгубената си сестра. Библейските размисли за изпитанията са прехвърлени върху морето и неговия дракон.

Издържани по всички правила за детска приказка (най-вече в частта с поуката), фентъзи приказките на Лейди Пол са повече необходими – както за родители, така и за деца. Може и да са страховити или твърде тъжни, но никой няма право да заблуждава подрастващите, че животът е захаросан и в него има само красота. Колко ли скучен би бил без непрестанния си ритъм – добро-зло, красиво-грозно? За щастие, разказвачката се дистанцира от разграничаване на тези категории и ги вплита умело в своите увлекателни приказки. Струва ми се, че ще намеря още красота в тях при повторния им прочит. Защото така пишат добрите разказвачи – разкривайки на пластове своите закодирани, но ненатрапчиви послания.

***

I respect people with their own style and high standing and the cover of the book as well as its realization and the personal stamp of Lady Pol speak just about this already rarely met virtue. As I have shared my opinion not once - for good or ill, the book is a trade product and every single detail of it should be made a thorough job of to the maximum.

Whatever we speak about however, the most important thing is the contest. You will meet super people, elves, knights, mermaids, women warriors. They enter unknown woods and reach even the crossroad of the world “where all the roads get together”. And they change. Their transformation is not always a catharsis but it directs the readers to different reflections. For sure the characters create stories – distant in time but so close as sounding.

The narrative skills of Lady Pol show themselves the most clearly in the refine sense of the detail which she is able to extract the best in order to lend the stories and incredible rhythm to which leads us so easily to the denouement that you may exclaim while reading. It is especially funny if you do that on a vehicle – of course, not driven by yourselves.

In these enchanting fairy-tales you will feel a new sounding of old wisdoms. Such as “the appetite comes with the battles”, “May we live as if we are dying”, “The legendary warriors do not sleep, they watch over the people’s sleep.” They remember to us simple truths that we will get what we give. You will never guess that the snow is in fact tears of mermaids sorrowful for their lost sister. The biblical thoughts about the trials pass on the sea and its dragon.

Up to the standard for a child’s fairy-tale (mostly in the part with the moral), Lady Pol’s fantasy fairy-tales are more than needed – for parents as well as for children. They may be creepy or too sad but who has the right to mislead the growing ups that life is candied and there is only beauty in it? How boring it would be without its endless rhythm – good-evil, beautiful-ugly. Luckily, the narrator keeps a distance of such categories and implicates them masterfully in these fascinating tales. It seems to me I will find more beauty into them when I reread these stories. Because that is how the good narrators write – revealing in layers their coded but unostentatious messages.

„Зловещият заговор” 1§2 – Джон Гордън Дейвис

Издателство – „Компас”

Преводачи – Елена и Антон Калеови

Година – 1996

ожете да прочетете

и тук

Биографична бележка от сайта на автора (в мой превод, със съкращения):

Джон Гордън Дейвис е роден в Южна Родезия, сега Зимбабве и е учил в Южна Африка. Защитава бакалавърска степен „Политически науки”, заплащайки престоя в университета, с работа като матрос в Британски търговски кораби и холандска китоловна флотилия в Антарктика. Защитава и бакалавърска степен със специалност „Право”, докато служи като съдийски чиновник в Родезия.

Става професионален писател след като първата му книга Hold My Hand I’m Dying се превръща в бестселър

Като ветеран мореплавател, той и съпругата му, австралийката Розмари, са плавали по цял свят. Вече пенсионери, те разделят времето си между тяхната малка ферма в южна Испания и пътешествията.

Книгата му „Зловещият заговор” е публикувана за първи път през 1988 г. Специално в българското издание не ми допада разделянето ѝ на две части – очевидно, за да получат по-добра цена, но това са дребни неща. Корицата е направо отблъскваща, обаче каквото и да говорим, една книга е важна като съдържание и добрата новина е, че вече много издателства подобриха качеството в това отношение.

И така, съдържанието. Като начало, си припомняме убийството на папа Йоан Павел Пръви, покушението над Папа Йоан Павел Втори (болезнено за нас, българите), запален кораб на Фолкландските острови, мнимото самоубийство на „божия банкер”, мним труп на борда на самолет, който ще откара останките на американски войници, убити при нападението на Гренада. Истински ад в рамките на четири години (1978-1982).

За да бъде драматизмът пълен, тези истории се преплитат с една невъзможна любов, която става още по-отчаяна при убийството на съперника на главния герой Джек Морган, с псевдоним Джек и съпруг на любимата му Ана Хапсбърг - Макс Хапсбърг. Може би подобен сюжет би бил скучно романтичен, ако мъртвият не беше масон, с особено солидни връзки, отнесъл в гроба тайна, която е връзката между щрихираните в началото на книгата трагедии и обявеното извънредно положение в Гренада. Единствената запозната с тайната е вдовицата му, чието спасение е в ръцете на Джек. Руснаци, американци и британци се опитват да се домогнат до нея. Самият Джек е нает от британските военноморски сили, за да откопчи зловещата тайна. Борба между морален дълг и лични пристрастия; лични разочарования и единствена цел в живота.

Признавам си, че поразглезена от автори като Томас Харис и неговата „Черна неделя”, за която писах тук, не съм впечатлена от стила на господин Дейвис, но от друга страна, ако четем само най-добрите, не рискуваме ли да пропуснем нови гледни точки, нови начини да преразгледаме историята? Писателят има една основна мисия и тя не е толкова да информира, а да предложи разнополюсност на размислите.

Краят на историята съвсем не е хепи, с което се подсилва реалистичността дори на добавената художествена измислица. Съгласете се, че не всеки го може.

Струва ми се, че искам да прочета още книги от  Джон Гордън Дейвис . Въпреки или точно защото познавам творчеството и на други автори на политически трилъри.

„Мълчанието на агнетата” - Томас Харис

Издателство „Колибри”

Година – 2013

Превод – Жечка Георгиева

можете да прочетете

и тук

Да се пише за Томас Харис и за „Мълчанието на агнетата” е може би ненужно – едва ли има полуграмотен човек, който да не познава великолепния образ на Ханибал Лектър. Е, останалите  – Кларис Старлинг, шефът ѝ Крофорд, Джейм Гъм (първоначално изплуващ под наименованието Бъфало Бил), както и второстепенните персонажи може да са избледнели с годините, но изключително интелигентният канибал е емблематичен и не се забравя така лесно. И все пак, Вие бяхте ли запомнили шестте пръста на лявата му ръка?

Истината е, че преиздаването на книгата двадесет и пет години след написването ѝ беше крайно необходима. Точно защото има всевъзможни кино и телевизионни версии по нея. И все пак, за всеки четящ това не е достатъчно, за да си припомни невероятното майсторство на Томас Харис, изключително добре преведено от Жечка Георгиева. Само помислете за думи като „жълтозъбоусмихнат”! Точно така трябва да се преведе, нали? Да, но тази констатация е факт на готово, а когато трябва да го направите, едва ли ще Ви хрумне точно този неологизъм от пръв прочит. Бележките под линия на преводача също не са за пренебрегване. Те допълват онова, което не е задължително да знаем като информация, колкото и да ни се иска.

В новото издание на „Мълчанието на агнетата” има и един невероятен бонус – бележка от автора. Чисто биографична, тази бележка ще помогне още малко за разгадаването на тази сложна и интересна личност, защото каквото и да говорим за Ханибал Лектър, той е това, което авторът знае и може да претвори в образа му.

Много ми се иска да проследим още веднъж как пред нас се появява Ханибал. Първо, неговата килия – факт е, че няма нищо общо с тези на шизофреничните полуидиоти от съседните килии, на които той може да въздейства и от разстояние. „Виждайки” (точно този ефект постига Харис) рисунките по стените му и отрупаната с книги и списания маса, някак неволно забравяме, че той е убиецът на девет човека и започваме да му  симпатизираме. Нещо повече, дребното му, жилаво тяло, което кара дори младата стажантка от ФБР Кларис Старлинг да търси нещо общо със себе си, пронизващия зад намордника или хокейната маска поглед, постепенно дават плътност на образа, който на моменти можете да определите като картина на сюрреалист:

„Доктор Лектър беше по бяла затворническа пижама в бялата си килия. Единствените цветове вътре бяха косата, очите и червената му уста, на едно лице, невидяло слънце тъй дълго, че се сливаше с околната белота, а чертите му сякаш висяха във въздуха над яката на пижамата.”

Постепенно се разкрива и могъщият му интелект, с който може да манипулира не само шизоидни убийци. И откъде идва тази сила? Сигурно, ще си помислите – след толкова изчетени трудове, след толкова сериозна практика, как иначе? Да, съгласна съм, но има и нещо друго, което на мен лично ми се бе изплъзнало. Макар и осъден до живот, макар и невиждал слънце дълго време, той е свободен и тази свобода е формулирана така: „Мислите му бяха освободени от страх и човещина. Доктор Лектър беше свободен човек.”

На фона на зверските убийства с одрани кожи, скалпирани глави, какавиди на нощни пеперуди в устите на жертвите, транссексуалният Джейм Гън (! Внимавайте, не бива да го наричате Джеймс), изглежда направо скучен и смешен в сравнение с Ханибал. Дали подобно на Мартин Скорсезе, когото медии нарочиха за отговорен за чара на мафиотите, Томас Харис няма да бъде обвинен за привнасяне очарование в портрета на един масов убиец? Едва ли – това е личен прочит. Никъде в произведенията си писателят не дава своята оценка и не изразява своите чувства към героите си. Той ги обрисува реалистично, а това как ще ги възприемат читателите е въпрос на лично светоусещане. И прочетени книги.

Съветвам Ви, колкото и големи почитатели да сте на Харис, колкото и пъти да сте препрочитали „Мълчанието на агнетата”, да не пропуснете да имате и това издание в библиотеките си. И то не само за украса – корицата от Стефан Касъров е невероятна, но не с това се изчерпва красотата на книгата, нали?

"Дом за светли души" - Любомир Николов

Издателство „ПАН-ВТ”

Година – 2013 

можете да прочетете

и тук

Любомир Николов – познавам трима творци с това име и честно да си призная, винаги когато го прочета, си задавам въпроса „Кой от тях?” Ето защо, псевдонимите ориентират по-лесно. Днес ще говоря за lubara – човекът, който през 2009 г. ме предизвика да напиша ето това представяне-ревю тук. Единствено с lubara имах честта да си стиснем ръцете и от тогава помежду ни се изгради приятелство, което пожелавам на всеки – ненатрапчиво, но с мисълта, че този човек (приятелят) го има и винаги можете да се връщате към него. Харесвам контакта „очи-в-очи”, но двойно повече харесвам момента, в който някой разкрива себе си именно с творчеството си.

И така, четири години след „Лодки през зимата”, излиза книгата на lubara „Дом за светли души”. Доста поетично, не мислите ли? А защо не? – иска ми се да Ви попитам. Нима белетристът не владее мелодията на речта? Нима ритъмът на една белетристична творба е по-малка отговорност от този на поезията? Нежно изпeти думи. Така бих определила този ритъм. И ако ще търсите причината в някакъв свръхталант или свръхнамеса (не, не, нека бъдем сериозни, както и разказите го предполагат), няма да бъдете на прав път. Истината е, че тази песенност може да се постигне само с искреност. Искреността в прозата на Любо е водеща. Всъщност, и в отношенията му с хората. Сигурно и поради тази причина сме толкова добри приятели. Е, сигурно някои биха определили това безценно качество като наивитет, но lubara казва смело: „Наивник, наивник си бях тогава. Сега не съм по-различен.” За щастие, бих добавила.

Разказите – някои от тях вече познати, други съвсем нови – са разделени в две части. „Шантави истории” и „Кратки разкази”. Книгата представлява стройна композиция от истории и дори серии от истории с един и същи герой (Хари, господин Цигулков).

С „Шантави истории” Любо ни връща към своята младост. В младежките щуротии, в пътуванията, решени спонтанно, в срещите с особени, нетипични образи, писателят събира цялата носталгия по онова отминало време. Но в тази носталгия няма сълзливост или напразно ридание, а източна мъдрост – констатация, че това време го е имало и част от него неминуемо ни е направило такива, каквито сме. Със сигурност всеки от нас има какво да разкаже за ученическите си години, но едно е да си подхвърляме весели реплики, увесили нос над чашките, съвсем друго, да намерим точния подход и най-вече, точните думи, за да го направим. Затова са ни нужни и книгите. Любо дава своите препратки директно, без заобиколки. Така можем да се докоснем до неговите източници на вдъхновение – Дебелянов (въпреки че, както споделя, родът му е по-близо до Яворовия), Селинджър, Бредбъри, Голдмън... (другите ще ги откриете Вие, след като прочетете).

След тази разходка, с „Кратки разкази”, Любо ни връща обратно към реалността. Онази реалност, която сами създаваме и в която дори и кафето с изтекъл срок на годност може да добие изключително силен аромат. Не защото не се разваля, а защото ние не сме позволили това да се случи. Разбира се, писателят не идеализира тази реалност. Той открива в нея и пошлото, и грозното, но му придава цвят, отново за да се замислим кой ни е „докарал до тук”, както е прието да се казва. Защото колкото повече търсим причините извън себе си. А това, че някои от тях могат да Ви разплачат, а други да Ви разсмеят съвсем искрено е само част от проявения култивиран талант на автора.

Накрая, но не на последно място, Любомир Николов – lubara в качеството си на главен виновник и аз, в качеството си на избраната от него водеща, Ви каним на 29.11.2013 г., от  18.30 ч. в „Дом за птици” – София, улица "Професор Асен Златаров" (между улиците "Велико Търново" и "Оборище"). Тогава ще се състои софийската премиера на новата му книга. Броени дни след тази във Велико Търново, на 13.11.2013 г. 18.30 часа. Книжарница "Свети Мина" , между Проектантската и Полицията.

Благодаря ти за доверието, Любо!

Димитър Цолов Доктора – „Пет приключения на витек Диман” и „Космическото пиле”

Издателство „Рал Колобър”

Година – 2013

можете да прочетете

и тук

Една много добре издържана като визия двойна книга, за което са се погрижили художникът Емилия Богданова и човекът, направил предпечатната подготовака, Виктор Гуцев. Тази книга е събрала в себе си различни страховити, но и усмихващи; леки за четене, но и замислящи творби на победителя от конкурса за хорър разказ на списание „Дракус”, „пияният бард” – фронтмен на  групата „Доктор Гогос Бенд”, Димитър Цолов Доктора. Една, безспорно, забележителна личност с разностранни, но задълбочени интереси.

„Пет приключения на витек Диман” е събрала историите на онзи прекрасен момък-юнак, плод на любовта между самодива и човек, за когото са се носели какви ли не слухове, но едно не може да му се отрече – винаги се разчитало на него да реши трудни ситуации. Диман е безстрашен и с лекота поваля бродници, сенки, змейове, мечки-стръвници. Той има змей за побратим, а майка му, самодивата, се намесва само в краен случай, но най-точния – да му изпрати белочел орел или за да отпразнува сватбата му. Герой, който  е безстрашен, но не и безчувствен (той може да се просълзи от историята на една зазидана сянка). Герой, който може да обича и е готов да жертват живота си, за да могат любимите му същества да доживеят отреденото им. Онова отредено, което може да се види само преди да тръгнем по светлата пътека (удивителна метафора!).

В „Космическото пиле”, къде с чувство за хумор, къде със съответната поука или дори със заплашително-предупредителна нотка, в истории от съвременното ежедневие или в отминали времена се появява смъртта. Образът ѝ се променя и тя може да бъде само сянка в разказа – сянката, която води до обрати в живота на онези, които имат какво още да доизживеят, - но неминуемо ще останете впечатлени от начина, по който героите реагират на срещата си с нея.

Димитър Цолов борави с лекота с езика и ако освен добър редактор, Емилия Ралчева, имаше и коректор, който да се погрижи на много малко места за пунктуацията (нищо чак толкова обезпокоително), би могъл да ни предложи безспорно перфектни произведения и в бъдеще. Надявам се, че на никого няма да убегне поетиката в прозата, която е далеч по-добра от тази в стиховете му, които можете да намерите онлайн.

Очаквам още твои творби, Док! Благодаря ти за подаръка!

Част от The Living Haiku Anthology

С радост споделям, че заедно с Мая Любенова и Диана Тенева съм част от The Living Haiku Anthology. Стиховете на български и английски можете да прочетете тук. Редакторът прие шест от изпратените му седем мои публикувани и/или наградени хайку стихове.
Благодаря на тези, които ме подкрепят! :)