с. Бистрица, Софийско - водопад Самоковището - с. Железница

 1 май. Денят на труда е почивен - звучи като нескопосано едноредно сенрю, но е факт. След като вчера, неделя, презаредих батериите, имам енергия за ходене и след сериозна тренировка и кучекардио - честно, сутрешната разходка с двете кучета си е такава, - се отправям към спирката на автобус 69 на бул. "Г. М. Димитров", който редовно спазва разписанието си и ако го проследите, няма да се наложи да чакате 17 минути. След има-няма 30 минути съм в центъра на село Бистрица, Софийско - това уточнение се налага, тъй като и селото, и водопадът имат съименници в Рила. 

Тръгвам по бул. "Стефан Стамболов". Ама изобщо не поддавам на разни криволичения, а го следвам, колкото и да са се постарали да изкъртят или счупят някои от табелите. Спомням си неприличните думи, заради които ме наказваха като дете, но само наум, защото общо взето съм дребничка и лавирам между паркираните на тротоара коли. По-едрите хора могат и на глас да си припомнят тези думи. Все пак, гледките си ги бива, а река Бистришка (Стара река, Гъбешница - другите ѝ имена) вече ни подготвя за гледките. И така, след изкачване от 2.100 км. - засечено със "Страва", - съм пред табелата за началото на природен парк "Витоша", за който ни напомня, че е защитена територия от 1934 г. Продължавам по пътеката вдясно преди тази табела. Следвам бяло-зелено-бялата маркировка и скоро виждам табелката, която ми е нужна, подминавайки две чешми междувременно - "х. Алеко, Черни връх". На едно разклонение с много табели ми хрумва нещо за връщане, тъй като сняг през май не е сред любимите ми, но засега следвам споменатата маркировка. Няма какво да се лъжем - общото изкачване от центъра на Бистрица е 3.1 км. После - "пей, сърце," както се казва. За мен, поне, не беше кой знае какво натоварване. След 500-600 метра песнопения - и тях наум, тъй като за разлика от танците, песните не ми се отдават, - поемам дълбоко дъх пред високия само 7 метра, но красив водопад Самоковището в Бистришко бранище. Най-добре е да се осмелите и да слезете току под него, та да го видите в цялата му прелест. Пътеката не е трудна, уверявам ви. 

След снимките, хуквам надолу - ама буквално. Не защото някой ме гони, а защото е приятно. На гореспоменатото разклонение, завивам в посока с. Железница. След около 300 метра е началото на дългата 4.300 км. пътека "Галунка" - част от нископланинската обиколна пътека на Витоша. Маркировката тук е бяло-синьо- бяла, но ви уверявам, че не е нужна. Тук се отдавам на спортно (бързо) ходене и благодаря с усмивка на толерантните туристи, с които, забелязвам с удоволствие, не е демоде да се поздравяваме. Спирам само два пъти за кратки прегръдки. Единият е, за да обвия ръце около част от Бука на енергийно излъчване (аз, по принцип, обичам да прегръщам дървета), а другият - за да прегърна сравнително новата ми приятелка Ивчето (Минчева), с която съвсем не случайно, имаме толкова общи интереси и за да се запозная с нейната придружителка. В края на пътеката, поемам вляво и надолу, отброявайки колчетата, които водят до и от Черни връх, с който ще се срещнем след месец и припявайки (все така наум) на река Железнишка (другите ѝ имена са - Селска река, Стамболова река и Ведена). Съвсем лек дъжд не успява дори да ме намокри. Чакам само 5-6 минути на спирката и се прибирам, този път с автобус 98 - за малко изпуснах 69 - до метростанция "Витоша" и скоро съм си у дома. 

Удоволствие е да видя на картата изминатите километри и денивелация, които дори не усетих. След още една разходка с домашните любимци, но по традиция следобедната е лежерна, успявам да взема душ, да направя станалото вече задължително 10-15-минутно разтягане (ако ви харесва повече - стречинг) и да се подготвя за следващия ден, който определено е работен, но със сигурност крие още изненади. Стига да не се надпреварваме с времето.

Ето ги и снимките, включително и от "Страва":

Клисура - Паметника на Боримечката - Зли дол - Клисура

 

23 април. Ден на книгата и авторското право. Ден, в който в София се организират съвместно велошествие и 4-километрово тичане, а в Панчарево 15-километров преход. Продължавам да чета, дори да пиша по малко, да тренирам сериозно, без да изключвам тичането, колоезденето и преходите, но си обещах, че тази година ще страня от масови прояви. Мое решение, мое дори предизвикателство.

 Ето защо, в 7:35 влакът потегля, а крайната, за мен, гара е Клисура. Точно по разписание, в 9:25 слизам на спретнатата, чиста гара, която може и да не е толкова натруфена като тази на Копривщица, за която ви разказах преди време тук, е много приятна и не липсват обозначителни табели. Тръгвам по пътеката вдясно от гарата и вече минавам по моста над ж.п. прелеза и след около километър и половина съм в центъра на Клисура. Преди това съм минала покрай старинния храм и параклис "Св. Николай". Църквата е построена през 1839 г. върху останките на стария храм и е опожарена през 1912 г. (Балканската война). Възстановена е в периода между 1920 и 1922 г. Не ѝ е било писано да остане дълго непокътната и през 1941 г. е разрушена отново от германските бомбардировки. Уви, и на отиване, и на връщане беше затворена. 

пътят от гарата до град Клисура

старинният храм "Св. Николай"

първи къщи

река Стряма

Ето ме вече в центъра на града. Успявам да видя: паметника на Никола Ценов, новата църква "Св. Богородица", до която е "Старобедницата", както я нарича нейният дарител Йовко Чакъров през 1938 г. и означава трапезария и приют за бедни хора; дървения паметник на розата, тъй като тук се отглежда маслодайна роза; сградата на кметството, вдясно от която е безплатната ученическа трапезария на Елена и Андон Станеви; Историческия музей, разположен в сградата на "Читалище паметник-музей 20 априль 1876 г.", открит на 2 май 1926 г., а средствата за да стане това възможно са събирани цели 30 години и понастоящем е един от стоте национални туристически обекта; Калчевата къща, вдясно от която е (както гласи табелата) "най-големият черешов топ в свта, изработен от клисурския майстор Лучо Обретенов"; Историческия дом Павурджиева къща, част от Историческия музей, в момента в реконструкция. 

Продължавам по същия път, довел ме от гарата и следвайки като ориентир знамената на електрическите стълбове и приела с усмивка гледката на цъфналата вишна, стигам до паметника на Иван Танков - Боримечката. Бедният, останал без образование заради финансовите проблеми на семейството, козар винаги е бил част от обществото на града. На 19-годишна възраст уловил две мечета и оттам е прякорът му. Той, останал само с едно живо дете, се включва в подготовката на Априлското въстание и поема нелеката задача да разположи черешовите топчета в местността Зли дол.Избран е за това поради своите размери, сравнявани с исполински. Позицията е благоприятна, за да съобщи за настъпващите орди на Тосун бей. След разгрома на въстанието героят прекарва три дни в планината, но е заловен в Копривщица, а в София е осъден на вечно заточение. Умира в затвора в Палестина, където е прехвърлен с много свои сънародници. Паметникът, зад който можете да видите и черешовите топчета, е издигнат в чест на стогодишнината от Априлското въстание. Негов автор е Методи Измирлиев. Гледката над Клисура не подлежи нито на снимане, нито на описание - хубаво е да се види и съпреживее.

Продължавам по пътя, следвайки знамената и вдясно виждам отклонение със своеобразна зоологическа градина. Уви, няма кой поне да ми даде някаква информация, а на вратата виждам надпис, че влизането е забранено. Възможно е да има начин да се разгледа, но благодаря наум за възможността да снимам и се връщам, наслаждавайки се на екокомплекса, в който се отглеждат маслодайните рози. 

Завивам покрай табелата, указваща 2 км. до Клисура, а на разклонението поемам по добре маркираната и терасирана пътека към отстоящия на сто метра паметника в Зли дол като минавам първо покрай камъните с надписи - мястото, където се е намирала главната въстаническа позиция на клисурските въстаници и черешовата артилерия и мястото, където Никола Караджов ръководи военните действия при отбраната на града и където е заседавал Военният съвет. Самият паметник е издигнат през 1961 г. по повод 85-та годишнина от избухване на въстанието. Негов автор е арх. Васил Беязов. 

Връщам се лудешки и наслаждавайки се на гледките по пътя, за да установя, че ходя доста бързо, да хапна, да се насладя на напевния говор на местните хора, да изпия едно кафе с късметче "Любов" и да разгледам красивите къщи и дворове на клисурци. От гарата през центъра, паметника на Боримечката, Зли дол и обратно до центъра са 7.200 км. и още 2 този път, заради отклоненията ми по уличките, които не включих към "Страва". Споменатият маршрут е добре отбелязан на картата. А в 13:03 вече бях във влака, който ме върна към София съвсем навреме.