1 май. Денят на труда е почивен - звучи като нескопосано едноредно сенрю, но е факт. След като вчера, неделя, презаредих батериите, имам енергия за ходене и след сериозна тренировка и кучекардио - честно, сутрешната разходка с двете кучета си е такава, - се отправям към спирката на автобус 69 на бул. "Г. М. Димитров", който редовно спазва разписанието си и ако го проследите, няма да се наложи да чакате 17 минути. След има-няма 30 минути съм в центъра на село Бистрица, Софийско - това уточнение се налага, тъй като и селото, и водопадът имат съименници в Рила.
Тръгвам по бул. "Стефан Стамболов". Ама изобщо не поддавам на разни криволичения, а го следвам, колкото и да са се постарали да изкъртят или счупят някои от табелите. Спомням си неприличните думи, заради които ме наказваха като дете, но само наум, защото общо взето съм дребничка и лавирам между паркираните на тротоара коли. По-едрите хора могат и на глас да си припомнят тези думи. Все пак, гледките си ги бива, а река Бистришка (Стара река, Гъбешница - другите ѝ имена) вече ни подготвя за гледките. И така, след изкачване от 2.100 км. - засечено със "Страва", - съм пред табелата за началото на природен парк "Витоша", за който ни напомня, че е защитена територия от 1934 г. Продължавам по пътеката вдясно преди тази табела. Следвам бяло-зелено-бялата маркировка и скоро виждам табелката, която ми е нужна, подминавайки две чешми междувременно - "х. Алеко, Черни връх". На едно разклонение с много табели ми хрумва нещо за връщане, тъй като сняг през май не е сред любимите ми, но засега следвам споменатата маркировка. Няма какво да се лъжем - общото изкачване от центъра на Бистрица е 3.1 км. После - "пей, сърце," както се казва. За мен, поне, не беше кой знае какво натоварване. След 500-600 метра песнопения - и тях наум, тъй като за разлика от танците, песните не ми се отдават, - поемам дълбоко дъх пред високия само 7 метра, но красив водопад Самоковището в Бистришко бранище. Най-добре е да се осмелите и да слезете току под него, та да го видите в цялата му прелест. Пътеката не е трудна, уверявам ви.
След снимките, хуквам надолу - ама буквално. Не защото някой ме гони, а защото е приятно. На гореспоменатото разклонение, завивам в посока с. Железница. След около 300 метра е началото на дългата 4.300 км. пътека "Галунка" - част от нископланинската обиколна пътека на Витоша. Маркировката тук е бяло-синьо- бяла, но ви уверявам, че не е нужна. Тук се отдавам на спортно (бързо) ходене и благодаря с усмивка на толерантните туристи, с които, забелязвам с удоволствие, не е демоде да се поздравяваме. Спирам само два пъти за кратки прегръдки. Единият е, за да обвия ръце около част от Бука на енергийно излъчване (аз, по принцип, обичам да прегръщам дървета), а другият - за да прегърна сравнително новата ми приятелка Ивчето (Минчева), с която съвсем не случайно, имаме толкова общи интереси и за да се запозная с нейната придружителка. В края на пътеката, поемам вляво и надолу, отброявайки колчетата, които водят до и от Черни връх, с който ще се срещнем след месец и припявайки (все така наум) на река Железнишка (другите ѝ имена са - Селска река, Стамболова река и Ведена). Съвсем лек дъжд не успява дори да ме намокри. Чакам само 5-6 минути на спирката и се прибирам, този път с автобус 98 - за малко изпуснах 69 - до метростанция "Витоша" и скоро съм си у дома.
Удоволствие е да видя на картата изминатите километри и денивелация, които дори не усетих. След още една разходка с домашните любимци, но по традиция следобедната е лежерна, успявам да взема душ, да направя станалото вече задължително 10-15-минутно разтягане (ако ви харесва повече - стречинг) и да се подготвя за следващия ден, който определено е работен, но със сигурност крие още изненади. Стига да не се надпреварваме с времето.
Ето ги и снимките, включително и от "Страва":
Няма коментари:
Публикуване на коментар