Ден на мен посветен

Не знам как е при вас, но за мен да имам половин свободен ден е като подарък, за който не съм си и позволявала и да мечтая (колкото и изтъркан от употреба да е този глагол). Ето защо, наред с другите удоволствия, с които започнах деня си, си отделих време и за Пролетния базар на книгата 2012. Очакваха ме срещи с хора, които познавам, а и с нови познайници. Ако не директно, то чрез творчеството им.

Като начало, се отправих към щанд 1, където Бранимир Събев не само предлага „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“ и „Хоро от гарвани“ в комплект, но и беше на щанда, щедро раздаващ усмивки и автографи. Срещата с млади хора, особено ако са талантливи, винаги ми е носила радост. Може би, заради отзвучаващите като ехо финални думи на полския филм „Малката матура 1947“ (режисьор Януш Майевски), че докато учим другите, учим себе си. Вече съм убедена, че има какво да научим от този млад автор.

Не пропуснах и щанда на издателство „Изток-запад“. Христо Блажев е точно толкова сладкодумен наживо, колкото и в ревютата, които пише за книги, които чете в огромни количества. Затова и му се доверих за „Сянката на вятъра“ от Карлос Руис Сафон. Засрамих се за това, че не познавам този съвременен автор, но нали вече споменах – учим се непрекъснато. Може и да ви звучи леко инфантилно, но когато започвам нова книга, първо отварям на посоки и запомням изречението, на което първо попада погледа ми. Като ирония, прочетох: „... в тая работа с книгите не можеш да имаш доверие даже на индекса“. Засмях се, предвид доверието, което бях гласувала. Но не съжалявам! Зачетох книгата още на ескалатора и продължих да чета, пресичайки градинката пред НДК – не бях го правила от годините на израстването ми (не обичам думата „пубертет“). Скоро ще я довърша, което няма да ми попречи паралелно да „поглъщам“ разказите на Бранимир.

И понеже човешката лакомия няма граници, не подминах и щанда на издателство „Леге Артис“. Първо, защото (пак) Христо Блажев беше препоръчал предната вечер романа „Прегръдката“ от Мартин Гюлих. И защото пред погледа ми се изправи „Пилигрим“ на Тимъти Финдли, която прочетох преди време на ... руски. Определено – издателство с вкус, бих казала. Тръгнах си с „Прегръдката“. Не знам защо е на половин цена, но съм щастлива, че ми предстои да я прочета.

И така, тази вечер ще бъда в компанията на трима мъже. По-точно – с тяхното творчество. Не съм ли щастливка?

"История с дух" - отзиви с думи и снимки

1. Снимки от Антон Донев.
2. Отзиви в електронните издания на "24 часа" и "Труд" от Виктория Пенева.
3. Сайт за литература "Е-лит.инфо".

Благодарности и признателност!

"История с дух" - премиера в София

Винаги съм мислела, че човек, поставил си високи цели, носи и голяма отговорност. Естествено бе във вечерта на представянето на пиесата ми „История с дух“ да се боря със съмнения, притеснения и други симптоми, познати като „сценична треска“. Случвало ми се бе и друг път, но този успокоението идваше от прекрасния актьорски екип, в който нямаше случайни хора. Всички те – Анахид и Изабел Чальовски, Петромил Денев, Донка Чолакова, Донко Найденов, Веселка Христова, - са хора, които не веднъж са ми доказвали своята етичност и лоялност. Професионалисти в своите области, те заживяха с ролите си и дадоха най-доброто от себе си.

Залата започна да се пълни по-рано от предвиденото и успяхме да започнем преди да изтекат петнадесетте минути академичен толеранс.

Като начало, отдадохме дължимото на едно друго събитие, което течеше паралелно с нашето в Кърджали – отбелязваше се рожденият ден на Петя Караколева, представена на пролетния „Кръстопът на изкуствата“ от Анелия Янковска – Сенгалевич. С вълнение прочетох края на нейния роман-приказка „Най-златното златно“, с който ни напомня, че човек може да направи „хубавото още по-хубаво“.

И да, този път актьорите показаха, че това по-хубаво не само е възможно, но и предстои.

Реакциите на публиката по време на самата пиеса, в края й и след това, при неформалните разговори, показаха, че пътят по който вървим е правилният. Получихме и безценни съвети от Райчо Русев, които по-честолюбивите биха приели като критика, но за нас са само облекчения по пътя напред. Няма да пренебрегна и подкрепата на приятели от страната и чужбина, които са се вълнували заедно с нас по време на събитието.

Тук искам да се обърна със специални благодарности към управителката на галерия „Класика“ Виолета Панайотова, която повярва в нас и отвори не само вратите, но и сърцето си за нашата изява. Докато има такива хора като нея и приятелите й, изкуството няма да бъде само мираж, заключен в ателиетата на творците.

Благодарим на всички, които направиха празника ни възможен! А ние вече се готвим за изява в Дряново, където „Кръстопът на изкуствата” продължава представянията си – този път, под формата на гастроли.

Мъдрост и светлина не само за един ден

Настоящата седмица започна с това, че земята се разтресе. Страх. Паника. Незнание. И всичко това два дни преди празника на българската култура и просвета и на славянската писменост. Не ни пропусна и в навечерието му. За трусовете се изписа и изговори много. Усещанията остават като добър урок и съответните изводи от него. Днес обаче ми се иска да споделя повече за онези средища, в които днешният празник може да бъде честван ежедневно.

До преди около две години си мислех, че „читалище” е дума-архаизъм и никога повече няма да бъде това, което помня от детството си. Случайно или не, обаче точно тогава животът ме постави пред възможността да присъствам на представяне на нови книги в две столични читалища и докато чаках, огледах таблата и плакатите по стените им, за да се усмихна– тези уникални центрове продължават своята дейност и не се оплакват от липса на пари, криза и нелоялни клиенти, а още по-малко – от конкуренти.

Читалищата, със своята основна функция да бъдат извор на мъдрост и духовна светлина и за децата, и за порасналите, ще запазят своя облик, докато ни има нас, жадните за тази мъдрост и тази духовна светлина.

Думата „мъдрост” винаги е била претенциозна и подобно на друга нейна посестрима – „красота”, - предполага пречувпване през гледната точка на оценяващия. Докато за някого е мъдро да цитира превърнали се вече в клишета шеговити афоризми от известни личности, за други – това са прозренията на вечно търсещия дух, до който се стига чрез четенето и осъзнаването на книги от същите тези автори на афоризми. Богатите библиотеки на повечето читалища предлагат достъп до такава мъдрост. От нас зависи дали ще намерим сили да отидем до там и да я потърсим.

От друга страна, „духовна светлина” е израз, който заслужава повече съсредоточаване и в никакъв случай – клишета. Какво е духовното? Има едно определение, че е „чувство за значимост и цел”. Ако изходим от него, можем ли да кажем, че чувството за значимост идва от само себе си или е външен фактор, който да го озари, който да го огрее със светлина? Със сигурност, докато човек опознава своята природа, абсолютно необходим е именно външният фактор. Спомням си, че като дете, по настояване на амбициозната ми майка, посещавах курс по френски език към едно столично читалище. Тогава проговорих езика, който понастоящем почти не мога да владея, но прекрасната ми преподавателка Фани Коларова, с търпение и внимание ни подготвяше за различни празници, особено тези за началото и края на учебната година. Това бяха моментите, в които тайничко осъществявах моята скрита мечта – да бъда актриса. Там, на сцената на читалището, изпълняваща обикновено ролята на конферансие и рецитатор, аз откривах в очите на публиката светлината, под формата на ясния отговор – да, ти можеш; да, продължавай. Именно срещите ми с читалищните дейци и техните почитатели ме дариха с онази духовна светлина, която може и да не преобръща живота, но осъществява мечти. Та било то и те да са в рамките на онези „пет минути слава”.

Нито в театъра, нито в концертните зали, нито в изложбените сгради любител, работил върху таланта си, не получава това място за изява и директен контакт с публиката.

Както вече споменах, години по-късно, аз отново имах шанса да присъствам като публика, а малко след това – и като изпълнител, - на сцената на две столични читалища. Духовната светлина на Словото под формата на рецитали и изпълнения на авторски песни, огря душата ми и отново ме превърна в актриса – моя неосъществена мечта; в писател – моя осъществена вече такава; в зрител – изкуство, за което няма школи. Духовната светлина на Изобразителното изкуство, струяща от подредените като на изложба картини от стените в залите ми помогна да забравя злободневието и да се отдам на красотата на изкуството. А вие как бихте нарекли тази „духовна светлина” по друг начин, ако не – „мъдрост”?

За чистотата на езика

Статията можете и да прочетете в обзорната ми колонка "Мисли от изминалата седмица" в сайта за литература "E-lit.info"

През изминалата седмица на няколко пъти ми се наложи да си задам въпроса до колко интернет обезобрази чистотата на  българския (и не само) език. Дали причината е в интернет или това необятно (но не колкото Вселената или простотията) пространство само е удобна сцена за изява на неграмотността?

Свикнахме някак със съкращенията 4U, asl/pls, U2 и други такива, но защо допуснахме средството ни за общуване да се првърне в грозотия, до която ме е гнус да се докосна? Защо дадохме платформа на хора, които пишат „кАде”, „изпредвид/впредвид/напредвид” (имаше някога един професор, който наричаше така изразяващи се госпожици „изнапоприказвалите се колежки”) не само да демонстрират, но и да налагат неграмотността си с претенции за новаторство и оригиналност?

Дали това е умело манипулирана отвън стратегия, на която обичащите „на труда лекото и на баницата мекото” се радват и раздават от сърце или можещите и знаещите изпуснаха юздите, уморени да дават безплатни уроци?

Не зная точния отговор, но със сигурност правилното боравене със съответния език е преди всичко въпрос на себеуважение. Спомням си едни по-тежки времена – началото на 90-те години на ХХ век. Тъкмо си бяхме отдъхнали от купонните опашки и парите, с които и без това нямаше какво да си купим, започнаха свои превъплъщения стигнали до пълното им обезценяване. Имаше тогава една (от многото) фирми-перачници на пари. Президентът й (много горд с тази си титла) имаше усет само към едно – да наеме професионалисти на високо ниво, но с недобри финансови възможности. Служителите бяха четирима – две счетоводителки, една секретарка с много добро владеене на три езика и един нещатен адвокат, който да оправя набързо некомпетентните действия на президента.

Една ранна сутрин, секретарката-преводач получи задача, формулирана така: „Тоз договор да е готов на български до пладне!” Тя наведе глава. И за да прикрие усмивката си, и за да се заеме с иначе перфектно издържания договор на английски. Даде най-доброто за своите 24 години и наистина, малко преди обедната почивка, връчи превода на документа на „президента”. Десет минути преди пристигането на адвоката. Началникът (нали такива ставали хората с начално образование) прегледа диагонално договора, взе червен химикал и набързо надраска пред „предвид” – „из/на”. „Недовършена работа! Срамота!” – извика той и отиде лично да отвори вратата на адвоката си, уведомявайки го още при преминаването на коридора за неграмотността на „тази малка пикла, която ще уволня тутакси!” Адвокатът, човек образован и дипломатичен, тактично обясни, че написаното от секретарката е правилно. Тогава, големият шеф пребледня, седна на стола си и секунди след това, почти като кукла с механизъм, скочи вече почервениял:

-          Докато аз плащам, аз решавам как се пише! – изкрещя той и напусна офиса.

Така загуби двама ценни служители, решили, че е по-добре да си търсят нова работа въпреки недоимъка, но готови да запазят достойнството си. Достойнство, което измерваха и с чистотата на българския език.

Адвокатът, за съжаление, отдавна не е между живите. Някогашната секретарка, обаче, гледа по-голяма част от безчинствата с езика, случващи се в интернет пространството и в повечето случаи премълчава. Само се терзае вътрешно и намира съмишленици, с които да сподели тревогата си. Жалко за изгладуваните шест месеца, през които си търсеше нова работа тогава, когато беше само на 24, вече разведена и с малко дете! Тогава имаше смелост да протестира. А сега?

Да се върнем към основния проблем. Колко още такива като някогашната секретарка мълчат? А какво постигат онези, които взимат отношение? Отговорите вече ги знаете, ако само веднъж сте се замислили за чистотата на езика, докато четете нечии „шедьоври”. А ако не сте, то едва ли сте стигнали до края на настоящата статия.

Нека сами изберем дали да защитим езика или ще се оставим на неграмотните и некомпетентните да разширяват не само полето на собствената си неграмотност, но и полетата си за изява! Някогашната секретарка вече няма да мълчи. А вие?

"Вишнева градина" на сцената на Народния театър "Иван Вазов" в София

„Вишнева градина” на сцената на Народния театър „Иван Вазов” в София

Логично е да си зададем въпроса кому е притрябвала „Вишнева градина” на сцената на Народния театър, извън контекста на руския сезон, оформил се там и на сцената на Театъра на българската армия. И отговорът не е в това, че през последната седмица на април (на 26-то число) се изигра юбилейното му, петдесето представление. Не е в почитaне паметта на Крикор Азарян. Те са следствия, а не причина.

Да препрочете човек Чехов и да сподели този свой прочит с голяма аудитория, както са направили покойният Азарян, на когото дължим постановката и на режисьорa Гаро Ашикян, се изискват не само талант и смелост. Да убеди актьорски състав от доказали се театрали, каквито са Мария Каварджикова, Ани Пападопулу, Стоян Алексиев

в тази своя гледна точка и те да заживеят в кожите на георите си, също.

На какво тогава? От моя (разбира се) гледна точка, това е отдадеността на театъра, което не търпи кокетство и фалш. Сцената е безкомпромисна и ги изхвърля много бързо. Хармонията на това най-реално случващо се изкуство не ги допуска. За разлика от киното, където има втори (или n-ти дубъл), даващ шанса за подобрения, в театъра има второ (или 50-то) представление, което е гаранция за непрестанно случващото се подобрение на пиесата.

За мен да изгледам петдесетото юбилейно представление на „Вишнева градина” – почти две години и половина след първото му съпреживяване, даде отговор на два много важни въпроса. Първият – запомняща се ли е пиесата? Определено! В няколко сцени бях готова да суфлирам на актьорите най-вече във финалния монолог на Фирс (изпълняван в началото от покойния вече, Наум Шопов, а понастоящем - от Стоян Алексиев). Две години и половина (почти) по-късно! Мисля, че коментарът е излишен. Вторият въпрос, който си задаваме, също съвсем логично, е – развива ли се пиесата? И тук отговорът е положителен. В съвсем положителна посока при това.

Не искам да пропусна никой, отдал своя талант – от сценичните работници, които актьорите аплодират в края на пиесата, останали скрити зад завесите, през невероятния еврейски оркестър и стигнем отново до актьори и екипа, създал тази постановка.

А колкото до другите въпроси, нека всеки намери отговора за себе си. Няма да се случи без любов и уважение към театъра.