„Всичкият блясък на злото” от Николай Светлев

Можете да прочетете и на страницата

"За четенето и писането"

Държа в ръцете си първата от „Трилогия за доброто и злото” книга на Николай Светлев „Всичкият блясък на злото”. Не е за пренебрегване фактът, че авторът издава тази трилогия в собственото си издателство, но и на испански и английски езици и то в тираж далеч по-голям от обичайните „самиздат” книжлета. Излязла от печат през 1993 г. тя започва с началото на световния апокалипсис през 1997 г.  Година на мрак и глад, с абсолютна девалвация на българския лев. Хайде сега, напрегнете си мозъците и си спомнете каква беше (вече) тази година за родината ни. Не вещаеше ли абсолютния апокалипсис? Но не за политика (колкото и актуално да е понастощем, когато по улиците се протестира) ще говоря сега, а за литература. Висша класа при това. Стараещтие се да мислят позитивно ме спират с думи от типа на: „Не чети такива глупости, само си предизвикваш съдбата!” Аз обаче не мога да гледам оптимистично, подобно на онзи, „щастлив като глупак”, когато всичко около мен се срива – включително и ценностната система на по-голяма част от сънародниците ми.

Сред глад и отчаяние се раждат чудовища. Спасението е в клиника за психично болни. Спасители са крехките и безпомощните. Смъртта на близък човек означва само едно гърло по-малко за хранене. В такава обстановка един простосмъртен, някогашен микробиолог продължава със своите пророчества за края на света. Микробиолог, който далновидно ще предвиди под каква форма заразата, която ще завладее целия свят, е тръгнала точно от България. България, която от праисторически времена има способността да оцелява.

Толкова, съвсем щрихирано, за съдържанието. Овладял изразните средства, Николай Светлев намира най-точните думи, за да вдъхне живот както на измисления, но толкова реален свят, така и на героите си. Герои, в които всеки от нас може да се превърне. Замисляли ли сте се за градацията на прилагателното „гладен”, например? „Гладен”, „изгладнял”, „умиращ от глад”... Да, всички сме ги срещали. А дали сме се сещали за „гладясал”? За вас не знам, но аз определено не бях. Този и други неологизми са необходими в създадения съвсем нов свят. Ако на моменти ви призлее от описания и сравнения („като пръдня” е едно от ефимерните), то ще трябва да почетете още малко от книгата, за да разберете, че всъщност и средата, в която живеете бавно се доближава към тази реалност.

Зачеването на свръхестествено същество и то в божия обител звучи неимоверно богохулно. Ако сте фанатично вярващи, не четете книгата. Само ще влошите състоянието си, което бързо ще ви отведе до временното обиталище на главните герои. Ако обаче сте от онези, които намират значението на символите и вярват в това, че литературата е нещо повече от документиране на реалността, то точно този момент няма да ви спре. И ще проследите не само зачеването, но и раждането на създанието. Каквото и да е то.

В целия този апокалиптичен роман, от който могат да настръхнат косите и на най-закоравелите майстори на хоръра или безчинстващи злодеи, вярващи в своята безнаказаност, неминуемо ще ви се наложи да осмислите ценностната си система. Като например размислите за това какво е щастието. Дали е онова подчинение на шаблони – „така трябва да бъде” и „какво ще кажат хората” – или личното усещане, независимо от ясното съзнание, че не всичко е толкова добро (съответно – зло), за да не приемете, че има неща, за които сме лично отговорни и всички сили във Вселената не могат да променят този очевиден, но избягван като неудобен факт.

Знам, че със сигурност ще прочета и другите две части от трилогията – „Приказка за непобедимото добро” и „Аз, грешният Иван”, сравнявана по внушение (колкото и да не обичам тази дума) с „Време разделно” на Антон Дончев. Чак ми стана любопитно как се съпоставят исторически и фантастичен роман. Но не заради сравняването, което по-скоро принизява неповторимостта и на автора, а защото стилът му ми харесва. Заявявам го открито, дори с риск да разбия митовете за това колко нежна и ефирна (ама ха!) съм в писанията си.

Пиесата „Щур и Враби” в МЦ „Деца с проблеми в развитието”

На 23.2.2013 г. Медицинският център „Деца с проблеми в развитието” отвори врати върпеки студа, въпреки върлуващия грип, въпреки финансовите проблеми. Отвори врати, за да ни приюти нас, екипа осъществил пиесата „Приключенията на Щур и Враби” – Илияна Делева, Десислава Латковска, Поликсения Ангелова и мен, Весислава Савова.

Започнахме с трейлъра към пиесата, който можете да видите натози адрес.  Докато четях надписите към него, децата реагираха на представянето на всеки един от героите.

И така, пиесата започна. Диалогът с децата беше безценен, а когато вдигнахме на крака и болни деца, за да танцуват с нас, думите загубиха всякакво значение. За първи път усещам как някой се отпуска върху мен с цялата си тежест, а на мен ми става леко и съм готова да полетя. Този някой този път беше прекрасната Катя. Здравите дечица се сляха със своите връсници и им помагаха да танцуват и да се забавляват заедно с нас. Децата не познават различия. Те обичат и обичта им е безусловна.

След пиесата дадохме възможност на Балчо Балчев да прочете части от предстоящия „Буквар”, чийто съставител е той, за който стиксаме палци да излезе по-бързо в книжно тяло. Един енергичен малчуган с радост се промушваше пълзешком около поета, с което добави още артистизъм към прочита на стихчета и гатанки с различните букви.

Писателят Милко Марков представи своите книги – две за деца и една за възрастни, посветени на деца без родителска грижа.

Ние, екипът от пиесата, представихме алманаха „Кръстопът на изкуствата”, „Войник на Злото” от Петър Апостолов, „Ярост” от Христина Панджаридис и моето „Пътуване”.

Целта на своеобразния книжен пазар беше благотворителна. Няма да изпадаме в подробности за това кой какво и колко дари. Дарихме си приятелство, което ще се развива и ще продължим да си сътрудничим. 

Имаме и прекрасен подарък - картичка с и от ръчичките на децата в центъра. Надписана ни е така: 
"На нашите приятели от "Приключенията на Щур и Враби" с пожелание за слънчева пролет!
За Весислава,
Илияна, Деси и Поли
от МЦ "Деца с проблеми в развитието"
Благодарим ви!
23.02.2013"

Благодарните сме ние!

„Драконът и джорджът” от Гордън Диксън

Можете да прочетете и на страницата

„За четенето и писането”

Каво би се случило, ако равновесието между Случайност и История се наруши и асистент в колеж се окаже в тялото на дракон, а любимата му – в пленник на драконите? Тя е запазила външния си вид, но вече не се нарича „жена”, а „женски джордж”.  Ще се получи странна сплав от фантастика и фентъзи, със сигурност. Като добавим и психологическия момент, повлиян от опит за месмеризъм, но различен от този при Едгар Алан По, например, съвсем логично стигаме до „Драконът и джорджът” от Гордън Диксън, която прочетох в превод на М. Съмналиев. Роман, написан през 1976 г, като първата от поредицата му „Рицарят дракон” и първоначално публикувана като разказ „Св. Георги и змеят (драконът)” за списанието „The Magazine of Fantasy and Science Fiction”. Романът е спечелил следните признания:

    1977 - британската награда за фентъзи „ August Derleth Fantasy Award” за най-добра новела; 

    1977 - номинация за награда „Locus Poll” – най-добър фантастичен роман;

    1977 - номинация за най-добър роман на световната награда за фентъзи .

Известен с афинитета си към писането в съавторство, писателят този път се изявява сам. Лауреат на наградата „Небюла” и трикратен носител на „Хюго”, той е признат за уменията си да създава завършени, та макар и измислени светове. Може би защото, както казва в книгата, която представям: „За всеки действащ свят трябва да има логическа система.”

В света на драконите, в който има и джорджи, някои от тях рицари, че и цял магьосник, макар и малко отвеян в своята гениалност, подобно на професор в престижен университет, има своя отличителна черта – всички говорят на един и същи език, без да се замислят как го правят. Интересни образи изплуват в него. Дракони и хора, някак си съжителстват съвсем нормално. Даже и говорещите вълци изглеждат на мястото си, но образът на „мраколак” изненадва определено. Първоначалната реакция на мозъка ми е да потърси аналогия с върколак. За щастие, няма нищо общо. С риск да ви разваля малко удоволствието от четенето, ще ви кажа, че мраколакът е някаква странна кръстоска между пор и плъх с размерите на средно голямо черно куче и със светещи в мрака червени очи. С писъците си така въздейства на умовете на хората, че ги карат да побегнат в панически ужас. Според преданията, освен че изяждат жертвите си и се вселяват в душите на тези жертви.

В този свят тъмните сили нарушават гореспоменатото равновесие между Случайност и История и в битките между различните му обитатели ще имате удоволствието да се насладите на цялата история, която ще отведе до логичен, но съвсем не очакван край.

Още в началото на романа се замислям колко капризен жанр е фентъзито. Неминуемо се базира на стари приказки и легенди и отговорността на автора е да не бъде отегчителен и да не робува на шаблони. Време ми е да наваксам и с други произведения на Гордън Диксън. Ще споделям и в бъдеще впечатленията си.

Ето и малко допълнителна информация.

През 1982 се прави анимация по книгата, наречена „Полетът на драконите” (оригинално заглавие – „The Flight of Dragons”) от Rankin/Bass.

Не харесах корицата на книгата. Не оспорвам таланта на създателя ѝ Р. Хайгъров, но имам право на мнение, нали? 

"Прагът" от Петьо Ангелов

Запознавам се с Петьо Ангелов – светла да е паметта му – чрез неговите преводи и единствения му роман на български език, „Прагът”.  Пиша всичко това със свито сърце и с оправданието – да, бих прочела нещо от него, ако още беше жив. И ми се иска да беше. Не го познавах, за разлика от щастливците, имали този шанс. Но го опознавам като чета написаното от него. Там, където ще бъде вечно жив. Там, където мечтите му ще се реализират. Ето защо, ще си позволя цитат. Цитат, който е може би и основният лайтмотив на произведението му:

„Може и да е смачкан тип, но чак да се подигравам с мечтите му, не заслужава.”

Харесвам още начлото на романа „Прагът” – едно момиче, съвсем не типична тийнейджърка е в болница. Лекуващият я лекар не иска да я изпише. Не защото е неизлечеимо болна, а защото животът ѝ е в опасност. Както и неговото бъдеще като човек. Както и цялата история, ако не беше толкова майсторски завъртяна. Парадоксално ли? Моля, моля – хората биват задържани в затвора, за да се спаси живота им, та една болница ли би била жестоко наказание? Бъдещето на един работохолик е застрашено, когато дойде моментът за пенсиониране. Една цяла история може да се провали, ако не е водена от майстор-разказвач. А Петьо Ангелов е висока класа. Това е най-слабото определение за него. И няма нужда от празнословия.

Колкото повече чета романа, толкова повече се чувствам като навлизаща в луковични люспи. Отмятам ги една по една и въпреки че люти на очите, искам по-бързо да стигна до сърцевината. Без очаквания. С удоволствието от четенето. 

Два дневника диалогизират помежду си. Интересен похват, безспорно. В този диалог се разкриват и разплитат пластовете, които споменавам по-горе. Разлиствам внимателно. Не само за да не повредя книгата. За да не повредя някоя от връзките, които авторът е създал толкова фино. В споменатия диалог се преплитат минало (по преразказани спомени и припомнени съновидения), настояще (по съвместни преживявания) и бъдеще (като част от никога неиздаден фантастичен роман). Преплитат се в едно, така сякаш една от директните времеви връзки, за които се говори в отрязъка от бъдещето, е осъществена и няма значение от коя точка във времето или пространството наблюдавате случващото се, всичко е пред очите ви.

Ще срещнете и много размисли за образци на световната (прозата на Кир Буличов – псевдонимът на Игор Можейко; Шекспиров сонет) и родната (стихотворението на Балчо Балчев „Съзерцание”) литература. Както и разсъждения на пишещия човек. Онази колебливост, защото всичко велико вече е казано. Онзи странен начин на общуване, който няма да си позволи наживо. 

Романът няма слабости, но книжното тяло, определено. Няма коректор и така някои незабележими на пръв поглед дефекти дразнят - смяна на букви ("те" и "не" са различни неща, нали). Разбира се, че съдържанието компенсира тези нередности, но мисля, че при едно преиздаване (заслужава си да има), те могат да бъдат избегнати. За другия дефект... Не мога да повярвам, че се налага да го казвам. Дано го има само в единични бройки! На две места липсват по две страници – стр. 170-171 и 174-175. Прекъсва ми се съдържанието. Защо???? 

Простете ми патоса на места в това ревю, но няма как да остана безразлична пред факта, че толкова млад, талантлив и имал да даде толкова много на читателите си творец вече не е сред живите.