Публикация номер 30

Днес, в "Неделно четиво за писатели, ч. 2": 

Седемте основни елемента на един бестселър

"Writersdigest"

представят Уилям Бърнард  

Авторът на трилъри и преподавател по творческо писане Уилям Бърнард (поредицата „Бен Кинкейд”) очерта седемте елемента, които той твърди, че правят един роман, било трилър, криминале, съспенс или други, толкова интересен, че не ти се иска да го оставиш. Ето ги неговите насоки за създаването на шедьовър:

1. Четимост

Всички автори трябва да се стремят към яснота, но най-добре продаваните автори отиват отвъд това просто да създадат повествование, което е толкова интересно, че на човек не му се иска да го остави. Изключителната четивност е резултат от писане, преписване, редактиране и отново преписване. Тежката работа на „многото чернови и прегледи... създава гладки, ангажиращи романи.” Не гледайте през пръсти на процеса на редактиране: Може да се окаже онази стъпка, която отделя нещо многообещаващо от популярното.

2. Необичайност

 „Не Ви трябват гротескни елементи”, за да създадете „странен нов свят” за Вашия протагонист. Поставянето на главния Ви герой в ситуация, напълно непозната за ежедневието му, „добавя напрежение и внася интрига” във Вашата история. Тайните общества, семейните тайни, нещо нелегално в офиса – това са реални „странни светове”, които могат да подсилят любопитството на читателя (и на героя!)

3. Спор

Много писатели се срамуват от споровете и ги избягват, за да не отчуждят или обидят читателите. Бърнард обаче предлага да им се доверим изцяло: „За всеки протестиращ, Вие ще намерите петима нови читатели, които искат да разберат за какво е цялото това суетене.” И не си мислете, че спорът се ограничава със сюжетната линия, засягайки текущите събития или идеите за разногласие, защото и самите Ви герои могат да бъдат склонни да спорят. Бърнард цитира най-известната героиня на Маргарет Митчъл от „Отнесени от вихъра” – Скарлет О’Хара: „[Тя беше] разглезена, манипулативна и най-вече различна,” докато читателите „са свързани с нейното изпитание.” Ако Вие си представяте главен герой, който не е най-добрият човек на света, това е ок; читателите Ви могат да намерят „смисъл на разказа (в) борбата му,” дори героят Ви да е откачалка.

4. Големи действия с големи последствия

Ако героинята Ви изпусне автобуса си, но после се качи на следващия без инцидент, ще загубите вниманието на читателя доста бързо. Но ако тя изпусне автобуса и после се озове отвлечена от войнствен пекар, ядосан заради недостига на захарна глазура, може да завъртите (относително) приковаваща вниманието история, която изисква от героинята да направи своя избор, да се изправи пред страховете си и да бъде подложена на големи промени. „Ако последствията не са трудни и изборите не са тежки, на никого (от читателите) няма да му пука. А ако никого не го е грижа, тогава няма значение какво се случва в историята.”

5. Различна уникалност

Някой може да е склонен да поспори, че всички издадени трилъри са с наследени еднаквости. „Ключът за създаването на нещо уникално,” – казва Бърнард, „е да се напише нещо, което е „същото, но различно.” Добре е да се придържате към един жанр – някои може да кажат, че е за предпочитане, - но всяка история трябва да има „нейните неповторими елементи (или) нова развръзка, за да ангажира читателите.” Ако Вашият спасяващ света адвокат изглежда като другите герои като него в същия жанр, дайте му „интересна предшестваща история, личностна характеристика, трудности” или дори недъг. Има неограничено пространство за разнообразие в рамките на темата, така че открийте това, което никога не е представяно до сега и го разработете.

6. Екстремни ситуации

Трилърите разчитат особено на изцяло потискащи сюжети и игри с високо напрежение. Когато въпросът опира до героя Ви в заплетени ситуации, „не се страхувайте да ги направите екстремни.” Поставете героя си „срещу всеки, който застане на пътя му.” Няма истинско ограничение, освен Вашата собствена креативност, вкарайте героя си във възможно най-сериозни неприятности и после измислете какво трябва да направи, когато ситуацията е „на живот и смърт.”

7. Причина да ги е грижа

Читателите Ви имат нужда да бъдат загрижени за героите – ето защо, тях ще ги е грижа за Вашата история.” Уверете се, че героите Ви имат истински емоции, че са в емоционална криза или несигурност и че „това затруднение е ангажиращо” читателите. „Хората говорят за нещата, за които ги е грижа; тях ги е грижа за книгата Ви, те ще разкажат и на други хора за не.” И ние всички знаем, че най-ефективният инструмент за продаване е рекламата от уста на уста.  

Робърт У. Чеймбърс – „Кралят в жълто”

Издателство “Deja Book”

Преводач – Радин Григоров

Година – 2014

вижте и на

страницата „Ревюта”

Започвам с това, че не съм гледала дори един епизод на „True Detective.” “Изостанáла съм,” както е модерно да се казва. Въпреки това обаче, продължавам да следя с интерес новостите на нашия книжен пазар и искрено се радвам на Благой Иванов и Христо Блажев за новото им издателство – нещо, което успях да им кажа на Пролетния панаир на книгата тази година. „Кралят в жълто” беше единствената (от общо четирите за сега) книга на издателството, която си избрах няколко месеца след самия панаир и да Ви призная, радвам се, че нямам никакви впечатления от екранизацията.

Сега, преди всичко, кой е Робърт У. Чеймбърс. Роден на 26 май 1865 г. в Бруклин и починал на 16 декември 1933 г. в Ню Йорк. Жанровете, в които са написани произведенията му са хорър, фентъзи, научна фантастика, романтична литература („за да си изкарва прехраната” – без коментар), историческа литература, арт нуво, декадентска литература. Правят впечатление и книгите за деца, които има, но не за тях ще си говорим днес. /източниците ми са „Уикипедия” и gutenberg.org, а преводите - мои/

„Кралят в жълто” е сборник разкази, написан през 1895 г., кръстен на измислена (от автора), забранена пиеса, която предизвиквала отчаяние или лудост у четящите я. Име, което се явява повтарящ се (езиков) лайтмотив в няколко от разказите. Отмъстителна, свръхестествена личност е свързващото звено в първите четири разказа, където ще откриете и зловещия жълт знак.

Първият разказ, „Реставраторът на репутации”, е историята на някогашен безволеви, с нищо отличаващ се млад мъж, който претърпява не само физическа (падане от кон), но и психологическа (след престой в лудница търси удобен момент за отмъщение и не бърза за това) трансформации. На фона на една предполагаема картина на Новия свят през все още предстоящата (тогава) 1920 година, авторът тръгва от глобалното, за да стесни постепенно фокуса и да се съсредоточи върху индивидуалното в живота, заявявайки чрез героя си: „И все пак самосъхранението е основна грижа.” Още тук се появява зловещата пиеса „Кралят в жълто”, която сякаш води свой собствен живот. Живот, който се реализира посредством четящия я, като изменя собствената му реалност. От една страна са „лудите”, „лунатиците”, а от друга – „нормалните хора”. И разграничаването между едните (разказвачът и лудият реставратор на репутации, който се оставя на домашния си любимец да го изтезава, накрая до смърт) и другите (например, нормална влюбена двойка, чийто живот се урежда по-добре от очакваното) е във възможността им да понесат истината. Включително и тази за камерата за самоубийци.

„Маската” е може би дори като заглавие изтъркана тема. Както и едно откритие, далеч надхвърлящо способностите на „философския камък”, а направо би „покварило света на изкуството.” И всичко би останало някак шаблонно и безинтересно, ако не се беше появила, между другото, зловещата пиеса „Кралят в жълто”. След като вече знаем за влиянието ѝ, не би имало смисъл да се навлиза в подробности за същността на това произведение, за да разберем последствията от самата история, която със сигурност може да бъде квалифицирана като всякаква друга, но не и скучна или предвидима.

Следващият разказ, „В двора на дракона”, ни отвежда в Париж и противно на очакванията, този двор не е някакво мистично място, в което си живеят дракони. То е обикновено пространство между две жилищни постройки и героят на разказа намира в него символ на убежище. Съвсем друго го терзае. Стремежът към индивидуализъм и естетизъм, т.е. към изразните средства като отделен вид изкуство, познат ни като „декаденство в изкуството”, намира израз в този типичен съспенс.  Без да помръдне (поне тялото си) от мястото, героят изживява сигурността на заплахата и несигурността на изхода от ситуацията – двата задължителни елемента на това понятие. Единственото сигурно и разумно (доколко ли) обяснение е, че героят вече е прочел „Кралят в жълто”. И няма да му бъде достатъчна физическата болка, преживяна в предишната безсънна нощ. Предстои му бълнуване, халюцинация или ако предпочитате, отделяне на душата от тялото, докато се намира в църква. Ситуация, в която ще усети реалността на Каркоса – прокълнатото място на прокълнатата пиеса (Р. Чеймбърс заимства мястото от Амброуз Биърс в разказа му „Жител на Каркоса”) и ще чуе шепота на Краля в жълто. И може би тогава „дворът на дракона” няма да бъде просто адрес.

„Жълтият знак” – един от вече споменатите ключове за първите четири разказа. Вече имаме някаква информация от първия разказ, но тук акцентът пада върху него. Въпреки че в началото, контрастът между красив модел, който позира на главния герой – художник, и случайно зърнатия човек, чието лице наподобява „трупояден червей” сякаш нямат нищо общо, освен декадентския привкус, постепенно всеки мимоходом споменат детайл, изразен с внимателно подбрани изразни средства, намира своето място в този пъзел, след подредбата на който, сред детайлно обрисувания пейзаж, ще изпъкнат онези части, които няма как да забравим. Не само защото са белязани от „жълтия знак”, а защото вече реалността на „Кралят в жълто” е завладяла познатото обкръжение и то никога няма да бъде същото. Колкото и относително да е това понятие, това е моят блог, така че  смело заявявам – за мен това е най-добрият разказ в сборника.

„Госпожица д’Ис” е история с призрак. Би било погрешно да се каже – това вече ми е познато, - защото по-скоро това е един от първоизточниците на вече познатите ни подобни сюжети. И за разлика от драскачи, представящи градски легенди за авторски, без да изменят посоката им, Робърт У. Чеймбърс въвлича читателя до такава степен в преживяванията на героя, озовал се в пустиня, за която случайно появила се, сякаш от нищото, жена пояснява „навлизането тук е лесно и отнема часове; напускането е трудно, то може да отнеме векове,” че вече се чудим дали самите ние не сме се озовали в тази пустиня. Дори и сантименталният вопъл на романтичната история не може да развали онзи вселенски ужас, който завладява съзнанието на четящия.

„Градините пророкови” са истинска изненада за мен. Небезизвестните стихотворения в проза, намерили първите си по-широки изяви през времето, в което твори автора са плавен преход между жанровете в книгата. Изненадата е, че ми харесаха, при положение, че за никого от Вас, четящите този блог, не е тайна пристрастието ми към Оскар Уайлд (1854 – 1900 г.), включително и към стиховете му в проза. Мои преводи на  „Художникът”, „Онзи, Който върши добро”, „Господарят” и „Последователят” можете да видите тук. Затова и искрено симпатизирам на преводача Радин Григоров, давайки си сметка за нелеката задача да се справи с този вид произведение. Макар и на пръв поглед хаотично разпръснати, частите на „Градините пророкови” си заслужава да бъдат прочетени. Поне два пъти. Предвид отдалечеността и във времето, и в ценностната система, колкото и индивидуална да е последната категория.

„Улица „Четирите вятъра” е твърде романтична (да не кажа направо, сладникава) за моя вкус. Любов дори отвъд смъртта и котка като портал между живите и мъртвите не е са сред любимите ми похвати. Не защото имам нещо против любовта, но някак след всички тези разкази до момента, очаквах малко повече напрежение. Единственото, което не може да се отрече, това е невероятният усет към и умение за пресъздаване на живи картини с думи на Чеймбърс. Нелека задача за един художник – както героят, така и авторът.

„Улицата на първия снаряд” ни отвежда в обсадения Париж. В началото войната е по-скоро фон, на който героите се разкриват с постъпките си и вече познатите ни наситени диалози. Постепенно обаче фонът минава на преден план  сякаш поглъща действащите лица. Глад, страх и оживели тайни ще обърнат живота на им толкова бързо, че дори можем да простим сладникавия край. Но ненапразно споменах в началото в какви жанрове е трябвало (да, именно трябвало е или поне му се е налагало) да твори Чеймбърс.

„Улица Света Богородица Полска”. „Тази улица – продължи Сузи – е скучна.” Да Ви призная честно, и на мен започна да ми доскучава от американски студенти художници и скулптори в Париж, но има нещо специално в разказите на Чеймбърс, което не позволява на читателя да ги остави непрочетени. Дали е бохемският привкус на хората от Латинския квартал или мистерията, която витае в най-дребния детайл на обстановката? Дали е различният спрямо този на Анатол Франс (Книга за моя приятел - Le livre de mon ami, X. Les humanités) поглед към Люксембургската градина, въпреки че тук по чистота на мислите, отново виждаме едно малко момченце да я прекосява? А може би тайната е в самия изказ на метафората („лицето му изрази томове знания за планетата”), сравнението („колкото затворена девствена котка”) и другите изразни средства? Отново краят не е по вкуса ми, но неминуемо гореспоменатото не ми дава мира и мисля, че ще препрочета (след време, разбира се) точно този разказ.

„Улица Недостъпна”. И пак същите студенти. И пак нестандартна двойка. Само че този път, взаимно допълваща се. Странното им, безмълвно сливане с очи, с промяна цвета на лицата, изразено с метафората на отнесената роза е красиво, но твърде романтично за циничната ми натура. И все пак, Чеймбърс. И все пак, способността му да твори така, че да въвлече читателя в историята, предизвиквай емпатия, а на моменти дори симпатия към героите.

И ако в първите разкази свързващите символи са „Кралят в жълто”, „жълтият знак” и декадентството, а в следващите ужасът отстъпва на авантюризма и романтиката, то за мен Р. У. Чеймбърс е фигурата, която до момента ми се губеше между Едгар Алан По и Х.П. Лъвкрафт преди прочита на книгата.

Хареса ми изказът на преводача, който със сигурност е трябвало да умува върху доста остарели (да не кажа направо, архаични) думи и похвати. Хареса ми и корицата, дело на Илко Чуков. Чудесен старт за издателството и очаквам още изненади от тях. Ясно е, че Иванов и Блажев няма да могат да издават само книги, които им харесват, но няма и да правят компромиси с нестойностна литература. Друг е въпросът, че едни може да я разберат, а други – не, но причината няма да бъде в липсата на художествена стойност.

Нова статия

Днес в "Неделно четиво за писатели, 2", Ви предлагам превода си на седем, от десет в оригинала, развенчани мита по отношение на писането. Ограничаването със седем се дължи на това, че някои от правилата и примерите не се отнасят до българската граматика – мит едно касае поставянето на предлог в края на въпрос, започващ с въпросителна дума; мит две – този за „никой” в ед.ч. (на английски, заради досадното му заместване с „той или тя”, се използва „те”); мит три – неопределителните членове пред гласен и съгласен звук, каквито изобщо не съществуват на български – думата е или членувана, или не. Ние нямаме поне тези три проблема, но останалите заслужават внимание. Те са:

1. Теорията за големия взрив?

2. Нарушената функция на съюзите?

3. Ограничаване на списъка ми с желани агенти?

4. Твърде претенциозен избор на думи?

5. Конспиративна теория на отказите?

6. Неправилна употреба на дума?

7. Златният билет за публикуване? 

Подробностите са на самата страница - последвайте линка по-горе.

Приятно четене,

В.С.

Новина

На страници 20-21 в първото издание на Undertown Tanka Review 3 мои танка стиха:

undertow

running back to the sea

a seashell

looking back at your steps

cannot remember your face

someone sings

easy come easy go

an echo

the waves are going back

back to the deep ocean

unknown creature

at the bottom of the ocean

a secret

a robber has stolen

a picture of yours

Събуждане

Много подходяща гледка за книгата, която започвам да чета - "Кралят в жълто" от Робърт У. Чеймбърс и в деня на рождението на Х. П. Лъвкрафт.

Днес в "Неделно четиво за писатели, 2"

Можете да прочетете моя превод на статията "10 съвета за водене на блог" от
MarielSundayWangsgard, „BlogHer”. Статията включва следните съвети:

  1. Пишете за това, което обичате

 2. Бъдете различни

 3. Пишете така, както говорите

 4. Ключът е в доброто съдържание

 5. Фотографски умения

 6. Форматиране

 7. Проучване

 8. Импровизирай, докато не го направиш 

 9. Направи добро

 10. Завържи приятелства

Подробности - на самата страница, тук.  

Приятна да бъде неделята Ви!
В.С.