Gaiana Book&Art Studio Rulzzz!

парченца от

"Читателски дневник, 2015 г."

(и откъде ли не)

Егати тъпото заглавие, а? Съвсем не е професионално! Сигурно, но ще се опитам да го защитя, та дори и на никого да не му пука за това. Ето и една от причина да го публикувам само в блога си. Другите са мой проблем и няма да ви занимавам с него. 

Издателството на Явор Цанев с ненатрапчивото, но сериозно присъствие на Кети Илиева – редактор на повечето книги, излезли със запазения му знак, - няма време (или желание) да парадира с „професионализъм”, а прави всичко възможно, за да придвижи напред „ъндърграунд” жанровете – фантастика, фентъзи и хорър. Дори в ъндърграунд кръчми, тези хора осъществяват най-важната цел, която (поне би било редно да) има всеки издател – да удовлетвори интереса на читателя си, а не само да иска да му прибере левчетата. И дори само от тази гледна точка, определено „Rulzzz!”

Има нещо много „дразнещо” (а питайте хейтъри и тролове де!) в това, че ако сте буквоед и се заинатите да преброите грешките във всички книги, издадени от тях, ще установите, че са много по-малко тези, които бихте открили само в една книга. Ето защо, определено “Rulzzz!”

Книгите на издателството не се харесват от всички. По-важното е, че нито Явор, нито Кети, нито пък авторите имат такива амбиции. И рискуват – и с издаването и писането на нестандартни литературни форми (не само в списанието им „Дракус”), и с организирането на конкурси. А за това наистина се иска кураж (да не използвам някой цинизъм, поне за сега) Ами... значи пак – “Rulzzz!”

Не, не съм прочела всичко, издадено от тях, естествено – колкото и разностранни да са интересите ми, не съм „всечетна”  (еквивалент на „всеядна”, примерно). Не е и нужно. В разпилените ми статийки (аз не съм профи) и страници на блога ми, съм писала неведнъж за тях. Днес ще извадя няколко от тазгодишната ми страница „Читателски дневник”, която поради някаква си моя ексцентричност не рекламирам толкова, колкото други години. Това са книги (и списанието им е своеобразен алманах), които най-много ме впечатлиха, защото и те “Rulzz!”, а пък вие ако искате, четете.

(1) Явор Цанев – „Home, Sweet Home:

Макар и от най-скоро излезлите книги от поредицата „Колекция „Дракус”, ще започна с нея. (сигурно се подмазвам на Кети и Явор за следващия конкурс, както намекнаха някои професионалисти, но ако знаете пък тези двамата колко се трогват от подобни нелепости!). Ама и на мен не ми пука, въпреки че нямам топки, та да имам куража да бъда толкова дръзка (упссс, „топки” ли написах?). За сметка на това пък, ще бъде най-краткото ревю, защото има книги, които няма нужда да бъдат разваляни с излишни думи.

Всичко, което съм казвала за Явор тук и тук, че и още тук и там (търсете си ги, ако не ви мързи), е валидно с пълна сила, та дори малко повече, и за “Home, Sweet Home”. Няма да спойл-вам като разказвам или поне намеквам за част от съдържанието на всичките тези разкази. Какви ли не познати и непознати създания са преекспонирани във всевъзможни ситуации, но Явор не губи усещането за човещина и смело ги потапя в обстановка, в която къде метафорично, къде съвсем реалистично (не, не е оксиморон, предвид жанра) напомня простите, но добре забравени истини за човешкия род и надцененото му превъзходство.

(2) Списание „Дракус“/бр. 1, 2015 г.

„По-добре късно, отколкото никога“ твърди една поговорка. И при мен беше валидна по отношение на брой 1 на „Дракус“ от тази година. И все пак, това си е мини-алманах, така че срок на годност няма. Ето какво предлага и как аз прочетох този брой:

„Библиотеката“ (Иван Атанасов) – кратка проза за „мокра от параноии“ жена. Умело отвличане вниманието на читателя (с образа на посредствения библиотекар) от същинската мишена на героинята. Образите са безплътни, без осезаемо присъствие, отстъпили място на онези гласове, които знаем на какво се дължат, но не и докъде могат да ни отведат. Добра белетристика.

„Вълшебното камъче на цар Симеон Велики“ (Георги Панайотов, in memoriam). Тук, за мен (че за кого друг), им някои слабости на иначе приличния разказ, вдъхновен от една легенда. От една страна, леко самодоволно ми звучи самият Симеон да заяви собствените постижения и да е осъзнал приноса, който има за България. Ако те бяха излезли от устата на политкоректния (знам, че ще свиете пренебрежително вежди, но този герой е потомък на българин и арменка и някак това си остава непроменен факт, дори /под/обяснение защо точно той е избраникът, пред който царят се изповядва) Давид, може би биха били по-допустими. И все пак, не е лоша идея легендите да бъдат запазени.

„Джак Холмс“ (Sir Hush). Sir Hush навлиза в историята доста harsh, избрал за тази цел размислите на героя си.Ще се въздържа да използвам епитети за този герой, тъй като авторът го е направил с други и то внимателно подбрани изразни средства. Както и друг път съм Ви споделяла, аз съм много резервирана към реплики на известни герои и истории, но този път няма защо да недоволствам. Чудя се до колко пристрастието на Джак Холмс към хероина е необходимо, но няма да го оспорвам, тъй като най-малкото, е логично. Добре ги събра, Док!

„Затворническа чест“ (Слави Ганев). Леко опасно е да се напише ревю за разказ, чийто автор твърди, посредством един от героите си, че „не приема забележки, които счита за неоснователни“. Историята на убит убиец (ха!) от фалшификатор на пари. Следват психологическа експертиза, звукозапис на разпита на обвинения и други документи. Нелош разказ за отмъщението и справедливостта, но може би малко идеализиран, но това са относителни понятия. Малък недостатък (дано авторът не го приеме за неоснователен) е склонността към разказване за сметка на показването (не, тази забележка не е клише – правило е да бъде така). Все пак, в този случай не  е имал точно указано ограничение за обем.

„Къщата на Франсис Пол“ (Коста Сивов). Коста – съавтор и приятел, - наистина е направил такава компилация от реплики на класики (ле-ле! Некрономикон и Чъки, а?) и съвременни, добри автори (С. Майналовси и известната му кръчма, плюс Доктора и Лейди Пол), че направо съжалих за самопризнанието за репликите по-горе. Можех да го изтрия, но държа на всичко, което съм казала или написала, дори и понякога да ми се е искало да не го бях правила. От цялата тази симфония (да, ритъм в стил Хайдн), Коста успява да направи нещо ново – звучи едновременно много познато, но и съвсем индивидуално. Ако не беше подчертал препратките, би рискувал да го обвинят в плагиатство, но той е добър автор и знае как се прави. Въпреки че е минал през вещите редакции на издателството (разказът е част от новата книга на автора), имам една малка забележка, за да не бъда обвинена в пристрастие - нямаше нужда да се уточнява, че някои хорър автори намират имената на героите му за странни (пак всичко е субективно).

„Срещата“ (Григор Гачев). Тук вече можете да ме обвините в пристрастие, но за мен името на автора беше гаранция за качество (не го познавам лично, но тази част от произведенията му, които съм чела, бе достатъчно основание). Това си е риск, тъй като поражда очаквания, а всички проблеми идват от тях. В тази кратка (почти) импресия, авторът предлага поредна гледна точка за живота, смъртта и атеизма, оправдана с блестящ цитат от Пратчет... в края.

„Златото на дракона“ (Явор Цанев). Автор, който не защото е издател, а е издател, защото е прецизен автор. И тук, очакванията ми бяха големи, но тъй като познавам голяма част от творчеството му, бях сигурна, че ще бъдат оправдани. Точно заради тази прецизност. История в историята, причина за самия разказ. Явор умело сплита двете нишки и доказва, че фолклорът не е изтъркан от употреба. Стига „вагонът изчетени книги“ и въображението да са в абсолютен баланс. Талант. И култивирането му. Ааа, и да не забравя – и златото е относително понятие и въпрос на гледна точка.

„Създателя на сенки“ (Брам Стокър в превод на Явор Цанев) е в задължителния за списанието раздел „Класика“. Едва ли има почитател на жанровете, популяризирани от списанието, който не е чел поне „Дракула“ – култовия роман на ирландеца – и да не е искал да прочете още него от него. Този разказ е един шанс за онези, които още не са го направили. „Шествието на мъртвото минало“. Помислете... Представете си го. А после прочетете и се насладете на изненадите. И не забравяйте, че сте чели Стокър. И че той не забравя човещината, без да я идеализира.

(3) Сибин Майналовски – „Змии в стените”

Сибин Майноловски не е непознато име, когато се заговори за български фентъзи, фантастика и хорър. Дори и "ъндърграунд" тези жанрове имат своите почитатели, които противно на очакването, не са мрачни депресари и интернет "тролове". Те са взискателни, очакващи най-доброто и склонни да се подкрепят. Точно с тези очаквания и тази взискателност идват понякога и разочарованията, но струва ми се, независимо от това, че познавам лично автора и като че ли съм чула и съответно - прочела достатъчно от него, все още очаквам нови, неразкрити до момента, интерпретации на познати теми.

Първото, което прави впечатление в сборника, е авторовото предупреждение - и в предговора, и на задната корица (сигурно някои хора имат нужда от по-често напомняне) - за това кои читатели не бива да четат разказите. Замислих се. Въпреки че съм жена, тоест, съвсем възможно е да бъда нечия "приятелка", а и "майка", които не трябва да слушате, обичам да чета литература, в която "нещата" са назовани "с истинските им имена". Харесвам фантастика, фентъзи и хорър и макар да не съм толкова разочарована от хората около мен, разбирам болката. Ето защо, и с мисълта, че човек пише, заради някакъв "вътрешен стремеж" (много добре формулирано от Етгар Кенет в интервю на Ренета Бакалова), реших, че ще прочета тези разкази. А разочарованията, ако изобщо ги има, ще бъдат мой личен проблем, свързан с някакви имагинерни очаквания, и е възможно да пречупят много от стереотипите, на които всеки човек, колкото и да се бори, е подвластен.

Какви теми разисква авторът? Ами той го е формулирал много ясно - "скритата болка, която кърви от всяка една буква." Добре, ще си кажете, какво ще стане, ако всеки пропише за болката си? Точно там е ключът - не всеки може да го направи, без да наруши правилата (не, те не са за робите) на добрата литература в гореспоменатите жанрове, а и не всеки е готов да порови някъде надълбоко, за да открие корените й. Болката не е внезапен дъжд, тя има причина и носи своите последствия през (почти) целия живот.

Не малка част от разказите на Сибин проследяват травми от детството, които колкото и да се опитваме да потиснем, няма как да не дадат отражение върху по-нататъшното ни развитие. Възможно ли е обаче едно дете - "най-чистата душевност" (клише) - да се превърне в чудовище? Чудовище, съсипващо всичко, до което се докосне, чудовище, което убива? Убива, а все пак, остава все същото мило, невинно създание, загърнато в пижамката си, въпреки болката и разочарованията, ви се иска да прегърнете и закриляте. Но авторът не спира до тук. Той намира и материализира причината (в немалко от случаите, метафорично). Толкова ясно, че не само ще си я представите, но и ще я усетите. Само да прочетете "Лори" и "Коледна украса", пак ще ви бъде достатъчно. Въпреки че в никакъв случай не бива да пропускате (нищо, като цяло, но особено) "Плюшеният заек". Сигурно на моменти ще потръпнете от ужас, отвращение или ще бъдете потресени. Е, значи, писателят е свършил своята работа. И не е отхвърлил човещината, само й е разчистил пътя.

В интерес на истината, чувала съм не веднъж да се подмята, че Сибин малко (това малко е от мен) прекалява с твърде експлоатираната от него тема за лошата приятелка и още по-злата й майка, застанала къде като сянка, къде засенчила младата двойка. Мисля, че и на мен ми е хрумвало. По дяволите, та баба ми беше толкова обичана от зет си (моя баща, светла му памет), че той винаги я наричаше, и то съвсем искрено, без някой да е очаквал от него това, "майко". Значи, има и добри, саможертвени тъщи, нали? Има. Обаче те не се нуждаят от разказ на ужасите, защото оставят съвсем други следи в живота на околните. Онези, обсебващите, унищожаващите, превърналите се в чудовища, но съвсем не деца, трябва да бъдат разобличени, а от авторовата гледна точка, и наказани. Ако не по друг начин, то поне в този жанр литература, за да донесат някакво, макар и минимално, удовлетворение на пострадалите от лапите, пипалата или както искате наречете крайниците им, почти загубили посока жертви. Жертви, в които превръщат и собствените си дъщери - къде несъзнателно, къде не съвсем. И ето как, макар и ненатрапчиво, отново има алюзия към детството - там, където се корени всяко зло, всяко превъплъщение на човека в чудовище. Особено потресаващото чудовище от "Младоженците".

Хубавото чувство за хумор, което срещаме най-вече при героите от "Зелената котка" (да-му-се-не-ви-ди, дали не сте я виждали тази кръчма материализирана някъде наблизо?), дава възможност да си отдъхнете от толкова много гняв, бунт срещу несправедливостта и фатален край, въпреки че и техните истории съвсем не са "с бързо действие и хепи енд" (така една позната формулираше екшън филмите). Само като един от многото примери - "Кюлотите на вещицата". Имаме шанс за по-разчупен поглед към споменатата в предишния абзац тема. Има красиво фентъзи, има напрегнати ситуации, но и нещо обнадеждаващо - Сибин все още има сили да се присмее на някои случки, които неминуемо изглеждат, не, извинете - съвсем реално са описани - като нелепи. Чудесно чувство за хумор има и в разказа "Моргата", където зомбита (не знаете ли какво е отношението на автора към тази тема? прочетете) могат и да не са толкова абсурдни и дори у тях да вложи малко човещина. Нормално, след като е почти изгубена у живите. Освен ако не са преобразени дракони като Тодор от едноименния разказ.

Болката. Болката остава. И се материализира, въплътена в най-плътния герой от едноименния разказ. Въпреки че предупреждава (или точно заради това), че не може да бъде видяна. И тя изкристализира най-ясно в зловещото предупреждение от автора, формулирано като "Последен хорър разказ". Е, хубаво, той не може да приеме, че има и хора, които не харесват творчеството му. Само искам да попитам пишещите - колко от вас си го признават така ясно? Защото аз още се боря със себе си по отношение на "тролене" (нали ви казах, модерни сме), но така и не смея да го формулирам публично. Защото робувам на някакви клишета, за които оправдано, се надявах да бъдат разчупени. А Сибин ги разчупва. "Кучка!" (следва намигване след този цитат от самия разказ).

(4) Пияният бард – „СРЪБнати съчинения”

Изключително приятна поезия от Димитър Цолов – Доктора или по-точно от "алтер егото" (цитирам го) му. Все му обещавах ревю и все не мога да стигна до него. Не защото съм много заета – за разлика от повечето ми пишещи познати, аз имам време за всичко, - а защото не знам какво да кажа, освен – прочетете ги де! Най-любимият ми персонаж е едно джудже (Махмур, гад нечестива!), което така тормози лирическия герой, че хем ми се иска да му извия вратлето, хем ми става тъжно при мисълта за евентуалното му унищожаване. Защото по идея то е безсмъртно. Дори когато някой спре да пие.