Когато денят е почивен, а домакинската
работа не е приоритет в ценностната ми система, си позволявам от време на време
да излизам от „Зоната на комфорт“ (много по-изискано звучи от „да му отпусна
края“) и да правя неща, липсващи в обичайното ми ежедневие. Такъв момент
настъпи на 27 януари, когато освен
грижите за домашните любимци и две пътувания с метро, нищо не беше като всеки
ден.
Първа дестинация за деня беше град Перник, заради провеждащите се там
маскарадни игри. Много мислех кое е най-подходящото транспортно средство и
избрах влака – привилигирован е да не попада в задръствания, каквито се
очакваха в тази посока. Мислено се убеждавах, че ще издържа някак минаването
през Централна гара, тъй като до момента я свързвах с не особено приятни
преживявания. Каква беше изненадата ми да установя, че реконструкцията ѝ не е била
само „козметична“. Същата е повлияла и на служителите, които от „сърдити лелки“
се бяха превърнали почти във феи, разговарящи с клиентите си учтиво, насочващо и с желание
да помогнат. Единственото, което не се е променило - дебнещите отвън таксиметрови шофьори и продавачите на вестници: особено впечатляващ е човекът, който повтаря: "Вестниче от бате Генчо!" И ето, че изпила чаша кафе, минала през безплатна тоалетна (в подлеза е и е учудващо чиста) и снабдила се с карта за деня (4 лв., вместо приготвените 6 за отиване и връщане – нещо, което можех и да не разбера), дори успях да седна във влака, който постепенно се напълни почти „до козирката“. Останалите без места пътници никак не мрънкаха, а от група млади хора до мен чух най-нестандартното обяснение на влюбен мъж: „I used to be virgin and a gay. When I met her, I realized I’m not a gay.” („Бях девствен и гей. Когато я срещнах, осъзнах, че не съм гей“) И с няколко прочетени страници на телефона, няколко разменени усмивки с други пътници, почти не усетих кога стигнахме до Перник. Уви, там козметичните процедури по гарата предстоят, но какво пък – всяко нещо с времето си.
пътуване
изпращачите ми –
гларуси
Нямаше нужда да включвам GPS, за да открия площада с кукерите – безкрайна редица от хора ме заведе до
там и магията на чанове, звънци и музика, вече ме завладя. Снимах буквално
напосоки и със сигурност не улових и една десета от цялата тази магия. Това е
преживяване, което не се разказва и което не може да бъде уловено. Групи от
Европа също бяха дошли да подкрепят фестивала и различно пъстрите им – точно като
езиците на които говорим и характерите ни – носии се завъртяха като в
калейдоскоп. Строго пазени от служителите на жандармерията, докато минат пред журито,
после свободно се отправиха към Двореца на културата и не отказваха снимки,
шеговито продължавайки представлението си. Е, някои свалиха маските и хлопките
за малко, но все пак, те са живи хора и носещите се на талази аромати от печено
месо, хляб, а и бира е победило артистите в тях.
карнавал
прегръща ме кукер
от Македония
Оказа се, че е студено, но го осъзнах едва когато се отправих отново към
гарата. Време беше, тъй като за деня бях предвидила още едно занимание, което
не се вмества в обичайните ми. Имах около половин час да е убедя, че гарата
наистина е останала някъде около 20 години назад във времето. Не предизвика
носталгия, но пък слънцето печеше и реших да изпия следобедното си кафе на
пейка и припек. Тогва видях най-обикновена кръчма (тип „ламаринен покрив“), но
с нарисувано на нея слънце и надпис: „Усмихни се! Щастието ти отива!“ И се
усмихнах. И докато си довърша кафето, почерпя едно кученце и погаля коте, чийто
дом беше кашон от кроасани, не усетих как отново се озовах във влака – този път
с останали празни места, което беше съвсем разбираемо: игрите продължават до
късно вечерта.
Отново в София, успях да се разходя, но в тази ѝ част, която рядко
посещавам. Прекрасен град е, но го съсипваме по необясними за мен причини. Не е
защото билетът ни е от най-скъпите за страната, не е и заради лошия въздух,
осигурил карта за деня на цена един лев (когато общината реши) ... Има нещо,
което не ни е наред и е време да го осъзнаем и коригираме. Все ми се струва, че
не е късно.
поледица
някой дърпа чантата ми
докато вдигам ръкавица
Нямаше последствия, но се чудя – ако цялата тази изобретателност беше вложена в нещо положително дали нямаше да дишаме по-чист въздух и да си плащаме билетите с удоволствие. Или пък живея в измислена реалност?
Въпреки това, продължих с разходката, без да си разваля настроението и стигнах
до бул. Христо Ботев, 77. Там ми предстоеше курс по основи на калиграфията. Посрещнаха
ме три млади дами, малката стая бързо се напълни и докато отпивахме от зеления
чай, се потопихме в история на калиграфията, а малко след това се „въоръжихме“
с четки и хартия, нетърпеливи да опитаме. Нетърпелива – ето го моят
препъни-камък. И въртелива китка – не, не е само от сгъването на оригами. Постепенно
обаче овладявам стойката, треперенето на пръстите (такива са, когато опитват
нещо ново) и макар и далеч от истината, чертите, които изписвам стават по-плавни и
по-правилни. И се смеем – с лекторите, с останалите курсисти. Не, не се
присмиваме – смеем се като деца.
януарско слънце –
три пъти греша
йероглифа му
Прибрах се с усмивка и докато обработвах снимките (от 130 само 51 стават
горе-долу за показване, но предизвикателството е в снимането в движение – с позиране
всеки може), не спирах да се усмихвам. Заради калейдоскопа на един ден.
