Часове (уроци) по ужас

 Днес, 12.11.2021 г., в 15 часа ще се сбогуваме с майка ми. Мисля, че точно сега е моментът да споделя с вас тези уроци, които взехме (съвсем не безплатно - и финансово, и психически)

...

Знам, че много от вас ще се усмихнат накриво и ще кажат: „Говори ми!“ Не за друго, а защото за тях е или до скоро е било ежедневие. За сестра ми, моето дете и мен беше нещо непознато и за да могат други (дано не се налага на никого) да бъдат подготвени, ще споделя накратко часовете (уроците) по ужас, които взехме в интервала от 16 септември до 09 ноември 2021 г. Имам и снимков материал, но засега ще го спестя, тъй като и написаното е доста трудно за „преглъщане“.

На 16 септември майка ми беше оперирана, след като бяха изгубени няколко месеца, за да се установи каква точно е причината за внезапните ѝ прималявания, рязко влошено зрение и затруднение в пазенето на равновесие, две години след изваден тумор на мозъка (ако е нужно, мога и медицинската формулировка да напиша). През тези месеци ѝ бяха направени кръвни, ЯМР и Pet-скенер изследвания. Операцията беше в клиниката по неврохирургия на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“. ПРЕКРАСНИ  доцент Минкин и докторите Кразапрянов и Габровски, както и анестезиолог Тодоров, БЛАГОДАРЯ ВИ! Не само „касапи“, но и хора, които при всяко посещение и при всеки телефонен разговор, даваха подробна информация и насоки. Единственото, за което малко съм объркана, е, че не успяха да ни подготвят за евентуални последствия, които както разбрахме от опит, не са едно или две. Друг сериозен проблем, на който те самите са подложени – трябва да извършат определен брой операции, за да си получат заплатите. Повтарям – ГЕНИАЛНИ неврохирурзи, дипломирали се и специализирали в най-добрите градове по света, трябва да работят на... „норма“ (нали така се наричаше, но не се ли отнасяше за производство по шаблон?). Не мога да простя такава нелепост! И въпреки това, те търсят най-добрия вариант.

На 17 септември, спешно, близък човек на майка ми трябваше да бъде с нея в самостоятелната стая, в която беше настанена, вързана с каиши, защото буйствала. Този близък човек бях аз. Лекарите ми обясниха за какво става дума и подчертаха, че моето задължение е да стоя до нея, за да види познато лице. Около час по късно ѝ беше направен скенер, до който я придружих и където беше упоена от прекрасен анестезиолог. Всичко до тук мина сравнително нормално. И оттам нататък бяхме оставени сами в стаята. Дойде медицинската сестра Валя, която включи система и ѝ даде лекарствата. Тя е единствената от колежките ѝ, която прояви разбиране и показа професионализъм. За съжаление, нейната смяна приключи само няколко часа след пристигането ми в болницата. Малко по-късно ще разкажа за другите от персонала. Не знам как майка ми прие лекарствата, тъй като до следващата сутрин тя не спря да бълнува. Беше буквално в паралелни времеви измерения – ту малко дете, тръгнало да събира гъби с приятелка, ту млада баба на красива внучка, с която бяха набрали цветя (внучката е дъщеря ми), ту млада тъща, на която не трябваше никога да ѝ се купуват такива неудобни обувки, но не и оперираната жена в този момент на абсолютен кошмар за мен, през който никой от персонала не дойде поне за секунда. Изключение прави доктор Габровски на вечерна визитация. Увери ме, че все още всичко случващо се, макар и неприятно, е в рамките на „нормалното“.

На 18 септември рано сутринта, майка ми се „върна“. Едва в този момент осъзна, че е оперирана. Повиках сестрата, която е твърде високопоставена, за да се представи, но ако някой от клиниката чете, ще поясня, че говоря за много добре поддържана руса дама с очила, и тя ми се развика – защо не съм била дала лекарствата на „пациентката“?!!! Аз, която правя „дисекция само на думите“, както намекнах в стихотворение, което прочетохте наскоро. Малко по-късно трябваше аз да придружа майка ми в тоалетната, да ѝ сменя памперса и да ѝ направя тоалет. Санитарката реши, че нейната работа е да излее две капки „Доместос“ в тоалетната и една в мивката, да пусне водата и да си тръгне с погнусена физиономия. Освен това тази, същата, санитарка беше възмутена, че на 16 срещу 17 септември майка ми не им е дала възможност да... поспят???!  Целият ден мина в раздвижване на майка ми, храненето ѝ, нов тоалет, смяна на чаршаф. От кого мислите? От мен разбира се, некомпетентата, която не се досети да отиде в манипулационната и да вземе лекарствата! Аз, на която ѝ беше направена строга забележка, че не мога да налея вода от диспенсъра, тъй като това място (питах се – не трябва ли да се заключва) е опасно, особено предвид това, че пациентите могат да направят всякакви бели. Заради себе си, пак да повторя – трябва да гадая точните лекарства и дозата им, но не и да налея 200 мл. вода. На всичкото отгоре, санитарките се мръщеха на това, че трябва да сменят торбичките на катетъра! Не, само в реанимация те се сменят от мед. сестрите, за да отчитат количеството. В отделението, точно мед. сестра подчерта, че трябва да се обърна към санитарките. Само една от тях, дошла вечерта, прекрасна и като визия, въпреки или точно заради белега на лицето си, също ненамерила за нужно да си каже името, но от скромност, откликна с готовност да смени торбичката и да почисти стаята.

19 септември. Моят рожден ден. Сестра ми ме смени за седем часа, за да успея да се изкъпя и да видя детето си за малко и се върнах отново в болничната стая. Хигиената, даването на храна и лекарства и „разходките“ в коридора отново си бяха наша, на близките, грижа.  

20 септември. Беше ми напомнено, че е време да се прибера у дома. Лекарите ми обясниха подробно какво е положението на майка ми и че на другия ден ще я изпишат. Аз им се доверих. За сестрите и санитарките, обаче, отношението ми се промени само към по-лошо. Останала сама, майка ми се опитала да повика някоя от тях няколко пъти и след като никой не реагирал, станала, за да отиде до тоалетната. Залитнала, ударила си, слава богу леко, главата в стената и едва тогава сестрата отишла при нея. Доцент Минкин се скарал сериозно на персонала си, но съм убедена, че не знае и за половината от своеволията им.

21  септември. Дъщеря ми беше категорична, че ще ме смени и ще спи при баба си, която вече беше в пълно съзнание, ставаше по малко, обслужваше се в тоалетната и банята, хапваше добре. Постоях при тях и се прибрах.

22 септември. Сутринта започна добре, но докато се приготвях за новия ден, детенцето ми (макар и пълнолетна отдавна, си остава такава за мен до края на живота ми) се обади треперещо, че баба ѝ получила припадък и тя, също като мен, с образование и професия далеч от медицинските, нямаше представа какво се прави в такъв момент. Успях да стигна за 15 минути, да разтрия гърба и да потупам лицето на майка ми, която отново „се върна“. Дъщеря ми и аз я преместихме на дивана, завихме я и ѝ дадохме вода. За щастие, мама-боец беше отново в съзнание. По-късно сестра ми и съпругът ѝ закараха майка, по нейно собствено желание, в Рехабилитационен център и тя беше там за десет дни – на място, където  получава адекватна медицинска помощ и където реагират на момента, ако отново има припадък или друга нежелана реакция след операция. Изключение направи отново една медицинска сестра от руски произход, също "анонимна", която си позволила да се държи нагло с всички свои пациенти. 

Изписана от рехабилитационния център на 18 октомври, мама остана вкъщи. Раздвижвахме я постепенно, разпределяхме лекарствата ѝ (вече съм готова ако не за медицинска сестра, то поне за санитарка), подготвяхме ѝ храна. Всичко това продължи до 01.ноември, когато по предписание от „Св. Иван Рилски“, започна лъчетерапия в „Токуда“, където беше приета. До следващия ден, вторник на обяд, макар и много трудно, говореше по телефона. След това, разтревожени, ние се свързахме с лекаря, който искал да ни „стресне“, казвайки, че сме го излъгали за състоянието на майка ни – тя била неадекватна. Напомнихме му в какво състояние я прие. Да, така било, но ето, че тя имала „лъче-непоносимост“ и те... се отказаха от нея. Да не носят отговорност за смъртта ѝ, може би?!

На 04 ноември, неспособни да я накараме да се храни, я настанихме в център „Филаретова“, където получи съвършено професионални грижи. Започнаха да я хранят и дават вода и лекарства с назална сонда. Дори временно се успокоила и започнала да говори, дори неща, различни от реалността. За съжаление, на 09 ноември вечерта издъхнала. Увериха ни и със сигурност вярвам, че е била спокойна и не е била в стрес. Това е единственото място, където медицински сестри и санитарки не се чувстваха велики и отговаряха по телефона във всеки един час от денонощието, давайки подробна информация и дори намираха време да ни успокоят. Не бяхме допуснати в центъра, поради забраната за свиждания, в следствие на епидемията, за която може би, ще пиша друг път.

Не ми се говори в момента за наглостта на държавните служителки (вие си ползвайте м.р., ако искате) в общината, които трябваше да издадат акт за наследници, необходим за организиране на поклонението. Накратко – все едно ни направиха някаква специална услуга, а не си вършеха работата.

Колкото до погребалните услуги... Хората, които ги организират, са много внимателни, добре възпитани и добре организирани. За обратната страна, има установен твърд ценоразпис и където и да отидете, каквито и варианти да търсите, разликата може да бъде максимум 100-150 лева. На фона на крайната сума е като разлика от 20 стотинки при закупуване на хранителни продукти.

Бъдете здрави и се пазете, скъпи приятели! Благодаря на всички вас, които протегнахте ръка и все още сте в готовност да помогнете. Благодаря и на личния ни лекар, доктор Ников от медицински център „Орион“, който през всичките тези две години не забави нито едно направление, не отказа нито една консултация по телефона или на живо. Човекът, който изказа искрени съболезнования и също ни пожела да бъдем здрави и да се пазим. 

Бижутата на София

Съдържание:

Базиликата „Света София“

Най-късата улица - „Малко Търново“

Националният археологически институт с музей (НАИМ) при БАН

Улица “Георги Сава Раковски“

Народен театър „Иван Вазов“ с линк към „Театрален етикет“, полезен и за забележителностите на ул. „Раковски“

Национален Център по Трансфузионна Хематология

Храм "Света Неделя"

Храм "Свети Седмочисленици"

Религиозна толерантност или как на площ хиляда декара са разположени православен, католически, еврейски и мюсюлмански храмове

Най-дългият булевард – „Сливница“

Специалните графити на града

Южен парк

Първият паметник след Освобождението – Руски паметник

Женският пазар

Славейковите дъбове

Слатинското неолитно селище и Площад на авиацията

Народно читалище „Тротоара“ и Статуята на суетата

Фонтаните на София

Паметник на трабанта
Улица „Цар Асен“
***

Част 1

Базиликата „Света София“ – втората най-стара в София, построена през V век

Името ѝ означава „Премъдрост Божия“ и затова, неин патрон е Иисус Христос, съответно празникът ѝ е на 25 март, Благовещение.

Камбаната на църквата е на дърво, до нея.

Архитектура - латински кръст с удължено източно рамо, завършващо с апсида, а куполът (без отвори) е центриран върху пресечната точка на кръстовидния план (централен кораб, пресечен от напречен). (източник – „Уикипедия“)

След османското нашествие е била превърната в джамия, но през 1818 г. и през 1858 г. силни земетресения разрушават сградата и минарето пада, което кара турците да изоставят храма.

Възстановена е през 1927 г., а от 1930 г. в нея се отслужват богослужения.

По време на реставрациите, са открити гробници и гробнична архитектура, което води до изграждането на първия подземен музей на София (2012-2013 г.)

 

част 2

Бижуто, пряка на „Московска“, улица „Малко Търново“. 

Много хора я наричат „машина на времето“, тъй като на скромните си 60 метра пази под паветата артефакти на 4500 години. Носи се легенда, че тук е била някогашната часовникова кула, периодично подпалвана от намиращите конкуренция в нейното присъствие, часовникари. Техните ателиета дали старото ѝ име - „Часовникарска“. Със сигурност, тук се е намирал любимият бар на Цар Борис III – „Луна“. Уви, има и тъжен спомен от по-близко минало: вратата към килиите на Държавна сигурност.  Още по-новата история е запазена под формата на опушената фасада на „Архиви“ – като сянка, напомняща палежа на Партийния дом през 1990 г.

част 3

Националният археологически институт с музей (НАИМ) при БАН е създаден през 1948 г. като сливане на Археологически институт и археологически музей.

На 17 юни 2014 г. открива изложбата „Каменни паметници от колекцията на НАИМ-БАН. Експозиция на открито“. Направена е по проекта „Консервация, реставрация и подобряване начина на експониране на каменните паметници от фонда на Националния археологически музей. Паметниците са от Римската епоха. Те са от  три града: римската дунавска колония Ескус (край село Гиген, Плевенско), което означава “град с най-висок статут в римските провинции“; Никополис ад Иструм (край село Никюп, Великотърновско) и Сердика (София), които са представители на римските градове-муниципиуми (от латински – общини) с ограничено самоуправление. По-голямата част от каменните паметници  напомнят как е изглеждал римският градски площад - центърът на обществения живот.

Важно – НАИМ има дни на безплатно посещение: всеки втори четвъртък от месеца за пенсионери, а всяка последна неделя от месеца за всички категории посетители.

(по данни от сайта на НАИМ)

част 4

Ул.“Георги Сава Раковски“, известна също като“ Раковска“ – дължина 3.850 км. На север започва от ул. „Козлодуй“, пресича булевард „Сливница“, а на юг достига до булевард „Евлоги Георгиев“. Нарича се също и „Улицата на театрите“, тъй като много от тях са точно на нея или в непосредствена близост.

Театър „Сълза и Смях“ – ул. „Г.С. Раковски“ № 127

Името идва от най-старата професионална българска столична театрална трупа, създадена през 1892 г. Понастоящем, театърът е със статут на Открита сцена на Народния театър „Иван Вазов“ (от 2010 г.), а още от 1998 г. е без щатна актьорска група.

 

Театър 199 – касата е на ул. „Г.С. Раковски“, а адресът е ул. „Славянска“ №8

Създаден е през 1965 г., а от 2007 г. името му е Театър 199 „Валентин Стойчев“ в памет на дългогодишния му директор. 199 са местата, с които разполага. Всъщност, след ремонта, те са 169 – твърди се, че е заради комфорта на зрителите и сигурно е така. Рядко подземно помещение може да бъде толкова уютно. Актьорите и режисьорите се събират в театъра на проектен принцип.. Пред театъра е Стената на славата „199 стъпки към успеха“ – отпечатъци от най-известните актьори, играли на сцената на театъра.

 

Учебен драматичен театър при НАТФИЗ – на ул. „Г.С.Раковски“ № 108А

Започва своята история като в продължение на две години е театрална школа към Народния театър „Иван Вазов“, а от 1948 година е официално първото българско Държавно висше театрално училище. В първия випуск са приети 22 студенти по актьорско майсторство и 9 по режисура, а две години по-късно и 16 по театрознание. Отначало курсът на обучение за всички специалности е четири години, но по-късно той става пет за режисьори и за театроведи. Първият ректор е проф. Димитър Б. Митов. През 1954 г. става Висш институт за театрално изкуство “Кръстьо Сарафов”, а от 21.07.1995 г. получава названието “Национална академия за театрално и филмово изкуство “Кръстьо Сарафов”.

част 5

Народен театър „Иван Вазов“

Адрес  ул. „Дякон Игнатий“ №5

Декември, 1898 г. Създава се с фонд за построяването на сграда за държавния театър, за което е взето решение от Народното събрание. През 1904 г. този фонд вече е нараснал до 350 000 лв. Един от първите сред българските интелектуалци, които защитават идеята за национален театър. е народният поет Иван Вазов. На 3 януари 1907 г. тогавашният министър на просвещението проф. Иван Шишманов посреща трупата на народния театър в новата сграда, а за рождена година на най-стария професионален театър се счита 1904 г. – професионалната група „Сълза и смях“, преименувала се на „Български народен театър“.

Театърът, в този вид, в който го познаваме днес, е построен по проект на известните виенски архитекти Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер, които вече са автори на множество театрални сгради във Виена, Одеса, Загреб, Прага, Висбаден, Братислава и други европейски градове, превърнали се в забележителности. Основите са положени на 4  юни 1904 г. на мястото на дъсчения театър “Основа”, където преди това трупата е играла своите представления, а в края на 1906 г. сградата е завършена.

На сайта на Народния театър е публикуван "Театрален етикет". 

 (по данни на сайта на Народния театър)

Част 6

Национален Център по Трансфузионна Хематология

Адрес: ул. Братя Миладинови, 112

Работно време:

делнични дни от 8.00 до 12.00 и от 13.00 до 18.30 часа

събота, неделя и официални празници от 9.00 до 15.30 часа

 Когато познат ме попита кое ще бъде следващото „бижу на София“ и получи отговор, реагира с: „Егати бижуто!“ Да, приятелю, не е от най-красивите сгради в София. Да, приятелю, за да стигнеш до входа, трябва, искаш или не, да се срещнеш поне с един от „кръвните мафиоти“, но това са нищожни проблеми, сравнени със случващото се вътре. Случва се чудото „Спасяване на живот“. Особено когато човек, като мен, е бил дарен с такъв като по чудо и се радва на нов, че има и в повече, най-малкото, което може да направи, е да дари и за другите. Дано не се налага, но ако ви е нужна, дарявам безвъзмездно (подчертавам - безвъзмездно) на всеки 4 месеца, така че не се колебайте да ми пишете. До тогава, ще го правя все така безвъзмездно за хора, попаднали в неблагоприятен инцидент, който изисква кръвопреливане. Тъй като съм над 18, но под 65 г., съвсем малко, но все пак над 50 кг., хемоглобинът ми е като на млад човек, а и съм кръвна група 0+, няма защо да се колебая. Всеки път след кръводаряване се чувствам превъзходно и нищо чудно, тъй като подпомага процеса на обновяване на кръвни клетки и увеличава имунната защита. Убедих се, че всички консумативи за стерилни и нямаше никаква опасност за здравето ми. Другият плюс за мен самата са безплатните изследвания за СПИН, хепатит В и С и сифилис. Ако искате, можете да дарите подаръчните комплекти на някой гладен, беден, бездомен човек. Ако пък сте били болни от COVID-19 и сте се възстановили, можете да дарите и кръвна плазма.

Знаете ли, че за начало на безвъзмездното кръводаряване в България се счита 1958 г. в „Градска станция по кръводаряване“. От друга страна пък, началото на кръводаряването е било възможно благодарение на откритите от Уилям Харви ЗАКОНИ ЗА КРЪВООБРЪЩЕНИЕТО ПРИ ХОРАТА И ЖИВОТНИТЕ. Разбира се, като всяко начало, никак не е било лесно. Неуспешните опити за директно преливане на кръв от едно животно на друго, от животно на човек и от човек на човек са завършили трагично, но на тези жертви дължим възможността да си помогнем в трудни моменти. 

Част 7

Храм "Света Неделя"

адрес: площад "Света Неделя" #20, бивш пл. "Куручешме"

Носи името на светицата, Неделя-Кириакия, родена в Мала Азия. Още от съвсем малка е възпитана като християнка, тъй като родителите ѝ се сдобили с нея, след като дълго се молили за това да имат дете. Заради религиозните си вярвания била хвърлена в тъмница, но чудното изцеление на раните ѝ и отказът ѝ да приеме чуждите идоли на император Диоклетиан, била осъдена на смърт. Тя умира едва на 22 г., малко преди да изпълнят присъдата. 

Храмът е катедрала на софийската митрополия. Предполага се, че в първоначалния си вид  - с каменна основа и дървена конструкция нагоре - е бил построен през Х век. През 1856 г, започва изграждането на новия храм - трикорабна базилика - от майстор Петър Казов и неговите около 40 майстори. През 1858 г. силно земетресение разрушило почти готовата църква. Поради финансови недоразумения, Казов оставил храма с временен покрив.

16 април 1925 г. Военната организация на БКП взривява югозападното крило на храма като част от терористичния им акт, при който загиват 193 души, а 500 са ранени. 

Почти новият храм с височина на купола 31 м., в който е върнат двуредовия позлатен иконостас, бил осветен на 7 април 1933 г.

Част 8

Храм "Свети Седмочисленици"

Както за мен, така и за дъщеря ми, това е много специално място, което всяка от нас откри за себе си, без да сме налагали една на друга мнението си. Ето защо, това е още една причина - наред с очевидната красота и не по-малко интересната история - да включа храм "Свети Седмочисленици" в тази публикация. 

От построяването ѝ през 1528 г. от Синан (тогава, 39-годишен) до 1900 г. е била "Черната джамия" или "Имарет джамия". Черна, защото минарето ѝ било построено от витошки гранит, чийто цвят е черен. Това минаре е паднало при едно земетресение през 18 век. Майсторът Синан, твърди се, бил българин, взет още като малко момче от родителите му и възпитан като еничар. Построил е много джамии, дворци, водопроводи (цели 7!), бани и др. Когато през 18 век голяма част от турците се оттеглят и джамията, постепенно загубила влиянето си, се превръща в склад за муниции. Тъй като София се разраствала много бързо, на мястото на турската махала се появила Алигина махала и се усетила нуждата от храм. През 1896 г. Столична община дала решение за строеж на нова църква. 

Благодарение на Петко Каравелов,през 1897 г. е било издадено разрешение вместо да се строи нова сграда, да бъде преустроена Черната джамия. Също на Петко Каравелов се дължи и името на храма - Свети Седмочисленици, наричани още Светите Светлозарни учители: Кирил и Методий и учениците им Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава. Църквата не включва към тях шестия ученик - Константин Преславски, тъй като не е бил канонизиран. Желанието на Петко Каравелов било да бъде погребан в двора на църквата. Желание, което е било изпълнено през 1908 г.  

Основният план за църквата е дело на руския архитект Александър Померанцев, а работните планове от българските архитекти Петко Момчилов и Йордан Миланов. Преустройството, което е пристройка от притвора и камбанарията, е извършено върху централния корпус на джамията. Югоизточната стена е избита и се иззидала олтарната абсида. Отличителна особеност на храма е иконостасът - зидан и покрит с гипсови орнаменти.  През 30-е години на ХХ век на камбанарията от западната страна е монтиран един от последните стенни часовници. В храма са съхранени част от мощите на св. Климент и св. Горазд и кутрето на дясната ръка на св. Харалампий, 

 

част 9

Религиозна толерантност

Площ 1 кв. км. (квадрат със страна 1 км.) или 1000 декара. Не, изобщо няма да мисля в посока малко ли е или много като площ. Многото точно на този квадратен километър в центъра на София е събирането на четири религиозни храма на едно място: православен, католически, еврейски и мюсюлмански.  Като прибавим мирните шествия на последователите на Кришна, протестантските, евангелистките, източноправославните и всякакви други църкви в града, без апломб, ще го нарека "чудо", което говори и за толерантността на моите съграждани към правото на всеки да изповядва своята религия мирно, с преклонение пред своя Бог и спазвайки своите традиции.

За православния храм - катедралата "Света Неделя" разказах в част 7.

Католическият храм "Свети Йосиф" е най-големият в България. Построен през 1885 г. и разрушен по време на бомбардировките през 1944 г. Новият храм е възстановен през 2002 г., а на полагането на първия му камък е присъствал папа Йоан Павел II. Проектът е на архитектите Косьо Пеев и Стоян Янев. Строежът приключва през 2006 г.

Софийската синагога, най-голяма на Балканите и трета в Европа, след тези на Будапеща и Амстердам, е построена през 1909 г. по проект на Фридрих Грюнангер и е реплика на виенската синагога, унищожена през Втората световна война. Българската синагога оцелява, но богата ѝ библиотека от средновековни текстове е била унищожена по време на войната.

Джамията "Баня Баши" (много бани) е построена през 1566 г. от архитекта Синан - същият, построил "Черната джамия", върху която е изграден храмът "Свети Седмочисленици". Джамията има голям молитвен салон за мъжете, галерия за жените, а чешмата служи за ритуално измиване, преди влизане в салона. 

част 10 

Най-дългият булевард в София

Това е булевард "Сливница" - 10.200 км. (добро трасе за средата на подготовката на маратона), въпреки че е на половината дължина на русенския първенец "България" (21.600 км.). Софийският "дългуч" свързва площад "Сточна гара" с ж.п. прелеза на гр. Божурище. Голям особняк е - номерата на сградите му не са последователни и докато като цяло номерацията нараства от запад на изток, то в частта межу булевардите "Константин Величков" и "Петър Дертлиев", от изток на запад. Като добавим и това, че някои от номерата му се дублират с тези на стария булевард "Вълчо Иванов", направо можем да си пеем "Welcome to the Jungle" на всички видове GPS-и. 

За себе си (вярвам, че не съм само аз, разбира се), наричам това трасе "гимназиалният булевард". Цели четири гимназии са с адрес булевард "Сливница": професионалната по аудио, видео и телекомуникации "Александър Попов", националната професионална по приложни изкуства, националната професионална по прецизна техника и оптика "Михаил Ломоносов" и Софийската професионална по туризъм. Особено много харесвам един от малкото кулни часовници точно на тази гимназия.

По бул. "Сливница" има "мизерни" на пръв поглед сгради, но за много хора те са свързани с детството им и имат своята носталгична стойност. За тези, които "имат очи, нека гледат" - има и красиви или поне опити за красиви произведения на ърбан изкуството. 

Неминуемо, обаче бижуто на бижуто булевард "Сливница" е обновеният и вече много красив, някога "Шарен", а после преименуван на "Лъвов мост", построен през 1889 - 1891 години. Четирите лъва са по поръчка на Вацлав Прошек и са изработени от австрийската компания "Вагнер Биро". Четирите бронзови фигури символизират бунта на убитите четирима книжари Стоян Табаков, Никола Крушкин-Чолака, Киро Геошев и най-младият от тях, обесен точно на на това място, Георги Стоицев-Абаджията, чиято паметна плоча е подновена след ремонта на площада, свързан с проекта "Транспортен възел Лъвов мост". 

Част 11

Графити

...

Като споменах ърбан изкуството, неминуемо трябва да поговорим

и за графитите - underground и street art. Те са нещо като татуировки по кожата на всеки град. Без значение дали той се разширява за добро или за лошо, татуировките се деформират и добиват най-различни форми. Някои от тях са тип "затворнически", В + М = ВНЛ, пред които пещерните рисунки, считани за първите графити, са направо шедьоври. Други обаче достигат съвършенството на съвременното изкуство. Нещо, на което можем да се научим от майсторите на графити, е анонимността. Те използват псевдоними и почти никой, освен най-близките приятели и не всички роднини, знаят нещо за тях. Това е може би същинското изкуството - да остане оценено или охулено само по себе си, а не заради името и/или подписа върху него. Харесваме или ненавиждаме графитите, те са факт и не можем да се преструваме, че не съществува,т само защото нечия (псевдо)чувствителност може да бъде наранена.

Ще ме попитате - какво общо имат графитите с бижутата на София? Контравъпрос - какво общо имат златните "ланци" и кичозните пръстени, та макар и със скъпоценни камъни, с ювелирното изкуство?

част 12

Едно от бижутата на София, свързано със значителни периоди от живота ми, които ще запазя за себе си, се намира между ул. "Козяк" на изток, бул. "Петко Ю.Тодоров" на запад, улица "Бяла черква" на север и улица "Хенрик Ибсен" на юг и югоизток. То е дом на 65 вида птици, от които 29 са защитени, а 2 са в Червената книга на България.

През него минава онази река, за която в градския фолклор се пее с надежда "сливова да стане...", да - Перловската.

Е, вече се досетихте, че говоря за един от най-големите паркове на столицата, Южния. За него, архитектът му Магда Карлова, посветила 25 години от живота си на проектирането му, казва, че е бил замислен като връзка между Витоша и центъра на София. Въпреки безобразното му застрояване по "реституционни причини", той остава едно очарователно място, което приютява много музикални фестивали, спортни, в по-голямата си част, благотворителни прояви, небезизвестното съзерцаване на японските вишни сакура, засадени

още в началото на 80-те години на ХХ век.

Част 13

Първият паметник в София след Освобождението. 

Той е построен през периода 1880-1882 г. и е открит на 29 юни 1882. Това е руски паметник, чиято локация съвпада с пътя на бягството на Осман Нури паша от София към Перник. Предполага се (няма писмени данни за това), че е построен или от руския академик Владимир Й. Шервуд, или от цариградския архитект Вокар. Парите за паметника - 25 хиляди златни лева - са били събрани от руския народ в памет на Цяря Освободител Александър II и в чест на освобождението на България. Високият 10 метра паметник във формата на обелиск, над постамент от три стъпала, е направен от дялан песъчлив бял камък, а плочите с надписи: „Въ царствованiи Александра II го императора всероссiискаго волею и любоввю его освобождена Болгария, 19 февраля 1878 года" и „Не намъ, не намъ, а имени твоему — 1877—1878" - от мрамор. Датата 19 февруари не е сгрешена, а е по стар стил. На източната страна има мраморен релеф на руския държавен герб и руския орден за храброст "Св. Георги". 

Първият път, когато паметникът е ремонтиран, е през 1944 г. поради англо-американските бомбардировки, а вторият - през 2015 г., когато са ремонтирани както самият паметник, така и площадът и градинката към него. Всички бяхме във възторг от "зелените релси", но уви, в момента легендарният трамвай номер пет - връзката между центъра и кв. "Княжево", се ремонтира и възстановяването му е под въпрос. 

Част 14

Женският пазар

Дали е бижу или не може много да се спори. Например, мой познат казва, че има хора, които там се раждат и там умират. За други, това е място на изгодни сделки или социализация и това съвсем не е за подценяване. Накрая, но не на последно място, пазарът е обновен и дори има табели, разказващи историята му. Няма как да пренебрегна тази част на София, особено като добавя и личните ми спомени за това как ставахме с баба ми и отивахме там, за да може тя да си избере нужните зеленчуци, а аз - глина за училище. 

част 15

Славейковите дъбове

вековни дъбове

отронени от миналата година жълъди

в малката ми шепа

Често разказвам за такива места в София, които са специални за мен. Дадох си сметка, че съм изчаквала да дойде моментът на „Славейковите дъбове“. Заставайки с лице срещу хотел „Хемус“, завивате вляво по бул. „Св. Наум“ и продължавате по десния му тротоар. Подминавате общообразователното училище на руското посолство и сградата на един ресторант и стълби нагоре ще ви отведат към тази чудна градина, в която ще откриете няколко около 300-годишни дъба. Уви, любимият на Петко Славейков е изсъхнал – корените му били пресечени заради строеж на жилищна сграда в близост. След като немци изсекли плодни дръвчета, заради бараките си; след като част от площта ѝ е била намалена с около два декара, заради училище, детска градина и улица наблизо, най-после можем да усетим поне част от духа на тази градина, собственост на големите наши поети – баща и син Славейкови. Благодарение на наследниците им, тя е обявена за паметник на културата през 1955 г. и слава богу, все още никой не се е полакомил да я предостави на достатъчно безскрупулни инвеститори, готови да строят върху всяка площ. Така можем да усетим част от духа на кръга „Мисъл“, както и на други поети, а и художници.

тих шепот

думите на паметната плоча вече

почти не се четат

част 16

Слатинското неолитно селище и Площад на авиацията

На 22 август 2022 г. бях решила да посетя място в София, за което, срам не срам, не бях чувала дори, а именно - Слатинското неолитно селище. Изчетох нужните материали, тръгнах смело по бул. "Шипченски проход, който ми е много любим, и стигнах до табелите. Юхууу! До тук добре, но после? Следвах указанията от тези табели, консултирах се със Стронцо, сравних всичко със снимките, които си бях свалила, но вход така и не намерих. Още по-потресаващо беше за жители на "Слатина" (разхождаха кучета, излизаха с торби от магазини, та беше лесно да позная, че са местни) - не бяха и чували дори за селището. Само бяха виждали разкопки тук-таме.

След това се отправих към Площада на авиацията на кръстовище "4 километър". Толкова пъти през годините бях минавала покрай него, но така и не бях спирала. Монументът е посветен на 100-годишнината на Българската авиация, отбелязана през 2012 г.

част 17

Народно читалище "Тротоара" и Статуята на суетата

В София имаме и читалище, чиито дейности са насочени изцяло към младите хора. На това място те могат да се вдъхновяват и творят. Намира се на ул. „Братя Миладинови“ №26 (между ул. „Пиротска“ и бул. „Тодор Александров“). Всичко, което ви интересува можете да прочетете на личния им сайт.

През 2019 г. скулпторът Любомир Мишонов създава „Статуя на суетата“ с точно наименование „Statue Of The Great Consumption“ (Статуя на Великото потребление), която се издига на покрива на читалището и е достъпна за снимки от паркинга на „Тодор Александров“, веднага щом завиете вляво, след като подминете сградата на читалището. Когато отидете и поискате да я снимате, не правете като мен директно да влезете в паркинга, а се спрете до дамата там, поздравете я и кажете защо влизате. Тя първо ми се развика, съвсем основателно, но после аз се извиних и си стиснахме ръцете, пожелавайки си само хубави неща. Беше права – влизайки в заградено пространство, е хубаво първо да се представим. Не ми липсва възпитание (в защита на починалите ми родители го казвам), а се бях разсеяла, щастлива, че съм открила Статуята. А тя е почти копие на тази на свободата в Ню Йорк, но талантливият млад творец Мишонов я е направил изцяло от отпадъци - 15 чувала, пълни с боклук, събрани от семейството на скулптора в продължение на два месеца, а тези отговорни хора изхвърлят отпадъците си разделно. Оковите на статуята, за разлика от тези на по-голямата ѝ сестра в щатите, не са разкъсани, а са тези, с които ние сме се оковали сами към социалните мрежи. „Потребителката“ държи в едната си ръка брошура за Черен петък, а в другата – смартфон. Повече от ясно, нали? 

част 18

Фонтаните на София

1. Започвам с автентичния първи от 1910 г., внесен от Виена. Първо се е намирал в градската градина, а през 30-те години на миналия век е бил преместен на бившия площад „Оборище“, запазил това свое име до средата на 20 век, а сега познат като градина „Буката“ между улиците „Доспат“, „Христо Станчев“, „Шандор Петьофи“ и булевард „Прага“. Фонтанът, издържан в стил „Сецесион“, познат ни и от лъвовете и орлите на съответните мостове, е пуснат в началото на 90-те години на миналия век. Копието на този фонтан, направено през 1998 г. се покри с печална слава след инцидента с останалия завинаги на 34 години Веселин Маринов светла му памет, през 2005 г. и остана под купол до 2019 г.
А в градината, освен фонтана, можете да видите костенурката от любимия ни Сънчо, паметник на Ян Бибиян и дяволчето Фют от скулптора Николай Зиков, заменил на 1 юни 2006 г. поредното недоразумение на социалистическия реализъм под формата на бюст, паметна плоча, посветена на Герхард Венгел – немски летец, загинал, докато защитавал населението на София от англо-американските бомбардировки и паметна икона на Свети цар Тервел мавроубиец от 2016 г. 

Източник (освен това, което аз видях): Wikipedia, цитирана дословно (но не винаги упомената) от няколко други сайта.

2. Фонтанът пред Президентството бил проектиран в средата на 50-е години на ХХ век от скулптора Петър Дойчинов (1909 – 2005 г.), завършил художествените академии в София и в Прага. В свое интервю за „Блиц“, той споделил, че според неговия проект водният ефект на фонтана е трябвало да бъде висок 18 метра, но по нареждане на военните е била намален с 4 метра, за да не пречи на манифестациите (без коментар). Дърветата около фонтана са садени от Дойчинов, защото течението там е голямо. Премеждията около изграждането били не едно или две, но в крайна сметка той и най-добрият (за времето си) леяр в София се справили в дадения им краен срок. И защо? За да спират фонтана, когато на работа отивал представител на тогавашната власт, оплакващ се, че шумът от водата му пречел да се съсредоточи.

Първата реконструкция на фонтана била през 90-те години. През 2014 г. е направена основната, при която е била изградена съвсем нова система, съответстваща на новия Стандарт за безопасност (2013 г.) и три нови дюзи. Твърди се, че дюзата в средата е единствена в страната. Вечер можете да наблюдавате осветлението му в три цвята.

Източници: „Блиц“, „Вести“ и „Wikimapia”

3. Фонатнът на площад „Бански“, както е видно от надписа на плочата, е бил създаден през 1958 г. от професор-архитект Делчо Сугарев (1903 - 1988 г.) и художник-керамик Георги Бакърджиев (1899 - 1972 г.) е възстановен през 2004 г. Когато разглеждам снимки от стара София някак си той ми липсва и се радвам, че е бил част от проекта по възстановяване на градинката пред Банята, а сега – Регионален исторически музей.

4. Фонтанът пред Народния театър, в Градската градина, са сравнително нови - от 1976 г. През ноември 2017 г. подпийнал тийнейджър се подпрял на статуята на балерината, изработена от скулптора Георги Чапкънов, и ... я счупил. Младият човек прекарал 24 часа в районното и бил освободен без да плати дори глоба. Статуята била в Софийската градска галерия до април 2018 г., когато е била върната на мястото си.

5. Спорни или не, въпреки всички вицове и злобни забележки, фонтанът в подлеза на НДК и водните каскади пред двореца са факт, който няма как да пренебрегнем. Този, в подлеза, е направен през 80-те години на ХХ век от Иван Радев и Атанас Агура. Твърди се, че сребристите топки от стомана са били наричани "женски мозъчета", а според изискванията на поръчителите, би трябвало да са планети. Каскадите в градинката са също от този период - 1980-81 г. Както вече написах, фонтаните са факт и събират много почитатели на фотографията и рисуването.

Ето ги и няки от емблематичните паркови и градински фонтани: 

Скулпторите на девойките от чешмите-фонтани в прака Заимов

В Борисовата градина - розариума

В Южния парк

В Северния парк

В Западния парк - любими пръскалки за деца и кучета

Пред общината на район "Изгрев" 

Част 19 

Паметник на трабанта

В Царската градина на София, наред с всички красоти за гледане, можете да видите и ... Паметник на трабанта. Дело е на Георги Донов, а табела до паметника гласи "С уважение към движещите сили". Бюстът върху трабанта е на Марсел Дюшан - френски художник, чиито творби са издържани в стила на дадаизма и сюрреализма. Не знам каква е причината да бъде качен върху трабанта, но не това е най-важното - фактът, че не разбирам нещо не ми дава основание да го отрека. Дали съм почитател на спрените от движение трабанти? Ни най-малко, но си спомням една от транспортните стачки в началото на демократичните промени у нас, когато един "батко" услужливо ни возеше от точка А до точка Б точно с трабант. Комби.

Част 20

Улица "Цар Асен"

Една от любимите ми улици в София - "Цар Асен". Разположена между ул. "Алабин" и булевард "Пенчо Славейков", само на няколко крачки от "Витошка", независимо дали по "Шандор Петьофи", "Хан Аспарух" или която и да е от другите улици, тя е съчетала спокойствието в дворовете на кооперациите, нова и стара архитектура и е много гостоприемна за уличното изкуство - от поръчкови, през импровизирани графити до скулптура на лъв.