петък, 12 ноември 2021 г.

Часове (уроци) по ужас

 Днес, 12.11.2021 г., в 15 часа ще се сбогуваме с майка ми. Мисля, че точно сега е моментът да споделя с вас тези уроци, които взехме (съвсем не безплатно - и финансово, и психически)

...

Знам, че много от вас ще се усмихнат накриво и ще кажат: „Говори ми!“ Не за друго, а защото за тях е или до скоро е било ежедневие. За сестра ми, моето дете и мен беше нещо непознато и за да могат други (дано не се налага на никого) да бъдат подготвени, ще споделя накратко часовете (уроците) по ужас, които взехме в интервала от 16 септември до 09 ноември 2021 г. Имам и снимков материал, но засега ще го спестя, тъй като и написаното е доста трудно за „преглъщане“.

На 16 септември майка ми беше оперирана, след като бяха изгубени няколко месеца, за да се установи каква точно е причината за внезапните ѝ прималявания, рязко влошено зрение и затруднение в пазенето на равновесие, две години след изваден тумор на мозъка (ако е нужно, мога и медицинската формулировка да напиша). През тези месеци ѝ бяха направени кръвни, ЯМР и Pet-скенер изследвания. Операцията беше в клиниката по неврохирургия на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“. ПРЕКРАСНИ  доцент Минкин и докторите Кразапрянов и Габровски, както и анестезиолог Тодоров, БЛАГОДАРЯ ВИ! Не само „касапи“, но и хора, които при всяко посещение и при всеки телефонен разговор, даваха подробна информация и насоки. Единственото, за което малко съм объркана, е, че не успяха да ни подготвят за евентуални последствия, които както разбрахме от опит, не са едно или две. Друг сериозен проблем, на който те самите са подложени – трябва да извършат определен брой операции, за да си получат заплатите. Повтарям – ГЕНИАЛНИ неврохирурзи, дипломирали се и специализирали в най-добрите градове по света, трябва да работят на... „норма“ (нали така се наричаше, но не се ли отнасяше за производство по шаблон?). Не мога да простя такава нелепост! И въпреки това, те търсят най-добрия вариант.

На 17 септември, спешно, близък човек на майка ми трябваше да бъде с нея в самостоятелната стая, в която беше настанена, вързана с каиши, защото буйствала. Този близък човек бях аз. Лекарите ми обясниха за какво става дума и подчертаха, че моето задължение е да стоя до нея, за да види познато лице. Около час по късно ѝ беше направен скенер, до който я придружих и където беше упоена от прекрасен анестезиолог. Всичко до тук мина сравнително нормално. И оттам нататък бяхме оставени сами в стаята. Дойде медицинската сестра Валя, която включи система и ѝ даде лекарствата. Тя е единствената от колежките ѝ, която прояви разбиране и показа професионализъм. За съжаление, нейната смяна приключи само няколко часа след пристигането ми в болницата. Малко по-късно ще разкажа за другите от персонала. Не знам как майка ми прие лекарствата, тъй като до следващата сутрин тя не спря да бълнува. Беше буквално в паралелни времеви измерения – ту малко дете, тръгнало да събира гъби с приятелка, ту млада баба на красива внучка, с която бяха набрали цветя (внучката е дъщеря ми), ту млада тъща, на която не трябваше никога да ѝ се купуват такива неудобни обувки, но не и оперираната жена в този момент на абсолютен кошмар за мен, през който никой от персонала не дойде поне за секунда. Изключение прави доктор Габровски на вечерна визитация. Увери ме, че все още всичко случващо се, макар и неприятно, е в рамките на „нормалното“.

На 18 септември рано сутринта, майка ми се „върна“. Едва в този момент осъзна, че е оперирана. Повиках сестрата, която е твърде високопоставена, за да се представи, но ако някой от клиниката чете, ще поясня, че говоря за много добре поддържана руса дама с очила, и тя ми се развика – защо не съм била дала лекарствата на „пациентката“?!!! Аз, която правя „дисекция само на думите“, както намекнах в стихотворение, което прочетохте наскоро. Малко по-късно трябваше аз да придружа майка ми в тоалетната, да ѝ сменя памперса и да ѝ направя тоалет. Санитарката реши, че нейната работа е да излее две капки „Доместос“ в тоалетната и една в мивката, да пусне водата и да си тръгне с погнусена физиономия. Освен това тази, същата, санитарка беше възмутена, че на 16 срещу 17 септември майка ми не им е дала възможност да... поспят???!  Целият ден мина в раздвижване на майка ми, храненето ѝ, нов тоалет, смяна на чаршаф. От кого мислите? От мен разбира се, некомпетентата, която не се досети да отиде в манипулационната и да вземе лекарствата! Аз, на която ѝ беше направена строга забележка, че не мога да налея вода от диспенсъра, тъй като това място (питах се – не трябва ли да се заключва) е опасно, особено предвид това, че пациентите могат да направят всякакви бели. Заради себе си, пак да повторя – трябва да гадая точните лекарства и дозата им, но не и да налея 200 мл. вода. На всичкото отгоре, санитарките се мръщеха на това, че трябва да сменят торбичките на катетъра! Не, само в реанимация те се сменят от мед. сестрите, за да отчитат количеството. В отделението, точно мед. сестра подчерта, че трябва да се обърна към санитарките. Само една от тях, дошла вечерта, прекрасна и като визия, въпреки или точно заради белега на лицето си, също ненамерила за нужно да си каже името, но от скромност, откликна с готовност да смени торбичката и да почисти стаята.

19 септември. Моят рожден ден. Сестра ми ме смени за седем часа, за да успея да се изкъпя и да видя детето си за малко и се върнах отново в болничната стая. Хигиената, даването на храна и лекарства и „разходките“ в коридора отново си бяха наша, на близките, грижа.  

20 септември. Беше ми напомнено, че е време да се прибера у дома. Лекарите ми обясниха подробно какво е положението на майка ми и че на другия ден ще я изпишат. Аз им се доверих. За сестрите и санитарките, обаче, отношението ми се промени само към по-лошо. Останала сама, майка ми се опитала да повика някоя от тях няколко пъти и след като никой не реагирал, станала, за да отиде до тоалетната. Залитнала, ударила си, слава богу леко, главата в стената и едва тогава сестрата отишла при нея. Доцент Минкин се скарал сериозно на персонала си, но съм убедена, че не знае и за половината от своеволията им.

21  септември. Дъщеря ми беше категорична, че ще ме смени и ще спи при баба си, която вече беше в пълно съзнание, ставаше по малко, обслужваше се в тоалетната и банята, хапваше добре. Постоях при тях и се прибрах.

22 септември. Сутринта започна добре, но докато се приготвях за новия ден, детенцето ми (макар и пълнолетна отдавна, си остава такава за мен до края на живота ми) се обади треперещо, че баба ѝ получила припадък и тя, също като мен, с образование и професия далеч от медицинските, нямаше представа какво се прави в такъв момент. Успях да стигна за 15 минути, да разтрия гърба и да потупам лицето на майка ми, която отново „се върна“. Дъщеря ми и аз я преместихме на дивана, завихме я и ѝ дадохме вода. За щастие, мама-боец беше отново в съзнание. По-късно сестра ми и съпругът ѝ закараха майка, по нейно собствено желание, в Рехабилитационен център и тя беше там за десет дни – на място, където  получава адекватна медицинска помощ и където реагират на момента, ако отново има припадък или друга нежелана реакция след операция. Изключение направи отново една медицинска сестра от руски произход, също "анонимна", която си позволила да се държи нагло с всички свои пациенти. 

Изписана от рехабилитационния център на 18 октомври, мама остана вкъщи. Раздвижвахме я постепенно, разпределяхме лекарствата ѝ (вече съм готова ако не за медицинска сестра, то поне за санитарка), подготвяхме ѝ храна. Всичко това продължи до 01.ноември, когато по предписание от „Св. Иван Рилски“, започна лъчетерапия в „Токуда“, където беше приета. До следващия ден, вторник на обяд, макар и много трудно, говореше по телефона. След това, разтревожени, ние се свързахме с лекаря, който искал да ни „стресне“, казвайки, че сме го излъгали за състоянието на майка ни – тя била неадекватна. Напомнихме му в какво състояние я прие. Да, така било, но ето, че тя имала „лъче-непоносимост“ и те... се отказаха от нея. Да не носят отговорност за смъртта ѝ, може би?!

На 04 ноември, неспособни да я накараме да се храни, я настанихме в център „Филаретова“, където получи съвършено професионални грижи. Започнаха да я хранят и дават вода и лекарства с назална сонда. Дори временно се успокоила и започнала да говори, дори неща, различни от реалността. За съжаление, на 09 ноември вечерта издъхнала. Увериха ни и със сигурност вярвам, че е била спокойна и не е била в стрес. Това е единственото място, където медицински сестри и санитарки не се чувстваха велики и отговаряха по телефона във всеки един час от денонощието, давайки подробна информация и дори намираха време да ни успокоят. Не бяхме допуснати в центъра, поради забраната за свиждания, в следствие на епидемията, за която може би, ще пиша друг път.

Не ми се говори в момента за наглостта на държавните служителки (вие си ползвайте м.р., ако искате) в общината, които трябваше да издадат акт за наследници, необходим за организиране на поклонението. Накратко – все едно ни направиха някаква специална услуга, а не си вършеха работата.

Колкото до погребалните услуги... Хората, които ги организират, са много внимателни, добре възпитани и добре организирани. За обратната страна, има установен твърд ценоразпис и където и да отидете, каквито и варианти да търсите, разликата може да бъде максимум 100-150 лева. На фона на крайната сума е като разлика от 20 стотинки при закупуване на хранителни продукти.

Бъдете здрави и се пазете, скъпи приятели! Благодаря на всички вас, които протегнахте ръка и все още сте в готовност да помогнете. Благодаря и на личния ни лекар, доктор Ников от медицински център „Орион“, който през всичките тези две години не забави нито едно направление, не отказа нито една консултация по телефона или на живо. Човекът, който изказа искрени съболезнования и също ни пожела да бъдем здрави и да се пазим. 

4 коментара:

  1. Мила моя това се случва непрекъснато именно затова Стефан умря в къщи в адски мъки! Родината ни за повечето от нас е само такава, държавата липсва във всички аспекти! Прегръщам те с обич ❤️

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Да, Ренка, знам. Ти си една от тези, заради които започвам по този начин публикацията. Прегръщам те и аз! <3

      Изтриване
  2. Мила Весинка, толкова е страшно прочетеното от мен, паписано от теб-страдащата дъщеря, положила всички грижи за майка си,за най-свидното в този свят.За съжаление случилото се "тук" и "там" показва колко безсърдечност има сред тези ,които са избрали профисията хуманен лекар!Жалко,грозно и жестоко бих казала!Мъчно ми стана за теб,дъщеря ти и сестра ти! Още веднъж приеми моите съболезнования.Прегръдки от мен, Ангелина и Тони.Обичаме те.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Много обич и благодарности от мен и семейството ни. Прегръщам ви!

      Изтриване