вторник, 20 юли 2021 г.

Кратък преглед на автобиографията на Агата Кристи

 

Автобиографията на Агата Кристи, преведена от Анна Златанова и Паулина Мичева, издадена от „Гнездото“ през 2021 г., е книга, която очаквах търпеливо. А търпението си заслужава. Ако се съмнявате, помислете върху факта, че тази великолепна творба е писана цели 15 години. Знаех си, че няма да бъде суха хронология – нещо, в което издателите на писателката ни уверяват още в увода. Защо ли? Защото имам щастието да познавам произведенията на Дейм Кристи и знам, че тя е непредвидима.

Агата Кристи ни напомня, че спомените могат да бъдат провокирани от какво ли не – миризма, очертания на хълм, песен – и те са отделни мигове, а между тях има дълги промеждутъци от време. Съвсем в неин стил ни напомня и, че не можем да опознаем цялостния човек, а само да зърнем истинския, вътрешен Аз. Дори когато говорим за самите себе си.

Пак по спомени на нейните издатели, Агата Кристи е човек, който не просто обича живота, не просто знае как да му се наслаждава, а и заразява всички около себе си, включително и читателите си с тази любов към живота.

Уроците, които можем да научим от Агата Кристи са много и едва ли, а и не е редно, ще обхвана всички в този кратък преглед на книгата ѝ, но ето един, който е хубаво да си повтаряме: „Той/тя приятен човек ли е?“ Да, тя нарича своя баща, господин Фред Милър, „приятен човек“, без да го идеализира и да спестява недостатъците му. Ето как би изглеждал един приятен човек: „притежаваше простичко устроено голямо сърце... наистина беше загрижен за доброто на другите. Имаше чудесно чувство за хумор и умееше с лекота да разсмива хората. Не таеше в себе си никаква злоба, никаква завист; великодушието му беше толкова голямо, че изглеждаше почти фантастично. От него се излъчваше една естествена ведрост и щастие.“

Интересно е да се проследят асоциациите, предизвикани у Агата Кристи от конкретни места и то от най-ранната ѝ детска възраст (около тригодишна). Така например, тя оприличава две ели на брат си и сестра си – да, да, като в песента „два са бора ред поредом расли..., а между им Елица сестрица“. Гората в края на имението им тя свързвала със загадъчност, ужас, тайна наслада, непристъпност и отдалечени места. Въпреки многото играчки, потайната, и затова разочарована, когато разбира, че Бавачката е разкрила част от въображаемите ѝ приятели – нито съвсем животни, нито съвсем деца,- мъничка Агата си е играела само „наужким“. Тази вълшебна, побираща цялото детство, дума. Добавяме към това и факта, че още на петгодишна възраст тя се е самообучила да чете „по вида на думите, а не – на буквите.“ (между другото, напомнете си го, ако детето ви чете с удоволствие, но не обича да пише). Добавете към това, че първата „класна стая“ на писателката е била голямо таванско помещение, чиито стени са били изцяло покрити с книги. Накратко, писателският талант е пробивал своя път още тогава, а едно щастливо и необременено от проблемите на света дете може да го развие през годините, стига да поиска.

Друг не по-малко забавен урок е този за възрастта на човек. И така, когато човек е млад, той е просто млад, в разцвета на силите си е пълен с енергия, а когато тази енергия спадне, той вече е стар човек и това на колко години е, няма никакво значение.

Нашите спомени, както ще се убедим по време на прочита, са предимно пред извиканите емоции, които продължаваме да преживяваме и съпреживяваме дори с напредване на възрастта, без значение дали е за наше добро или не съвсем.

Всъщност, връщането към миналото има със сигурност поне една положителна страна и тя е да си припомним колко невероятен изглежда светът през очите на дете. В онзи момент, когато АЗ още не е оформен и говорим за себе си като страничен наблюдател. Агата си спомня добре за това как го е правила това, докато наблюдава двегодишния си внук и си позволява споменатото обобщение от опит. Опит, който натрупваме с годините, но някои от нещата продължаваме да A правим със същата наслада, изпитана в онзи важен, основополагащ момент от миналото ни.

Да, чудно нещо са спомените. Особено ако устоим на изкушението да се върнем на местата, свързани с тях. Нужна е мъдрост, за да не забравяме, че нищо няма да бъде същото. Най-малкото което – гледаме на света с различни очи.

Вниманието на нашите съвременници може да бъде привлечено от типичните за Викторианската епоха противоречия. Може би точно тези противоречия са основните характеристики на всеки един период от човешката история? И така, викторианските жени, в най-смелите си мечти, си представяли как избраникът на сърцето им разбира за тяхната любов едва когато обичащата предано, но тайно, жена вече отброява часовете до преждевременната си смърт. В следващия момент, обаче, в семейството смело се обсъждат кои от фамилните ценности от кого ще бъдат наследени без никаква драма и страх от смъртта. Или, например, възможността да пътуват без визи, разрешителни и всякаква друга бюрократщина от нашето време (как ли ще се смеят на това бъдещите поколения!), но съвсем резонно пътуването е съпроводено с (да им ги имам само!) трудности като сортирането, опаковането и превозването на багажа.

Замисляли ли сте се кога едно дете е готово за приятелства? Разбира се, че сте, но ето го отговорът на лейди Агата – когато достигне „възрастта, в която съвместните начинания са далеч по-вълнуващи от всяко нещо, което можеш да правиш сам.“ Разбира се, това не е в противоречие с въображаемите приятели на писателката. Те не се обезсмислят, а само Писанките, например, са заменени от момичетата в „Училището“, пак така например. Паралелният, но не болезнено изкривен, свят, който съдържа бъдещите герои на произведенията ѝ. 

Друг интересен момент по отношение на връщането към спомените е намирането на примерите за подражание, които са ни изпълвали с възхита и уважение. Със сигурност, това са хората, оформили ни като личности. Един от тези примери за Агата Кристи е Лилиан Пири – човек с причудлив ум, поразяваща с оригиналния си стил, изкусна в хобитата си (ръкоделие, четене на книги, гледане на пиеси) и явяваща се като глътка въздух във всяка компания, дори когато е на 70 и младите хора с удоволствие общуват с нея. Е, при такива примери за подражание, съвсем не е чудно, че произведенията на Агата Кристи се четат с интерес от поколения наред.

Спомени – от детството до зрелите години, взаимно преплетени и допълващи се, - които дават възможност за размисъл по интересни въпроси за Сътворението и сътворяването като процес, продължен от творенията на Висшата сила, създала ги по свой образ и подобие; за занаята, но и изкуството на писане; за пътешествия и разширяване (не просто излизане) на така модерната вече „зона на комфорт“. Ето защо, си заслужава човек да отдели време (дори и това да са цели 15 години) да запише тези спомени. Ако те не са от значение за хората по света, както е в случая с Агата Кристи, то със сигурност ще бъдат за по-ограничен кръг бъдещи сътворители, които ще имат какво да споделят. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар