(помирение с миналото и благодарност за настоящето, за да го има бъдещето)
Ходеща медитация
Медитация. Опитвала
съм не веднъж, но стигам до момента, в който не искам (по-лесно е да кажа, че
не мога, но не е така) да се задържа толкова дълго време на едно място. Няма
значение каква е причината за това – факт е, че не искам. Може би трябваше да
започна с това, че не съм от хората, които лежат на плажа, от хората, които
могат да прекарат цяла вечер на маса или от хората, които могат да спят по
всяко време на денонощието. Това, само донякъде, обяснява нежеланието ми да
седна с изправен гръб и кръстосани крака и да с вгледам в центъра на носа си. И
ей, богу, дори за секунда не мисля, че превъзхождам хората, които обичат да
лежат на плажа, да седят на маса, да спят по всяко време или да седят с
изправен гръб. Аз съм от другите, почти свръхактивни, индивиди.
Когато за първи
път се натъкнах на възможността да бъда тук и сега без да е нужно да полагам
никакви усилия, беше в Силистар през 2011 г. при посрещането на юлското слънце.
Вторият път – пак там, през 2022 г.отново по изгрев, но през май и тази, 2023
г. в Катания, в края на септември, в момента, в който слънцето се издигаше над
Йонийско море. И в трите споменати момента аз ходех – бавно, вперила очи в
светилото. За миг или повече – бях извън всякакво време и пространство, - аз се
превърнах в част от цялото и същността ми беше изпълнена с любов и
благодарност. Знаех, че не просто присъствам, а съм част от момента. От
безкрайния, вечен момент. В желанието си да позира повече, за да бъде
забелязан, един индивид, чието име няма да споменавам, нарече това „дурсане с
ходене“. Може и така да е. Коя съм аз, че да съдя?
По темата има
много написани статии, събрани в книги и подкасти. Дават се и точни инструкции.
Аз не съм гуру, а само споделям своя опит. За мен ходенето винаги е бил
най-добрият спорт, а когато го правя осъзнато, чувствайки с всяка фибра на
тялото си земята, въздуха и всичко живо наоколо, гледам на света по друг начин.
Това е вътрешно преобразяване, на което откликва и самата природа и дава своята
подкрепа по всевъзможни начини, нерядко наричани „знаци“ – като танца на
водните кончета пред очите ми в момент, в който се чувствах в пълна
безиизходица, за който съм ви разказвала.
Божественото в
мен поздравява божественото във вас!
Танцът
Наскоро със сестра
ми си говорихме дълго за моменти от детството ни, с които няма да ви занимавам
в подробности, но стигнахме и до момента на нашите лични малки победи.
Разликата във възрастта ни е седем години и беше интересно да наваксаме.
Една от моите
малки победи беше да извоювам правото си да ходя на уроци по латино танци.
Знаех вече, че имам вродено чувство за ритъм и че то компенсира изпуснатата
възможност да се науча да пея. Пристъпих в залата неуверено с единствената
надежда да не бъда изгонена. Партньорът ми за танци и аз бяхме избрани от инструктора
да танцуваме пред всички – толкова добре се справяхме! Не можех да повярвам,
тъй като в този период, както споменах, нямах никакво самочувствие, а обидите
за външния ми вид, преди всичко у дома, съвсем ме бяха смазали. Точно в този
момент разбрах, че танцът е свобода. Танцът е начин човек да изрази себе си,
без да има нужда да говори. Няма поза. Няма шанс за лъжа. Няма време за
оправдания. Следвам музиката, която сякаш идва от друга вселена и съзнанието ми
се освобождава от натрупаната шлака. В края на всеки танц се чувствам като
преродена и се нахвърлям на живота със страст, с желание да го изживея, с
желание да бъда част от него, а не – обикновен зрител. Да се върна обаче на
онзи момент от тинейджърските години. Напреднахме сериозно, когато се озовах в
позицията на човек, спечелил битка, но загубил войната. Бяха ми наложени ред
забрани, една от които касаеше именно уроците по танци.
Обаче! Аз вече
можех да танцувам. Нагаждах движенията спрямо музиката, която имахме у дома или
пускаха по радиото и в кратките моменти, когато оставах сама, танцувах до
прималяване. Чувствах се толкова уверена и изпитвах такова желание да бъда част
от живота, че се преобразих – стегнато тяло, с правилна стойка и походка, която
запазих и до днес и която беше причината да напиша – „Нима цял живот съм
танцувала?“ Не само това. Вече разчитах на себе си и можех да уловя моето
желание да се развия в конкретна посока. Знаех, че този процес ще бъде дълъг, а
в края му вече никой друг, освен мен самата, нямаше да ме ограничава.
Всеки един
момент, дал ми възможност да изразя себе си с танц, за мен е равен на
пълноценно изживян живот. Не съм просто котка, с девет живота. Броят им отдавна
е без значение. Смислен е всеки от тях. Вече не се вписвам в рамки и
предпочитам да улавям ритъма и да оставя тялото и мисълта ми да изживеят
поредния танц, поредния живот.
Тичането
То идва някак
съвсем естествено, след като човек се научи да ходи на дълги разстояния по
равен терен. От друга страна, направо си е почивка на следващия ден след
качването на някой връх с височина над 2500 метра. Тичането е онзи момент, в
който човек няма време да се лута в лабиринта на атакуващите го мисли, но и
моментът, в който с изчистено съзнание може да остане насаме със себе си. Има
само едно условие – да преодолее евентуален състезателен дух и се остави на
това толкова естествено движение. Споделям това от личен опит както и факта, че
ми отне много време да се справя.
След What
I Talk about When I Talk about Running (За какво говоря, когато говоря за тичането) на Харуки (не на – Рю) Мураками,
струва ми се всичко за това какво е тичането за любителя вече е казано. И все
пак, както твърди Карел Чапек в своите „Апокрифи“, „колкото хора, толкова и
истинии“. Къде ти ще се сравнявам с японец?! Те са толкова дисциплинирани и
честта е на таква почит, че никога не биха си позволили да ходят, вместо да
тичат, на маратон! При по-дълги разстояния, често си почивам с бързо спортно
ходене. Както казваше сестра ми, когато още се учеше да говори, „така мозем,
така па‘им“. Е, не спирам до тук. Струва ми се, че най-доброто мото, което
веднага „откраднах“ като свое, е това на „Декатлон“ – „Надбягай себе си“.
Всяко тичане е
малко по-бързо и/или с малко по-дълго разстояние от предишното. Вече участвах в
не една или две благотворителни дестинации и не се гордея, а съм благодарна за
силите и нужната доза здравословен инат да го направя. Имам и един провал –
тичането „Изпревари лифта“, когато много неразумно се хвърлих в ритъма на
парчето, с което започна “Like a Tiger” и силите ме напуснаха малко след старта. Отбелязах си наум грешките и нито
за секунда не се самобичувах. Живея точно срещу един от столичните паркове,
който има и „дива“ част с почти планински маршрут. Оттогава, почти всяка една
тренировка е с прилична денивелация, а умората е толкова сладка в края, когато
отново съм надбягала... себе си.
Един допълнителен
бонус – нерядко моите опити да бъда атлет се оказват вдъхновяващи. Мога да посоча и конкретни имена, но няма да
го направя без тяхно разрешение. Достатъчно е, че те виче тичат и споделят
усещанията си и с мен.
Често си мисля,
че ако човек иска да полети, е хубаво да се научи да тича. Иначе, оправдания за
нетичане (ама, че дума, а) винаги ще има. Далеч по-лесно е да си кажем, че не
искаме. Точно днес. Точно сега. За да можем да го направим утре. Или в някой
по-добър момент, в който няма да се чувстваме потиснати и да правим каквото и
да е без желание.
Велосипедът
Първото ми
придвижване на педали беше в ... кола. Да, детска кола с педали. Ей сега, като
си затворя очите и я виждам до най-малката подробност. Бях толкова горда да я
карам, въпреки че бях на около 4 години. Един ден се прибрахме от разходка с
баба ми и колата ми я нямаше. Баща ми и майка ми весело, през сълзи от смях
разказваха как са я подарили на сина на техни приятели. Той бил толкова
щастлив, че дори искал гърнето си в колата. В моята кола! Моето щастие и повод
за годост се бяха превърнали в тоалетна. При това на омразните за мен тогава
момчета.
Вече съм в края
на шестата си година, а майка ми в началото на третото тримесечие от бременността
си. Аз имам колело триколка. Изобщо не го помня, честно. Помня обаче онзи ден,
когато майка ми, скръстила ръце на голямото си вече коремче ме гледа строго, а
аз в старанието си да покажа колко много заслужавам това колело... падам.
Ожулена съм цялата и започеам да плача. Мама обаче ме предупреждава, че ако
продължавам да се лигавя, бебето ще умре. Ужасена, едва се довлачвам до нас,
изтърпявам геройски адската смес от кислородна вода, а после – риванол върху
раните си и казвам сбогом на второто си возило.
В началото на
тинейджърските си години съм. Дядо ми по майчина линия ми е купил „Балканче“.
Тъмно червено. Преди няколко дни съм изгледала „Банда BMX” и въображението ми
работи на пълни обороти. Изтърпявам срама баба ми да ми свали колелото по
стълбите, подсилен от основателните упреци на момчетата пред блока и яхвам
невевроятния кон. Падам, изправям се, отново съм на колелото и не ме е грижа ,
за стичащата се кърв, за междувременно появилата се болка. Аз съм част от онези
невероятни хора, за които колелото е начин на живот и скоро ще се науча да го
карам без да държа ръцете си на волана. Стигам до края на някогашната улица
„Васил Коларов“. Там живеят роми в схлупени къщурки – още не са ги преместили в
двата входа на съседен блок, които им отпуснаха. Дечицата спират да играят и ме
гледат с отворени усти. Когато ги подминавам, чувам зад гърба си: „Евалата,
како!“ Ще се пръсна от гордост! Прибирам се. Да, де, но ние живеем пет човека в
двустаен апартамент. Решението е ясно – колелото ще стои в мазето, точно под
дома ни, тогава на първия етаж. И заживявам все по-близо до мечтата си, докато
една сутрин не се събуждам от ужасна врява, вдигната от съседите – всички
мазета са разбити и обрани. О, неразумни! Плачете за някакви буркани с туршии и
компоти, а моята мечта сега е яхната от друг!
Минават години,
през които аз нямам колело, но не пропускам възможността да подкарам нечие
чуждо. Дори ужасният опит с бегача на мой чичо, на възраст по-скоро близка до
моята, не ме отказва. Не съм забравила, че бандата живее в сърцето ми и в ума
си съм част от нея. Дори вече съм майка и понеже няма никакъв шанс да имам
второ дете, спокойно купувам на дъщеря ми триколка и я водя на площадката. Тя
не споделя, и до днес, моята страст към колелетата, но бях длъжна да опитам.
Минават още
години. Една сутрин се събуждам със спомена от великолепен сън. Карам лилаво
колело с кошница, в която има лавандула, а хората, покрай които минавам, ми се
усмихват. Няколко дни по-късно получавам по-рано хонорар. Отварям сайт и ...
виждам сънуваното колело. Без колебание го поръчвам и един ден по-късно то е
при мен. Моят Purple Rain! Купувам му кошница и дори без лавандула в нея,
предизвиквам усмивки. Най-вече моите. И така, sвъпреки две негови повреди,
бяхме зедно дълго време и на много места. До възстановяването ми и заживяването
ми на новия живот след двете операции през 2019 г. тогава Purple Rain сякаш ми
даде шанс да започна всичко, дори колоезденето, наново и се сбогувахме.
Сега е Bianchi
продължаваме да се опознаваме все по-добре. Отново съм сигурна в себе си и вече
паднах веднъж с него, без това да ми попречи да стана и да продължа. Както
тогава, с балканчето. И сега е на балкона, така че би било една идея по-тръдно
за ограбване. А аз все още съм с онези хора от ВМХ-бандата. Не като начин на
каране, но като усещане за свобода на мисълта и тялото. Когато карам колело,
дори душата ми се радва и колкото и клиширано да звучи, поглъщам всичко наоколо
с всяка една частица от крехкото си тяло и още по-крехко съзнание.
Тренировки
Сега, седнете
удобно и се уверете, че няма да паднете след прочита на това, което ще ви
споделя. Аз МРАЗЕХ часовете по физическо в училище. При положение, че имах
невероятни треньори (те не са само учители). Намирах всевъзможни причини да не присъствам
дори в тези омразни 40 минути. Особено при дъжд и сняг. Всичко – съблекалните,
самият салон, дори стълбищата - за мен вонеше отвратително. Това беше физически
израз на отслабения ми дух, скрит в леко наднормени килограми. Да не говорим за
моментите, когато трябваше да прескачаме коза. Ей, богу, исках да потъна в
земята от срам. Да не ѝ вдигам кокалите, както се казва, но покойната ми вече
майка, тогава ме убеждаваще, че спортът ще ме направи отблъскваща мъжкарана с
грозни мускули. Още не знаех колко важни са те.
Времето минаваше.
Вече бях влязла в прилична форма за абитуриентския си бал, а и за тайната си
сватба (бяхме ние двамата, кумовете ни и човекът, който ни запозна) само с
ходене. Докато бях бременна, зачетох книга от библиотеката на бившата ми
свекърва, светла ѝ памет. Книга, в която полякинята Зофия Вендровска отделя
„100 минути за красотата“. Малко селфхелп литература, та макар и в
комунистически стил, действа освежаващо на едно хлапе (тогавашните 20-годишни
бяхме много по-смотани от сегашните девойки), очакващо бебе. Това, което
запомних най-добре, е, че за всяка болка, включително и липсата на
самочувствие, има упражнение. Най-добрият лек. И до днес, включвам в програмата
си наученото от тази книга - двойно
странично сядане, качване и слизане от стол,
лакът-коляно, мост и пълно колело, както и упражнения за баланс в интензивните ми
тренировки. И о, чудо! Промених се още докато бях бременна, а месец след
раждането бях по-слаба и в по-добра форма, отколкото преди да забременея.
През годините
продължавах да тренирам и да надграждам комплексите с упражнения, а постепенно
включих и тежести. Плащах си за мързела, на който поддадох три-четири пъти, с
излизане от норма – моята си, според която изглеждам и по-важното, се чувствам
най-добре, но знаех как да се върна обратно в играта. Научих се и да редувам
един ден силови с друг ден йога или танци тренировки, за да има хармония.
Ходенето пеша, тичането, колоезденето и/или плуването са само малък бонус. Не
пропусках и един почивен ден седмично. Така е и до днес.
Ето как дори
между двете операции от март до юни през 2019 г. правех йога в парка, напук на
неудобствата, въпреки че бях стомирана и тежах само 43 кг. Това е и една от
причините да мина през и да се възстановя от втората операция, вече със затворен
корем, почти светкавично – оперирана на 24 юни, в средата на август тренирах
редовно йога и танци, през септември започнах тренировките по акваспининг, през
октомври добавих към тях пилатес, а през ноември бях във фитнсзалата, където
през януари участвах в предизвикателство 1000 на Красе (негов избор да се
нарече така) и Иво. Независимо от принудителната хирургична менопауза – далеч
по-стресиращата от естествената – аз запазих тегло между 54 и 54.500 кг. и
сравнително нисък процент подкожни, плюс съвсем нищожен висцерални (около
органите) мазнини. Смарт кантарът ми отбелязва всички показатели като
здравословни или отлични. Най-важни от тях са ми мускулната маса и плътността
на костите.
Не спрях до там. За мен беше важно да се
самоусъвършенствам и да получа сертификат, даващ ми право да помагам на
пострадали, особено спортисти. Тази, 2023, година се сдобих с мечтания документ
от Европейската фитнес академия. Така, „Тренировки по пантофки“ вече са съвсем
„легални“ (ха-ха), а добрите отзиви само ме стимулират да продължа развитието
си. И не, не си мислете, вие, които иронизирате възрастта и състоянието ми, че
не разбирам какво говорите. Разбирам много добре, но заради себе си и заради
тях, на които съм от полза, не ви отвръщам с омраза или съответстваща ирония и
ще продължа да правя нужното. Моите вдъхновения са 80, 100 и дори 110-годишни
атлети, без достатъчно средства, които не спират тренировките си за повече от
един, онзи за възстановяване, ден.
Благодаря и на
подкрепящите ме, и на тези, които се опитват да ме спънат или откажат! Еднакво
мотивиращи се, приятели!
.jpg)
