Малко повече от 5 км., Малко повече от час. Бяло-синя маркировка пази от изгубване. Не в километри, не в часове и не със страх от загуби измервам вече всеки следващ отрязък от Пътя. Не искам информация. Не искам мнения. Душата ми е свободна, умът – бистър, тялото – стегнато. Спирам за миг пред параклис, който не се вписва в никакви рамки. Дори името е заличено. Защото не имената, не постиженията., не дарителите са важни. Важни са моментите, когато влизаме „във вътрешната си стаичка“. Не, за да очакваме да ни се въздаде наяве, а за да изминем още една част от Пътя. Няма значение колко остава до крайната цел. Няма значение дали въобще ще се върнем. В есени като тази, когато водните кончета още кръжат, а слънцето нежно гали кожата, защо да говорим за километрите, часовете и най-вече, страха?
Your post radiates brilliance! Insightful, well-articulated, and truly captivating. Thanks for sharing your valuable perspective with us.
ОтговорИзтриванеI thank you, too!
ИзтриванеThank you for making learning enjoyable and accessible.
ОтговорИзтриванеI thank you, too.
Изтриване