ДО АРНО

До Арно
от Оскар Уайлд

Олеандърът на стената растящ,
Пурпурен във утринна светлина
Въпреки сивите сенки на нощта
Флоренция покрил е като плащ

Върху хълма пак проблясва роса
И пъпките проблясват над главите
Но ах! Побягнали са скакалците
Песента е тиха от стари времена

Нежно се поклащат само листа
От на поляната нежна дъха
И в почти ароматна долина
Чува се славеят във самота

Скоро да замлъкнеш ще те накара деня
О, славею, не спирай да пееш за любов
Макар, че над сенчестия порков,
Чупят се стрелите на тази луна

Преди, през тихите поля
С мокро-зелена дреха краде утринта
И разбулва пред плахите очи на любовта
Дълги, бели пръсти на зора

Бързо се катери източно небе
Да сграбчи и убие потръпваща нощта
Безгрижието на възторжената ми душа
Или би трябвало славеят да умре

By Arno
by Oscar Wilde

The oleander on the wall
Grows crimson in the dawning light
Though the grey shadows of the night
Lie yet on Florence like a pall

The dew is bright upon the hill
And bright the blossoms overhead
But ah! The grasshoppers have fled,
The little Attic song is still

Only the leaves are gently stirred
By the soft breathing of the gale
And in the almost scented vale
The lonely nightingale is heard

The day will make thee silent soon
Oh nightingale sing on for love!
While yet upon the shadowy grove
Splinter the arrows of the moon

Before across the silent lawn
In sea-green vest the morning steals
And to love’s frightened eyes reveals
The long, white fingers of the dawn

Fast climbing up the eastern sky
To grasp and slay the shuddering night
All careless of my heart’s delight
Or if the nightingale should die

Оскар Уайлд, "Стихотворения в проза", -4-

4. Господарят

Сега, когато тъмнината се спусна върху земята, Йосиф Ариматейски, запали фенера си от чам, слезе надолу от хълма към долината. Защото имаше дела в своя си дом.

И коленичайки върху кремъчните плочи на Долината на Опустошението, той видя млад мъж, който беше гол и ридаеше. Косата му беше с цвят на мед, а тялото му беше бяло като брашно, но бе увил тялото си с тръни, а по косата си бе изсипал пепел, като корона.

И той, който имаше големи владения, каза на младия мъж, който бе гол и ридаеше: „Аз не се чудя, че мъката ти е толкова голяма, със сигурност Той беше справедлив човек.”

А младият мъж отговори: „Не за Него аз ридая, а за мен самия. Аз също съм превръщал вода във вино и съм лекувал прокажения, и дарявал зрение на слепия. Вървял съм по водите и от обитатели на гробници дяволи съм прогонвал. Хранил съм гладни в пустинята, където нямаше храна и съм възкресявал мъртви от тесните им къщи, и по моя заповед и пред голямо множество от хора, ялова смоикня е била попарвана. Всички неща, които този мъж е правил, аз също съм вършил. И все пак, не мен на кръст разпънаха.”
************
оригинал:
************
4. THE MASTER
Now when the darkness came over the earth Joseph of Arimathea, having lighted a torch of pinewood, passed down from the hill into the valley. For he had business in his own home.
And kneeling on the flint stones of the Valley of Desolation he saw a young man who was naked and weeping. His hair was the colour of honey, and his body was as a white flower, but he had wounded his body with thorns and on his hair had he set ashes as a crown.
And he who had great possessions said to the young man who was naked and weeping, 'I do not wonder that your sorrow is so great, for surely He was a just man.'
And the young man answered, 'It is not for Him that I am weeping, but for myself. I too have changed water into wine, and I have healed the leper and given sight to the blind. I have walked upon the waters, and from the dwellers in the tombs I have cast out devils. I have fed the hungry in the desert where there was no food, and I have raised the dead from their narrow houses, and at my bidding, and before a great multitude, of people, a barren fig- tree withered away. All things that this man has done I have done also. And yet they have not crucified me.'

Оскар Уайлд, "Стихотворения в проза", -3-

3. Последователят

Когато Нарцис умрял, вирът на неговото удоволствие се превърнал от купа със сладка вода в купа със солени сълзи и Планинските нимфи дошли, ридаейки през горите, дето можели да пеят към вира и да му дадат утеха.

А когато те видели, че вирът се бил превърнал от купа със сладка вода в купа със солени сълзи, те разпуснали зелените плитки на косите си и заплакали към вира и казали: „Ние не се чудим, че трябва да плачеш по този начин за Нарцис, толкова красив бе той.”

„Но беше ли Нарцис красив?” казал вирът.

„Кой би трябвало да знае това по-добре от теб” – отговорили Нимфите. „Нас все ни подминаваше, но ти, когото той търсеше и на чиито брегове лежеше и гледаше в теб, и в огледалото на твоите води, той отразяваше своята собствена красота.”

А вирът отговорил: „Но аз обичах Нарцис, защото, като лежеше на бреговете ми и гледаше в мен, в огледалото на неговите очи аз виждах всякога моята собствена красота отразена.”

*************************************************************************
Оригинал
*************************************************************************
3. THE DISCIPLE
When Narcissus died the pool of his pleasure changed from a cup of sweet waters into a cup of salt tears, and the Oreads came weeping through the woodland that they might sing to the pool and give it comfort.
And when they saw that the pool had changed from a cup of sweet waters into a cup of salt tears, they loosened the green tresses of their hair and cried to the pool and said, 'We do not wonder that you should mourn in this manner for Narcissus, so beautiful was he.'
'But was Narcissus beautiful?' said the pool.
'Who should know that better than you?' answered the Oreads. 'Us did he ever pass by, but you he sought for, and would lie on your banks and look down at you, and in the mirror of your waters he would mirror his own beauty.'
And the pool answered, 'But I loved Narcissus because, as he lay on my banks and looked down at me, in the mirror of his eyes I saw ever my own beauty mirrored.'

Оскар Уайлд, "Стихотворения в проза", -2-

2. Онзи, Който върши добро

Беше нощ и Той беше сам.

И видя Той отдалеч стените на кръгъл град и се отправи към града.

А когато наближи, Той чу отвътре на града шума от весели стъпки на радост и смеха от устата на радостта и силния шум от много лютни. И почука Той на портата и някои от пазачите Му отвориха.

И съзря Той къща, която беше от мрамор и имаше доста добри мраморни колони пред нея. Колоните бяха обвързани с гирлянди, а отвътре и отвън имаше факли от кедър. И влезе Той в къщата.

И когато беше минал през залата от халцедон и залата от яспис и стигна до дългата зала за празненства, Той видя легнал на кушетка от морско-мораво един, чиято коса беше коронована с червени рози и чиито устни бяха почервенели от вино.

И мина Той зад него и го докосна по рамото и му каза: „Защо живееш ти така?”

А младият мъж се обърна и Го позна, и отговори, казвайки: „Но аз бях някога прокажен, а ти ме излекува. Как иначе би трябвало да живея?”

И напусна Той къщата и отново излезе на улицата.

И съвсем малко след туй, видя една, чието лице и одежди бяха боядисани и чиито крака бяха обути в перли. А зад нея бавно стъпваше ловец, млад мъж, който носеше пелерина в два цвята. Сега лицето на жената беше като светлото лице на идол, а очите на младия мъж бяха блеснали от похот.

И Той ги последва бързо и докосна ръката на младия мъж и му каза: „Защо гледаш тази жена и то по този начин?”

А младият мъж се обърна и Го позна и каза: „Но аз бях някога слепец и ти ми даде зрение. Как иначе би трябвало да гледам?”

И изтича той напред и докосна боядисаната одежда на жената и й каза: „Няма ли друг път, по който ти да ходиш безопасно, а не по пътя на греха?”

А жената се обърна и го позна и се засмя, казвайки: „Но ти ми прости греховете и пътят е приятен път.”

И излезе Той от града.

И като излезе от града, Той видя седнал отстрани на пътя млад мъж, който ридаеше.

И се отправи Той към него и го докосна по дългите къдрици на косата му и му каза: „Защо ридаеш?”

А младият мъж вдигна очи и го позна и отговори: „Но аз бях мъртъв веднъж и ти ме възкреси от мъртвите. Какво друго би трябвало да правя, освен да ридая?”
*****************************************************************************
original:
*****************************************************************************

2. THE DOER OF GOOD
It was night-time and He was alone.
And He saw afar-off the walls of a round city and went towards the city.
And when He came near He heard within the city the tread of the feet of joy, and the laughter of the mouth of gladness and the loud noise of many lutes. And He knocked at the gate and certain of the gate-keepers opened to Him.
And He beheld a house that was of marble and had fair pillars of marble before it. The pillars were hung with garlands, and within and without there were torches of cedar. And He entered the house.
And when He had passed through the hall of chalcedony and the hall of jasper, and reached the long hall of feasting, He saw lying on a couch of sea-purple one whose hair was crowned with red roses and whose lips were red with wine.
And He went behind him and touched him on the shoulder and said to him, 'Why do you live like this?'
And the young man turned round and recognised Him, and made answer and said, 'But I was a leper once, and you healed me. How else should I live?'
And He passed out of the house and went again into the street.
And after a little while He saw one whose face and raiment were painted and whose feet were shod with pearls. And behind her came, slowly as a hunter, a young man who wore a cloak of two colours. Now the face of the woman was as the fair face of an idol, and the eyes of the young man were bright with lust.
And He followed swiftly and touched the hand of the young man and said to him, 'Why do you look at this woman and in such wise?'
And the young man turned round and recognised Him and said, 'But I was blind once, and you gave me sight. At what else should I look?'
And He ran forward and touched the painted raiment of the woman and said to her, 'Is there no other way in which to walk save the way of sin?'
And the woman turned round and recognised Him, and laughed and said, 'But you forgave me my sins, and the way is a pleasant way.'
And He passed out of the city.
And when He had passed out of the city He saw seated by the roadside a young man who was weeping.
And He went towards him and touched the long locks of his hair and said to him, 'Why are you weeping?'
And the young man looked up and recognised Him and made answer, 'But I was dead once, and you raised me from the dead. What else should I do but weep?'

Оскар Уайлд, "Стихотворения в проза", -1-

1. Художникът

Една вечер в душата му дойде желание да осъвремени картина на „Удоволствието, което трае само миг”. И той се отправи по света да търси бронз. Затова можеше да мисли само за бронз.

Но всичкият бронз в целия свят бил изчезнал и никъде по целия свят нямало никакъв бронз, който да намери, запазен бил само бронзът от картината „Мъката, която трае вечно”.

Сега, само той самият имал тази картина, от собствените му ръце осъвременена и поставена на гроба на единственото нещо, което бил обичал в живота. На гроба на мъртвото нещо бил сложил той тази картина, от него осъвременена, тъй че да служи като знак за любовта на човек, който не умира и като символ на човека, който живеел вечно. И в целия свят нямало друг бронз останал, освен бронзът на тази картина.

И взел той картината, която бил осъвременил и сложил я в огромна фурна, и я предал на огъня.

И от бронза от картината „Мъката, която трае вечно” той осъвременил картината на „Удоволствието, което трае само миг”.
________________________________________________________________________________
оригинал:
________________________________________________________________________________
1. THE ARTIST
ONE evening there came into his soul the desire to fashion an image of The Pleasure that Abideth for a Moment. And he went forth into the world to look for bronze. For he could think only in bronze.
But all the bronze of the whole world had disappeared, nor anywhere in the whole world was there any bronze to be found, save only the bronze of the image of The Sorrow that Endureth For Ever.
Now this image he had himself, and with his own hands, fashioned, and had set it on the tomb of the one thing he had loved in life. On the tomb of the dead thing he had most loved had he set this image of his own fashioning, that it might serve as a sign of the love of man that dieth not, and a symbol of the sorrow of man that endureth for ever. And in the whole world there was no other bronze save the bronze of this image.
And he took the image he had fashioned, and set it in a great furnace, and gave it to the fire.
And out of the bronze of the image of The Sorrow that Endureth For Ever he fashioned an image of The Pleasure that Abideth for a Moment.