Когато мечтите оживяват

Весислава /текстописец, сценарист и режисьор/

За един пишещ човек няма нищо по-важно от обратната връзка с читателя. Дори и когато книгата все още не е факт. По една или друга причина, моята книга за деца „Приключенията на Щур и Враби” - таласъмче и пиленцето-момиче със стоманени нокти, но добро сърце, - все търпеше отлагане. До скоро. До скоро, когато ми хрумна идеята, че може да бъде превърната в пиеса. Същевременно Илияна Делева – съпреживяла историята на книгата ми от самото ѝ написване, - ме запозна с възможността да гастролираме в различни училища. Съвсем логично бе да започнем репетиции за пиесата заедно с Поликсения Ангелова – друг човек, който заживя с историите на героите по същото време. На първия прочит на писата дъщерята на Илияна – Десислава Латковска, - се присъедини към нас и спонтанно реших, че тя може да играе ролята на мъдрата совичка Аз-зная-всичко. Тя прие с готовност, предвид таланта ѝ на актриса, който развива непрекъснато. За по-малко от месец бяхме ошлайфали текста и се озовахме пред специалната публика от децата-възпитаници на Трето помощно училище „Едуард Сеген”. Публика, която не просто наблюдаваше безучастно приключенията на героите, а участваше с коментари. Едно от децата – Сашко, - ни изненада и спонтанно ни каза стихотворение, за което бе възнаграден с аплодисменти. Накрая, всички ние – актьори и публика, - танцувахме и се веселихме заедно, обещавайки си до нови срещи. Ние всички БЛАГОДАРИМ!

Поликсения/в ролята на Щур/

 Тази премиера ме върна не само в училищните години, но като че ли и в реалния живот. Не бях стъпвала в училище от наистина доста време, а животът ми върна именно публиката, именно децата, които, както каза Весислава, реагираха на играта ни дори насърчаващо – не само с коментари, но и със смях и отговори на задавани въпроси. А да видиш как публиката и особено тази, реагира със смях е сигурен индикатор, че е гледала с отворено сърце. Отворените сърца, от своя страна, спонтанно се съединяват с нашите. Да – тези деца станаха част от нашата игра. Убедена съм, че след време някои от тях ще отидат и по-далеч – ще поискат те самите да бъдат част от някой спектакъл, което ще е най-красивото, а децата, които имат други таланти, ще пазят в малките си душички този спомен дълго. Екипността в това начинание, от своя страна, е другият важен фактор. Тук имахме шанса да се познаваме, но смело мога да кажа, че пиесата отвори още нещо между нас. Автор, сценарист и режисьор, Весислава Савова не просто ни ръководи в играта на репетиции и сцена. Тя умее и съсвем вярно да поставя мост не само между професионалното и човешкото, но и между нас като личности. Умелото изваждане на  талант съединява с правилната насока за работа. С нея е лесно героят да заживее в  теб и ти в него. Непрекъснатото ѝ поощряване и верни корекции са жизнено важни за успеха на един герой,  за успеха на една пиеса. Ила (Илияна Делева) направи повече отколкото предполагах за своята Враби, но същевременно с това и за моя Щур, за совичката и така, за пиесата. Нейното съпричастие ми помага много. Аз-знай-всичко (совичката, изпълнена от дъщерята на Ила – Десислава Латковска), пък, ме респектира и събуди моето възхищение с желанието си за професионална игра и дисциплинираността си.  С нея все още не се познаваме дотам, но и това ще стане предполагам. Приятелското гостоприемството на директора на училището и учителите ни даде идеи за нови съвместни проекти и други контакти. Ето така стигнахме до тук, но обещавам – няма да спрем!

Илияна (пиленцето-момиче със стоманени нокти, но добро сърце – Враби)

За първи път гостувах на децата от Трето помощно училище „Едуард Сеген” по молба на един от учителите там – Коста Костов през ноември миналата година. Тогава направихме театрална работилница, в която разказахме добре познатата приказка „Дядо вади ряпа”. Децата участваха активно, намирайки подходящия реквизит, изпълняваха действията на героите и дори опитваха да се включват с кратки познати реплики. Тогава им обещах, че ще се върна при тях с нова приказка и нови преживявания.

Много съм щастлива, че Весислава прие идеята ми да играем там сценка по текста и Приключенията на Щур и Враби. Трябваше да намерим още актьори, да драматизираме подходяща част от приказните истории, да съберем и сътворим костюми и реквизит. Първа се отзова Поли с предложението си да играе Щур, естествено за мен оставаше да бъда Враби. (Е, какво, не ви ли приличам на едно накокошинено пиле, което зад агресивната си визия и железни нокти крие множество страхове?)

Започнахме. На първата репетиция с нас беше и Деси. Четем текста, обсъждаме къде какво е подходящо да направим, къде е мястото на музиката, засичаме време… Изведнъж Веси казва, че една сцена е твърде кратко, дори и за моите специални приятели. Решаваме да има още една сцена – тази с мъдрата совичка. Кой да я играе? Отговорът дойде от само себе си. Продължихме до днес.

Чудесно е, че децата ни приеха с радост, че ни поканиха отново да бъдем при тях и че разнообразихме трудните уроци с един по-различен урок за приятелството.

Деси (мъдрата совичка Аз-зная-всичко)

Веднага щом разбрах за книгата и за идеята да я превърнем в пиеса бях много развълнувана и на драго сърце се съгласих да участвам. След това започнахме с приготовленията за представлението и  с идеите къде да го играем. 

Отидохме в Трето помощно училище „Едуард Сеген”, за да разкажем Приключенията на Щур и Враби на дечицата. Радвам се, че успяхме да зарадваме по един магически приказен начин децата от това училище – накарахме ги да се смеят от сърце, да скачат и играят с нас. Също така там открихме и нови приятели.

За първи път бях в това училище, но и преди съм посещавала домове за деца. Винаги ще помня начина, по който са ни посрещали, сияещите им погледи и разтворените им за прегръдка ръце. Тези деца са толкова мили и добри, те заслужават да бъдат щастливи и обичани. Ние се стараем да им дадем поне малко радост и подкрепа, да им покажем, че в наше лице те могат да открият приятели.  С удоволствие ще отида отново при тези прекрасни деца.

Тост с коняк и три червени рози//A Toast with Cognac and Three Red Roses

От 1949 г. насам в ранното утро на 19 януари тайнствен посетител вдига тост с коняк (съди се по оставените бутилка и чаша) и полага три червени рози на гроба на Едгар Алан По. Твърди се, че посетителите са повече от един, но така или иначе, рожденият ден на твореца продължава да се отбелязва по този загадъчен – каквито са били и животът, и творчеството, а дори и смъртта му – начин. На 15 август 2007 г. Сам Порпора заявява, че той е положил основите на тази традиция и то чак през 60-те години на 20ти век, но се оказва, че част от детайлите съвсем не са точни. И какво значение има? Не е ли по-важен фактът, че и до днес няма как почитател на творчеството на По да забрави рождения му ден? Вдъхновител на поколения наред, писателят сякаш е постигнал една от най-често развиваните теми в творбите му – съживяване на мъртвите. Всеки път, когато някой някъде отвори книга на По, той го връща към живота. Започвам деня си с „Истината в случая с господин Валдемар”. И днес ще препрочитам други разкази от Едгар Алан По. А вие?

Since 1949 in the early morn of the 19th of January, a mysterious visitor has been  proposing a toast with cognac (judged by the left bottle and a glass) and lays three red roses at the grave of Edgar Allan Poe. It is said the visitors are more than one but one way or other, the author’s birthday is kept being celebrated in that mysterious – what both life and works and even his death used to be – way. On the 15th of August 2007 Sam Porpora claimed he was the one who put the foundations of this tradition and it happened in the 1960s but it turned out to be the details of Porpora’s story were not absolutely punctual. But it does not matter. Isn’t the fact that even up to now there is no way for a fan of Poe’s work to forget his birthday? An inspirer of many generations in a row, the writer as if achieved onе of the most evolved topics in his works – deceased’s’ reviving. Each time when someone somewhere opens Poe’s book, the reader will bring him to life again. I am starting my day with "The Facts in the Case of M. Valdemar". And today I am going to reread other Edgar Allan Poe’s short stories. What about you?

12 януари

 12 януари е много специална дата за мен. Преди всичко, това е рожденият ден на детето ми. Виктория - красива, умна, талантлива, можеща. Да, да, знам, че всеки си хвали гарджето, но няма човек, който я познава и да не може да се съгласи, че това са бледи определения за нейните качества. Честита и успешна да бъде!

На 12 януари излезе и първата ми книга - сборникът разкази "Приятели". Съвсем логично беше водеща на премиерата да бъде точно дъщеря ми. 

Днес отново е 12 януари. Няма да раждам, със сигурност. Няма да има и нова книга. Това обаче не обезсмисля красотата на деня.

Антропофагия и литература

 Антропофагията, в частта ѝ „ендо” и най-вече, доброволната такава, когато е поднесена от човек овладял словото, може да бъде дори примамлива. Не за следване, а за изследване или поне проследяване. Няма да говоря повече. Само ще ви препоръчам повестта "Настя", включена в сборника "Пир", от Владимир Сорокин. По възможност, в оригинал. Преводът на Иван Тотоманов не е лош, но използваният шрифт, с който се предлага в нета е меко казано отблъскващ. Всъщност, тази книга издавана ли е на български?

Весели празници!

С тази моя композиция, заснета от Деси Латковска, ви пожелавам весели празници! Благодаря на всички свои /по/читатели, които не спряха да ме подкрепят и през отиващата си година!
Бъдете здрави!

„Некрономикон” от Х. Ф. Лъвкрафт като предизвикателство за съставяне и превод

Преводач и съставител:Адриан Лазаровски Редактор: Вихра Манова Издателство: Година: 2012 Страници: 390 Цена: 15 лв.    /можете да прочетете и на страницата "За четенето и писането"/ „Най-старото и силно човешко чувство е страхът, а най-старият и силен страх е страхът от непознатото.”

Или още по-кратичко формулирано от Хауърд Филипс Лъвкрафт - космическият страх (cosmic fear). Този страх е в основата на творчеството му. На него,  останалият неподражаем и ненадминат в областта на литературата на ужаса. Ето защо, когато на българския  пазар излиза сборникът „Некрономикон”, не един или двама приятели, още ненаучили новината, а някои от тях дори със снизхождение, ми напомнят, че Лъвкрафт – геният, който започва да пише още на седемгодишна възраст, - няма издадена такава книга. Ами какво да ви кажа? Той няма издадена нито една книга приживе. В България обаче Адриан Лазаровски съставя и превежда тази съвсем логична /като прочетете, ще разбете защо/ верига от:  „Нещото на прага”, „Показанията на Раднолф Картър”, „Плъхове в стените”, „Законът на Ктхулу”, „Хъръбър Уест, съживителят на мъртвите”, „Шепнещият в тишината” и „Възкресителят”.  Всичко това под редакцията на  Вихра Манова. Съставителят и преводач  успява да вплете, но не и натрапи своята любов към словото на Лъвкрафт.

Какво искам да кажа с това „невероятно добър превод”? Преди всичко Адриан /познаваме се, затова не приемайте като фамилиарничене употребата на собственто, вместо на фамилното му име/, който умело борави с родния, български език, не си позволява излишно кокетиране, а сякаш воден от една от тези тайнствени и непознти сили, обсебвали неведнъж съзнанието на автора, деликатно разрешава „вавилонския проблем”. Видно е, че преводачът е напълно запознат със специфичните похвати на Лъвкрафт. Тук само ще ги маркирам и то не с претенции са изчерпателност, а за да оставя на будните ви мозъци да проумеят спецификата, с която е нужно да бъде запознат всеки дръзнал дори да помечтае за превод на този литературен гений.

 На първо място е способността му дори в един барелеф и няколко изрезки да намери място на цяла паралелна вселена на мрака. Мрак не толкова необозрим, колкото плашещ със своята непознатост. Дори и лице зад пердето или шум зад ламперията, могат да доведат главния герой до психиатрична клиника или до там да дава показания пред органите на властта под заплахата от смъртна или доживотна присъда. Адриан успява, подобно на онова създание от  „Нещото на прага” да заживее не в тялото, но в ума на Лъвкрафт.

Друга много важна особеност, която никак не е за подценяване при превода на Лъвкрафт е фактът, че подобно на вдъхновителя си Едгар Алън По, застава срещу съвременните стилове от века, в който живее и  създава свой собствен свят на въображението, използвайки не малко архаизми. Да се намери точният такъв на български и то без да се загуби младия читател, който пише „ч” с „4”, например, е доста деликатна работа. Но Лазаровски запазва уважение към автора и вместо да се ограничи с простичкото, но лишено от литературна стойност „изчаках го да заспи”, използва: „изчаках сънят да го обхване” /из „Нещото на прага”/.

Ето още и няколко подводни камъка за преводача, които са били критикувани от съвременниците  и възхваляни /хора разни/ от последователите след смъртта му, на Лъвкрафт. Техниката на поетика в прозата, комбинирана с тази на есеистичната форма. Алитерациите, анафората, прехвърленият епитет (ще рече – метонимия на прилагателното). Като добавите към това и символизма, съчетан с диалогичните форми, мисля, че ви става ясно колко добре запознат с художествената литература, а и със света на Лъвкрафт трябва да бъде онзи, който посегне да прехвърли на български богатството му.  

В „Некрономикон” правят впечатление и бележките на преводача под линия. Нищо ново, разбира се, но те са като пътеводител в света на Лъвкрафт, без да се натрапват, но и без да бъдат сухи, лишени от образност. Благодарение на тях, читателят може да се срещне с вдъхновителите на Лъвкрафт, както и с някои негови открития („новото е добре забравено старо”), но не и да се отегчи от излишна многословност.

В никакъв случай няма да подценявам други светила като Любомир Николов, превели част от творчеството на Лъвкрафт, но в превода на Адриан ще намерите нещо повече. Когато прочетете, ще разберете кое е това повече. По-горе само загатнах.

Отличие

Мое хайку сред отличените тук, на World Haiku Reviw, Dec 2012
Много сериозно българско участие сред отличените на: Цецка Илиева, Владислав Христов, Диана Тенева, Христина Панджаридис, Радка Миндова. Част от наградените дължат това на прекрасните преводи на Мая Любенова. Едно сътрудничество, което само е допринесло за популяризирането на жанра "Хайку" и сред българските автори.
Вярваме, че следващия път ще има имена на българи сред първите трима наградени.
Хубав коледен подарък, нали? Желая ви и на вас такива. И ... весели пранзици, разбира се!

"От кръвчицата ти", Теодор Стърджън

„От кръвчицата ти”

Автор: Теодор Стърджън

Преводач: Илиана Костова

Издателство: Абхаддон

Година: 1997 г.  

Страници: 150

Цена: 5 лв.

(можете да прочетете и на страницата "За четенето и писането")

„От кръвчицата  ти”, както Илиана Костова умело е превела заглавието на романа Some of Your Blood, от Теодор Стърджън, беше един от пропуските в книжното ми образование. Ненадминатият майстор на прозата, известен не само като „учител” на Бредбъри, но и с метриката в прозата, далеч по-сложна от тази в поетичното изкуство, съвсем не е лесен за превеждане. Освен въпросната метрика, преводачът трябва да е запознат, а и да разбира много особености на този автор. Една от тях, например е:

„Законът на Стърджън

/превод от статията „Законът на Стърджън”/:

През 1951 г. Стърджън въвежда това, което сега е познато като Закон на Стърджън: „Деветдесет процента от /научната фантастика/ е боклук, но и деветдесет процента от всичко е боклук. Това е познато като Откритието на Стърджън. Самият той е казал, че „Законът на Стърджън” в началото е гласял: „Нищо не е винаги абсолютно такова”. Обаче по-предното твърдение сега се отнася до Закона на Стърджън.”

Друга особеност, която може да изглежда незначителна, но само на пръв прочит, от същия източник:

„Стърджън също така е познат със своята посветеност на едно кредо на критичното мислене: „Задай следващия въпрос.” Той представял това кредо със символ на буквата Q, пронизана от стрела, модел на която носел около врата си и използвал като част от подписа си през последните 15 години от живота си.”

Въпрос, който няма как да не си зададете, докато четете неговата „олд скул” проза. Тук няма да срещнете дадени наготово отговори, няма да сте наясно какво се случва, ако пропуснете да си зададете, но и отговорите на следващия въпрос. Пропуснете ли го, ще ви се наложи да започнете отначало. Което никак не е зле. Особено, ако сте решили и да пишете.

И така, пропускът е наваксан. Знаех от самото начало, че може и да открия някакви заченки на хорър в тази книга, но не те ще бъдат водещите. Тъй като я чета паралелно с „Вихър в ключалката” на Стивън Кинг, някак си ще наваксам типичните хорър елементи. А тук, тук откривам отново онова предпочитание на Теодор Стърджън /не, хора, не е прякорът му „есетрата” – това е фамилията на втория му баща, която не само приема още осемгодишен, но и променя първото си име, което било Едуард/ да порови в най-скритите ъгли на човешкия мозък. Особено ако той е отличителна черта на поредния самотник. Толкова самотен и отритнат от обществото, че пребиваването в интернат, във фермата на дребен човечец и дори в казармата са като малки благословии спрямо обичайната му реалност на постоянно ловуване – и буквално, и метафорично. Реалност, в която дори майсторите на хорър могат да настръхнат от ужас.

На пръв прочит, романът може да мине и за чисто епистоларен – писма между двама свързани с историята души, а в последствие и с тяхна сътрудничка, терапевтични записки, - но при Стърджън нищо не влиза в рамки. Едно простичко писмо може да съдържа толкова истина, колкото особено модерните напоследък тритомници не са успели да съчетаят в хилядите напразно пропилени страници. Терапевтичните записки на разговор между психиатър /образ, който ще разберете едва в края на романа какъв е/ и пациент не са пошла злоупотреба, с каквато напоследък психиатри се превърнаха във „видни” писатели.  Разказът на един „луд” /ненапразно в кавички/, воден от трето лице единствено число не е просто каприз на психиатъра, а начин да му помгне да... Хайде, стигат ви толква спойлери.

Не трябва да пропусна, че  в тези преплитащи се форми на поднасяне на иторията има и любовен романс. Но той не е фойерверки, които бързо се палят и после – потушават, без да оставят и следа след себе си. Това е нетипичната, неподлежаща на дискутиране обич между двама самотници, за които никой не е и помислял, че са дарени с правото да бъдат заедно. Всъщност, да продължат да бъдат самотници, както и преди да се срещнат, но вече двама. Модел, който условно нареченият с името  Джон главен герой в романа, син на унгарски емигранти, вече е имал в семейството си. Но модел, който добива нови очертания и не повтаря вече видяното или чутото. Не само от него, в интерес на истината.

Редно е тези от вас, които не са чели романа да попитат – защо „от кръвчицата ти?” Вампиризъм? Антропофагия? Не, не е толкова просто. В противен случай не би било творба на Стърджън.

И така, наваксала поредния пропуск в образованието, запазих за себе си много въпроси. Ще ги оставя такива, а вие, ако искате, задайте си вашите.