"Прагът" от Петьо Ангелов

Запознавам се с Петьо Ангелов – светла да е паметта му – чрез неговите преводи и единствения му роман на български език, „Прагът”.  Пиша всичко това със свито сърце и с оправданието – да, бих прочела нещо от него, ако още беше жив. И ми се иска да беше. Не го познавах, за разлика от щастливците, имали този шанс. Но го опознавам като чета написаното от него. Там, където ще бъде вечно жив. Там, където мечтите му ще се реализират. Ето защо, ще си позволя цитат. Цитат, който е може би и основният лайтмотив на произведението му:

„Може и да е смачкан тип, но чак да се подигравам с мечтите му, не заслужава.”

Харесвам още начлото на романа „Прагът” – едно момиче, съвсем не типична тийнейджърка е в болница. Лекуващият я лекар не иска да я изпише. Не защото е неизлечеимо болна, а защото животът ѝ е в опасност. Както и неговото бъдеще като човек. Както и цялата история, ако не беше толкова майсторски завъртяна. Парадоксално ли? Моля, моля – хората биват задържани в затвора, за да се спаси живота им, та една болница ли би била жестоко наказание? Бъдещето на един работохолик е застрашено, когато дойде моментът за пенсиониране. Една цяла история може да се провали, ако не е водена от майстор-разказвач. А Петьо Ангелов е висока класа. Това е най-слабото определение за него. И няма нужда от празнословия.

Колкото повече чета романа, толкова повече се чувствам като навлизаща в луковични люспи. Отмятам ги една по една и въпреки че люти на очите, искам по-бързо да стигна до сърцевината. Без очаквания. С удоволствието от четенето. 

Два дневника диалогизират помежду си. Интересен похват, безспорно. В този диалог се разкриват и разплитат пластовете, които споменавам по-горе. Разлиствам внимателно. Не само за да не повредя книгата. За да не повредя някоя от връзките, които авторът е създал толкова фино. В споменатия диалог се преплитат минало (по преразказани спомени и припомнени съновидения), настояще (по съвместни преживявания) и бъдеще (като част от никога неиздаден фантастичен роман). Преплитат се в едно, така сякаш една от директните времеви връзки, за които се говори в отрязъка от бъдещето, е осъществена и няма значение от коя точка във времето или пространството наблюдавате случващото се, всичко е пред очите ви.

Ще срещнете и много размисли за образци на световната (прозата на Кир Буличов – псевдонимът на Игор Можейко; Шекспиров сонет) и родната (стихотворението на Балчо Балчев „Съзерцание”) литература. Както и разсъждения на пишещия човек. Онази колебливост, защото всичко велико вече е казано. Онзи странен начин на общуване, който няма да си позволи наживо. 

Романът няма слабости, но книжното тяло, определено. Няма коректор и така някои незабележими на пръв поглед дефекти дразнят - смяна на букви ("те" и "не" са различни неща, нали). Разбира се, че съдържанието компенсира тези нередности, но мисля, че при едно преиздаване (заслужава си да има), те могат да бъдат избегнати. За другия дефект... Не мога да повярвам, че се налага да го казвам. Дано го има само в единични бройки! На две места липсват по две страници – стр. 170-171 и 174-175. Прекъсва ми се съдържанието. Защо???? 

Простете ми патоса на места в това ревю, но няма как да остана безразлична пред факта, че толкова млад, талантлив и имал да даде толкова много на читателите си творец вече не е сред живите.

„Гибелдозер” от Теодор Стърджън

Ревюто можете да прочтете и на страницата

"За четенето и писането"

Може би си спомняте, че едно от последните ревюта, които написах през 2012 г. беше за „От кръвчицата ти” на Теодор Стърджън. Понастоящем, докато чета „Недовършени предания” от Дж. Р. Р. Толкин, имам нужда да си почина от гения под редакцията на сина му Кристофър – книга, за която едва ли ще напиша ревю, но която всеки почитател на Толкин трябва да прочете, ако иска да има завършена представа за неговите светове. И  така, класата предполага класа, затова избрах за тази своеобразна почивка сборника разкази „Гибелдозер” от Стърджън. Възхитена съм от превода на Иво Тодоров, който показва умения и стил още със заглавието, което в оригинал е ”Killerdoser”. Тази дума има няколко значения, едното от които е „тежка бронирана машина или булдозер, използвани за потушаване на обществени размирици (особено пораждащи разрушителни безредици)” но също така и: „ неподправена величественост” и „истински американски герой. човек, твърдо решен да съсредоточи мисълта си върху това, което иска да направи”. До тук с шаблонностите – Стърджън не робува на такива. И преводачът му го е доловил. А дали ще споделите моя възторг от превода? Ще кажете (ако искате разбира се), едва когато прочетете разказите. В ревюто за „От кръвчицата ти”, вече писах достатъчно за това какво се очаква да е направил един преводач преди да се осмели да свещенодейства прехвърляйки съдържанието на този безспорен майстор на Словото от един език на друг. Иво Тодоров показва познания и добре овладян български, с което съвсем леко ме повежда към света на Стърджън. Нещо повече, напълно покрива моите виждания за това колко е важно заглавието.

В началото започнах с доброто намерение да напиша по няколко думи за всеки разказ от сборника, но после промених решението си. Вярвам, ще ме разберете защо. Ако не след прочита на ревюто, то след прочита на самата книга.

Този сборник е доста шарен в интерес на истината. Както разбираме и от предговора на Робър Силвърбърг, първите пет разказа са писани от автора през 1941 г., когато той е само на 23 години.

„Издайницата” започва с един лек флирт между невнимателен мъж, затичал се към такси и озовала се на пътя му дълбокоока красавица, чийто външен вид не е от типичните. В нея има нещо специално, непознато и в същия момент толкова близко на героя. В нейно лице той разпознава своя състудентка, но така променена, че дори самият той не я разпознава при онзи, оказал се превратен за него, сблъсък. Умението на автора да изгражда образи сякаш от нищото е безспорно. Със сръчността на майстор на Енсо, завърта четката и пред нас се озовава онази завършеност на живота, без особено усилие на пръв поглед, но съвсем не за всеки, независимо от това, че който пожелае, може да се сдобие с четчка, туш и платно за рисуване. Ако този образ, освен привлекателен физически, се окаже с интересни виждания по психология и доказва тези свои виждания, то остава само да дочетете историята и да разберете какво е „обладаване” и кога то намира резонатор. Дори само и на двадесет и три, авторът успява прозорливо да разбере къде е разковничето на успеха. С нужното чувство за хумор и с цялата сериозност на ситуацииите, в които поставя героите си.

„Медуза” е разказ, който на пръв поглед се родее с научната фантастика – на героя му предстои космическо пътуване след тригодишна подготовка. Проектът, част от който той се озовава доброволно, съвсем не е обичайният за пътуване в космоса. Усетът към тънкостите на психологията и разчитане тайните на най-финия човешки орган – мозъка – отново са в основата на изследване и разгадаване. Как ще се справи авторът (нали не забравяте – тук е все още 23-годишен)? Няма да издавам излишно. Само ще ви кажа да не очаквате нещо, което сте чели при историите за космически полети. Оставете се на умелото му повествование, за да разберете.

„Призрачен шанс” започва с реплика, която би била типична за жена, страдаща от мания за преследване. Вече срещнали се с герои-параноици, може би сме настроени за логични завръзка и развръзка. Но нека не бързаме, а внимателно да стигнем до края на историята. Прави впечатление умелото изграждане на образа на тази жена. Първо, като в скица, добиваме представа за ръста и теглото ѝ. След това – контраста между белите коси и черните очи придават малко плътност. Едва тогава чуваме мелодиката на гласа ѝ и лицето ѝ добива конкретно изражение. Докато този образ става все по-жив – през погледа на героя, успяваме да се насладим на авторовите похвати, сред които няма как да не отбележа сравнението: "Усещах се като призрак в бидон с моторно масло". Въпреки прозиращия наивитет на младостта, Сърджън не става досаден и не буди снизходителна усмивка. Напрорив, един от малкото случаи, когато проявява завидното си чувство за хумор, с което прави историята завършена.

„Костите” е разказ за един находчив учен с еднутисазъм „равен на неуспехите му”. Интригува още в самото начало. Интригува не само с начина, по който реализира изобретенията си, но и с начина, по който стига до там: „След като можеш с осма топка да удариш шестатопка и да я вкараш в мрежичката,  трябва да си способен и да пренасочиш сигнала от от предавателя към приемника, посредством йоносферата.” Дали обаче ще се стигне до обикновен предавател на УКВ не е въпрос, който предполага еднозначен отговор. Това е и очарованието на Стърджън. На пръв поглед предлага наивинстично решение на сериозен проблем, но ако вникнем малко по-внимателно в написаното, ще разберем, че финалът на разказа е отворен и не може да бъде категоризиран от друг, освен от читателя.

„Вещицата Сейлин” започва с една от най-трогателните картини които са описвани неведнъж в различни области на изкуството. Баща и дъщеря правят нещо заедно. Нищо обаче не е идеализирано. Още в първите редове героят сравнява детето си с изчадие, избягало от ада. И в този разказ прави впечатление умелото авторово боравене с контрастите, които придават по-голяма наситеност както на образите, така и на сцените в творчеството на Стърджън. Приказните образи на речен паяк и вещица, които Стърджън изгражда надскачат и най-ярките спомени от детството и най-смелото въображение, срещано до сега. Едва ли има писател на фентъзи и хорър, който да не е бил увлечен от това създание, но едва ли има и друг, който да е постигнал подобно майсторство отвъд всякакво клише. Изкушавам се да цитирам как точно го е направил, но не е редно. А и защо да ви развалям удоволствието от четенето?

И така, с  този разказ, приключи запознанството ми с ранния период на Стърджън. Очакват ме тези, писани от 1944 до към края на 1946 г., след тригодишно мълчание от страна на автора. Предвид факта, че това е периодът на Втората световна война, неминуемо у автора има промяна – както у всеки свидетел на това чудовищно човешко деяние. Писателят публикува в пълп списания – единствените, показали някакъв интерес към жанровете „фантастика и хорър”. И в последващите разкази той запазва диалогичната форма – своеобразен разговор с читателя. От времето, за което говорим, никой писател не е писал по този начин. След тригодишна служба в армията, Стърджън се връща към писането.

Най-дългата му до този момент новела „Гибелдозер” (някой си е направил труда да упомене, че възлиза на тридесет и една хиляди думи), преживява може би и най-дългия период на реализация. Написан само за девет дни през 1944 г., разказът му носи и най-високия хонорар от приблизителната стойност на сегашни десетхиляди долара. Интересът към тази новела ще намалява и ще се усилва чак до 1962 г., но определено ще остане в историята на литературата като първата творба, в която авторът използва знанията си за земекопни машини, които е придобил в армията. В новелата се срещаме с много особен вид мутант, който може да бъде създаден само от човек, чието въображение се простира отвъд общоприетите граници. Впеачтляващо е развитието, което търпи самият автор с това произведение и то не само като обем, а и като начин на представяне и изграждане на образи и ситуации.

„Абреакция”. От психологията знаем, че този термин означава повторно преживяване на травмиращи събития с цел освобождаване от сдържаните емоции. Историята в този разказ отвежда към най-скритите кътчета на човешкия мозък. Каква част от него използваме? Една и съща ли е тя в различни ситуации? Ние ли го контролираме или той нас? Все въпроси, чиито отговори се намират някъде по средата между два свята, за които е спорно кой е реален и кой – имагинерен.

„Бедният Йорик”. Разказ, който авторът се опитва да  охарактеризира още от самото начало (ще си позволя нещо нетипично за ревютата, които пиша – цитат): „Ако не ти се чете неприятна история, да знаеш, че сме квит. Защото и на мен не ми се пише такава.” Точка. А дали  нещо друго би ме нахъсало да прочета точно такава история? Едва ли! Да, историята определено е неприятна, но толкова интересно завъртяна, че стига да не сте подобни на нечетящата, вечно говореща геориня, ще оцените това богатство. Абсолютен пример за писане на кратка проза при това с неочакван край.

„Кръстосан огън” е епистоларен разказ. Не е моят стил – в смисъл, стилът, който предпочитам да чета, но в този случай самото начало е въздействащо. Представете си мъж, изпила половин бутилка коняк и намиращ за отвличаща го от мислите му сцена, при която нерез обслужва свиня. Давате си сметка, в случай, че познавате Стръджън като автор, че това описание няма да увисне ей така, като упражнение в курс по творческо писане, нали? Размислите и споделените преживявания от героя в писмото ще ви отведат в още един от световете на автора. Светове, в които можете да се загубите, но и можете да намерите нещо повече от себепознание.

Под този надслов и в този стил, но със съвсем различни истории са „Изстрел по пладне”, „Булдозер е съществително”, „Шести август 1945 г.”.  

Оставащите разкази на Стърджън – „Хромираната връзка”, „Мемориалът”, „Самолетът на Мюу” - са от един по-зрял период от развитието му като автор и няма да говоря за тях по отделно. Те са повлияни от избухването на първата атомна бомба. Въпреки че поставя героите си в абсурдни ситуации – толкова абсурдни, колкото и самата война, - но без да се вкопчва садистично в ужаса. Напротив, отношенията са толкова красиви, че можеха да бъдат разгледани дори като идеализирани, ако не контрасираха толкова със самите ситуации. Ситуации, болезнено раними, предвид тяхната реалистичност. 

Мисля си - не е ли време за едно пълно издание на разказите на Стърджън. Не е моя работа, разбира се, но като читател имам право да си мечтая. Нали? 

„Гостът на Дракула” от Брам Стокър

Ревюто можете да намерите и на страницата "За четенето и писането"

Коя е първата асоциация, идваща ви наум, когато чуете Брам Стокър? „Дракула”, нали? Наскоро имах удоволствието да прочета сборника му разкази „Гостът на Дракула” в превод на Емил Минчев, излязла от печт през 2009 г. от издателска къща „Персей”. Както е видно от линка, книгата е „спряна от продажба”, за съжаление. Някакви си три години и нещо закъснение за прочита ѝ не се броят, предвид факта, че оригиналът на книгата е бил издаден през 1914 г. – две години след смъртта на автора. Интересното е, че книгата е била осъществена на български с финансовата подкрепа на Ирландската организация за литературен обмен – фонд „Преводи” в Дъблин, Ирландия. Не, не просто интересно. Похвално дори. Оригиналното заглавие на книгата е „Гостът на Дракула и други чудати (странни – както го срещнах в един от електронните варианти) истории”. Да, наистина са девет съвсем чудати истории. Изпълнени са с фатализма, който сякаш е верен страж на границата между живота и смъртта. Готическият свят, познат ни от романа на ирландеца е представен и в тези разкази. Много по-добре отколкото аз бих го направила, са маркирани трите архетипа на чудовищата в разказите от самия преводач, а именно – човекът-чудовище, чудовището създадено от човека и чудовището-ходещ труп.

В първата, титулна за книгата, история се срещаме с един благородник, който замръква в гробище за самоубийци не в каква и да е нощ, а във Валпургиевата. Тема, която може и да ви се стори доста експлоатирана, но за която все пак има какво да се научи. Като например, че тя „не засяга англичаните”. Не можете да приемете подобно твърдение като чиста монета, нали? И не бива. Доброто и злото, в интерес на истината и за мое голямо облекчение, съвсем не категоризирани,  се борят не само за тялото, но и за душата на пострадалия.  Авторът е успял да пощади героя си от физическата смърт, която би му била гарантирана в една студена, снежна нощ и при срещата с вълци. Защо ли? Сигурно, защото той има свой благодетел. Нищо, че името на благодетеля не винаги се свързва с доброто. Чудовище? Сигурно. А кой го е създал остава с отворен отговор, какъвто е и самият край на разказа.

Пощадата от физическа смърт обаче е отказана на  образа  от втория разказ „Къщата на съдията” Малкълм Малкълмсън. Решил твърдо да намери усамотение, за да се подготви за предстоящи изпити, в изоставена къща, младият човек се среща със суеверни хора, но и с хора-реалисти, с  плъхове, „които са таласъмите, казвам ви, а таласъмите са плъхове.” Реално и свръхестествено. Здрав разум и игри на въображението. Това са протагонистите и антагонистите в тази забулена в тайнственост и завършила с (привидно) самоубийство история. Чудовището, с което се среща героят – среща, която не може да преживее, - няма нужда от категоризация. Или поне не и в едно непретенциозно ревю, каквото е това, което четете.

Третият разказ е със заглавие „Индианката”.  Какво ще кажете за идеята да сте току що бракосъчетала се двойка, а да имате нужда от трети човек? Стига де, не за тройка – това ще се окаже приоритет години по-късно, а и ще се размине с идеята за художествена литература или по-точно казано, ще размие границите ѝ. Тук третият човек с „неприлични коментари” и „цветист език” е необходим на двойката, за да преодолеят караниците си и да провокира въображението им за тайни срещи помежду им. Е, чудатости всякакви, но не те са в основата на тази история. Тя не е препоръчителна за природозащитници със слаби сърца, защото ще преживеят ужаса на майката на размазано от камък бебе-котенце. Не само ужаса, но и нейната свирепост, която ще провокира у третия участник спомена за една отмъстителна индианка апачи.  Каква е тази индианка – чудовще, мит или игра на въображенитое - и как тя е свързана с медения месец на новобрачната двойка ще ви се изясни, само ако намерите сили да дочетете историята. А си заслужава. Не за да събуди латентните ви заложби на садист, който не само ще убие беззащитно създание, но и ще си направи портфейл от човешка кожа. Не и за да научите деликатни подробности за съоръжението „Желязната девица” (Iron Maiden). Не и заради удоволствието да се запознаете с един вече несъществуващ Нюрнберг, който не е бил толкова популярен за туристите място. Нито и заради запазената му, въпреки намесата на реставраторите, готическа атмосфера и късмета да си направите разходка в Кулата на изтезанията, без от това да ви настръхне кожата (не гарантирам последното). Защо ли? Струва ми се, че отговорът е и в метафората, която използва авторът за самата кула. Защото „само тези, които стигнат нейния връх, да разполагат със светлина и гледка.” А „върхът” на всеки разказ се открива само след прочитането му.

“Тайната на растящото злато” би ме отказала от прочит с началото си, ако не беше авторът. Историите за войни между две семейства спряха да ме вълнуват още след първия  прочит на „Ромео и Жулиета”. Не, че не ги намирам за вълнуващи, но както казват англичаните, „не са моята чаша чай”. Друг е въпросът, че чай не пия, освен когато съм болна. А колкото и да съм болна, разчитам на добра книга от добър автор като на най-сигурно лечение. Брам Стокър е един от тези сигурни начини за подобно лечение, че и за профилактика. И наистина, още самото встъпление не се изчерпва с нещо обичайно, а още по-малко – очаквано. Кавгите и съпътстващите ги смъртоносни заплахи, а и последвалите ги помирения – къде искрени, къде привидни, - дават живот на нещо отвъд ежедневните виждания. Разказът едва ли е най-добрият в сборника, но „чудовището” в него се оказва също толкова необичайно, колкото са и другите образи, създадени от автора. Знаете, че златото носи нещастие, когато не принадлежи на някого. Това са ни доказвали легендите от различни краища на света. А това самородно растящо злато, което размътва умовете на героите в историята на Стокър надминава поривите и на най-смелото въображение.

„Проклятието на циганката” отново ни среща с новобрачна двойка, към която се е присъединил (но само за компания) трети. Трети, който този път е близък приятел на младоженците Джошуа и Мери – д-р Бърлей. Стокър явно далновидно е предпазвал героите си от скуката или рутината в брака по този начин. Съвсем друг обаче е авторовият подход, когато свръхестествени сили се слеят с реалността и участниците в събитията не могат да осъзнаят разумът им ли е размътен или наистина има неща, които са отвъд трезвия разсъдък. Чудовището тук наистина е сътворено от човека. Но не с инструменти. Не и с овладяването на специални науки. Всеки от нас го носи. Дали може да бъде овладяно? Сигурно, но къде е ключът ще разберете, ако дочетете историята и нямате очаквания. Стокър не подлежи на рамкиране. Дори и да ви подлъже малко.

„Идването на Абел Бехена” е история, която започва по правилата на старата школа за писане на кратък разказ. Природна картина, която да прелее в историята плавно, без излишни грапавини. Тук ще научите и за един нов нюанс на синьото – кронуелско синьо. И ако не сте били в този край, има пояснение, че то е „ярко и сапфирено”. От там нататък се очаква да имате въображение и да правите нужните асоциации. И не само за природната картина. История, която повдига темата за съперничеството и всички негови последствия. То също ражда „чудовища”. Такива, за които не се и замисляме, когато решим да съперничим на някого. Особено, когато не сме равностойни противници. В разказа се срещаме с приказнен елемент – кандидатът за женитба трябва да изпълни определени условия, за да спечели сърцето на избраницата си. Далеч от „три дни яли, пили и се веселили” обаче е краят на тази исторя. Невъзможно да бъде такъв, заради вплетената, но с нов облик, история за съперничеството между Каин и Авел. Братята този път не са по кръв, а по повелята на съдбата. Съдба, срещу която и двамата се оказват безсилни.  

„Погребението на плъховете” още със заглавието си ни кара да се замислим – защо точно тези създания са обсебили съзнанието на писателя, след като вече ги срещнахме в разказа за Малкълм Малкълмсън. Не ни остава нищо друго, освен да прочетем и за тяхното погребение или погребението, което устройват. Самото заглавие провокира, а какво останало за историята, разказана под него. Да се запознаете с Париж в средата на 19 век е шанс, който не е за пропускане. Приятно съм впечатлена от асоциациите, които са предизвиквали градовете у автора. За него някои са птици, други – зверове, а трети – риби. В този ред на мисли, той твърди, че Париж е „апотеоз на октопода”. За да потвърди това свое твърдение Стокър, много умело преведен от Минчев, използва всевъзможни литературни похвати като метафора (не само вече споменатата), етимологични фигури (групирането на групите), както и езиковият лайтмотив, с който потвърждава твърдението си, че „централизацията е предшествана от класификацията”. В разказа ще се наложи и да се замислите върху едно твърдение, което не е чуждо и за нас, в 21-ви век, а именно – „Боклукът е боклук навсякъде по света, независимо от епохата”. Главният герой на разказа има съдба, подобна на тази на Джошуа от „Предсказанието на циганката”. Трябва да се подложи на изпитанието на раздялата, за да докаже любовта към любимата си. Докато в „предсказанието” авторът не ни занимава много с преживяванията на героя си през това време, то тук се е концентрирал именно върху тях. Героят ще се отдаде на философско проучване за парижкия събирач на боклук. Интелектуално приключение в лабиринт – от пътеки и полезни разкази, - в който ще се срещне с поредното сътворено от създателя му чудовище. Чудовище, в което може да се превърне всеки герой от войната, всяка прекрасна актриса, когато обществото вече няма нужда от тях.

„Сън за червени ръце” може да се разгледа като своеобразно библейско четиво. Недопускането на някого в Рая, заради извършено, но прикрито престъпление е тема, която определено дразни. Особено, ако човек не е фанатично религиозен. Не ме разбирайте погрешно, не възразявам срещу нито една религия на този свят, но когато поддръжниците се превърнат във фанатизирани фенове, ми е меко казано противно. В този разказ обаче, Сторкър остава верен на своя стил и не си позволява да сложи граница между доброто и злото. Нито едно от тях няма само едно лице. И героите в разказа – разказвач и слушател – ще ви убедят в това. „Чудовището”, което създава се родее както с човека-чудовище, така и с чудовището, създадено от човека. Не, не като чудовището на Франкенщайн, но толкова нещастно и ненамерило мястото си под небето, та дори и на него. В разказа звучат и ангелски песнопения, а посланието от Библията „адът е в нас и от самите нас” е поднесено по един съвсем простичък, но същевременно запомнящ се начин. Едва в тази, предпоследна за сборника, история откривам някои съвсем малки технически грешки, като разместване, но определено дразнещо, на букви (едно е значението на „ми”, съвсем друго на – „им”, въпреки или точно защото  се разбира кое се е имало предвид) и пропуснати запетайки. Сигурно ще ме обвините в буквоедство, но тези неточности правят впечатление, когато свикналия на подредеността и точността мозък бива подразнен от тях.

„Пясъците на Крукън” завършват стройната композиция на книгата. Още самото начало е впечатляващо – контраст между един (почти) гротесков образ и съвършеното описание на пейзаж така, сякаш читателят наблюдава снимка или картина. Продължавате да четете с очакването (колкото и да не е препоръчително то в нито една житейска ситуация), че ще се случи нещо, което ще предизвика поне усмивка, ако не бурен, почти истеричен смях като този около главния герой Маркъм, заради избрания от него, ушит по поръчка шотландски костюм. Костюм, повторен само веднъж, но може би фатално. Това обаче само в случай, че сте забравили кой автор четете. И напомнянето за този важен факт, както и обратът на самата история не закъсняват. Безметежното съществуване ще наруши обичайни си ход под формата на едно „съобщение” от устата на считан за луд старец. Героят на Стокър трябва да се изправи пред най-страшното „чудовище” – своята суета. Начинът, по който се осъществява срещата и последствията от нея не бива да бъдат очаквани. Само съпреживени.

В тези истории, освен споменатите технически неточности, има няколко елемента, които определено не ми допаднаха. От една страна, непрекъснатото напомняне за уникалността на англичанина, лишено от чувство за хумор. Като допълнение към него – осмиването на други нации (шотландци и французи) с едно леко чувство на превъзходство. Да, знам какво ще ми кажете – да помисля за епохата, в която живее и твори авторът. Не съм аз тази, която ще съди доказани и обичани автори и нямам подобна амбиция. Но аз съм (що годе) мислещо същество и имам право да не приемам, а още по-малко – харсвам всичко. Слагам тези нередности в графата – да бъде препрочетено. И наистина ще препрочета книгата. Със сигурност и защото съм пропуснала някакъв детайл, майстор на които е Стокър. Следващият ми прочит ще бъде на английски. Не защото не харесах труда на Емил Минчев. Заради удоволствието да бъда още по-близо до света на Брам Стокър.

Отново в 70 ОУ "Св. Климент Охридски"

Да, отново там, за да науча, че голяма част от приятелите ми, с които се забавлявахме в писането на хайку, са ме очаквали с нетърпение. 

Този път не съм сама. С мен са Илияна Делева, дъщеря ѝ - Деси Латковска и Поликсения Ангелова. Готови сме да изиграем пиесата ми за деца "Приключенията на Щур и Враби" след успеха ѝ в Трето помощно училище "Едуард Сеген", за който вече ви разказахме тук. Уж бяхме спокойни и готови за срещата - вече сме "гърмяни зайци", както се казва, - а ето че сценичната треска не ни подмина. Никоя от нас не се издаде, но аз познавам момичетата и ги усетих. Въпреки това, се изправихме пред децата, които с жадни погледи очакваха това, което им бяхме подготвили. В компютърния кабинет на училището бе инсталирана мултимедия и ние започнахме с трейлъра към пиесата, който бе спонтанно аплодиран от децата.

Самото представление мина толкова весело и с такова желание от страна на публиката да участват, да съпреживеят всяка минута с нас, че забравихме всякакви притеснения и  играхме така, както можем най-добре. Аплодисментите бяха най-хубавата награда, за която може да мечтае всеки актьор и режисьор. По-желани дори от „КРИСТАЛЕН ТУРАНДОТ" или която и да е друга международна театрална награда.Още по-специални са тези аплодисменти, когато са от децата - те не могат да се преструват. 

На 16.02.2012 г. предстои официалната премиера на пиесата в галерия "Класика" като част от поредното издание на "Кръстопът на изкуствата". На 23.02.2012 г. ще бъдем гости в Центъра за работа с деца с проблеми в развитието, а на 01.03.2013 г. ще се завърнем в Трето помощно училище, за да ги изненадаме с нова сцена от пиесата. Този път, посветена на мартеничките.На 10.03. ще бъдем в детската клиника по хемодиализа към "Пирогов". За инициативата можете да прочетете тук. Радваме се, че организаторите ни поканиха. Смисълът на творчеството за деца е то да стигне до децата.

Читател vs Писател

статията можете да видите и на страницата    

"За четенето и писането"

Преди няколко дни литературно-рекламната агенция "Лира.бг" публикуваха интересна информация за това що е то читател от Владимир Набоков. Не, нищо общо със скандалната "Лолита". След като последвате връзката, ще разберете, че тук той говори за това какво е добрият читател. 

Колко от нас препрочитат книга и колко често го правим? Заслужава ли си всяка книга, минала през ръцете ни, да бъде препрочетена? Разбира се, че от наша гледна точка - а как иначе? Дори и най-добрият разказвач, дори и най-признатият автор (тук двете определения се разминават малко) може да не ни импонират достатъчно добре. Това ли обаче е критерият за добра книга? Никой не може да надскочи себе си. Максимумът е - плюс единица, но това е привилегия за избралите да го направят. 

А сега да помислим какво прави един автор наистина добър. Наскоро в сайт за преподаване на английски, попаднах на следния урок. По всичко личи, че не само за изучаване на англисйки език. Ето и преводът ми на този материал:

"Как писателите пишат добре?

/преводен урок от сайта “Englishtown”/

Как писателите пишат добре? Те използват разнообразни техники, за да създадат собствен стил и визия. Нека да разгледаме някои от тях. Метафората, от гръцки - пренасочване, се използва, за да се създаде уникална перспектирва на позната тема посредством съпоставянето на привидно различни въпроси или концепции и така да се просветли разбирането ни за света. Ето и една известна метафора на Шекспир от „Както ви се харесва” - "светът е сцена". Но какво казва той? Това е обща тема у Шекспир - преходността и временността на живота, толкова набързо изживян, сякаш е пиеса на сцената. За да продължим с темата за Шекспир, той също така е бил майстор на хиперболата. Това означава "прекаляване или преувеличаване" и се използва, за да се създаде емфазис (наблягане, изтъкване). „Ще измие ли някога огромният океан на Нептун тази кръв от ръката ми?” Така казва Макбет след като убива Краля. Преувеличеният език тук подчертава неговата ужасна вина и чудовищността на престъплението му. Подсиленият тон на езика служи за да се добави драматично въздействие. 

Пример за такова можете да намерите и у Самюел Тейлър Колридж в най-известната му поема „Кублай Хан”, за която твърди, че му се е явила на сън.Има различни определения за символизъм, но единственото,  на което симпатизирам е онова, което разбулва мистерията,  заобикаляща реалността и мисля, че това важи и  за магическото стихотворение на Колридж. Тъй като то е било написано, съществуват много теории за това какво всъщност означава стихотворението. Мисля, че работата опира до креативния процес. Морето без слънце и дълбоките пещери символизират мисълта, докато идеалистичната представа за „плодородни земи”, „градини светли”, показват уважение към въображението на твореца. Обаче може да има опасност в разгръщането на подсъзнанието като се загатва за такава картина като „яростно място”, „тази бездна, с кипежа на безспирен смут.”

А за да може някой да улови и разбере тези техники не се ли предполага да бъде Читател. Читател, който се е връщал да препрочита цитираните произведения и провокира пропусналите ги да наваксат. 

Напоследък стана много модерно писатели и читатели да се надпреварват да пишат "ревюта" в блоговете си. От ревю до ревю обаче разликата е голяма. Едно е да нащракаш набързо няколко думи, подплатени с патос или обратното - с абсолютна апатия, съвсем друго - да осмислиш изразните средства, използвани от автора, влиянието им върху читателя и дали само те са причината да препрочетем някои творби. Разбира се, че перфектното познаване и прилагане на изразни средства не са достатъчни. Трябва и добра история. История, чиито детайли може и да пропуснем на първи прочит. Затова и препрочитаме. Е, ако при повторния прочит не уловим нещо, което сме пропуснали при първоначалния ентусиазъм, то тогава е по-добре да потърсим причината в себе си и едва тогава да заклеймим автора. 

Връзката между читателя и писателя остава неразрушима. Освен в случаите, когато този, който чете, само парадира, целейки да кокетира или да се хареса някому.