„Заличаване” – Теодор Иванов

Издателство „Онгъл”

Година – 2013

можете да прочетете

и тук

Познавам  Теодор Иванов като писател, който държи на значението на думите и не ги използва самоцелно, с цел търсене на евтина сензация. Затова и желанието ми да прочета книгата му „Заличаване” беше свързано именно с това, колкото и да не е препоръчително човек да има каквито и да било очаквания. Какво ли би искал да заличи Теодор? Символите на тоталитарната власт – гербът на Народна Република България, сърп и чук и петолъчка – са нахвърляни под бодлива тел, а на заден план е замъглен пейзаж. Това е корицата. Тя и краткият увод от автора донякъде подготвят читателя за това какво има на тези 248 страници, обобщено от автора като „скучни разкази”. По-добра провокация от тази едва ли би имало.

Наистина, още с първия разказ разбираме, че героите могат да бъдат всички онези хора, покрай които минаваме без да ги забележим или умишлено избягваме, защото вече им е лепнат етикетът „луд”. Само такива като Теодор Иванов, които имат очи да „лепнат по такива образи” ще се спрат между два трамвая или два ангажимента, за да се вгледат в тях и да научат историята им. Тя може и да е съвсем обикновена, всекидневна и дори да знаем, че никой не е застрахован, някак си наивно вярваме, че не може да се случи точно на нас.

Историите на героите от книгата „Заличаване” са свързани помежду си с онези 45 години, които също ни се иска да не се бяха случвали. И които няма как да заличим. Защото те са заличили толкова човешки съдби. Било то с неуместните си „шеги”, било то с някакви псевдоидеали или амбиции. При всички положения са довели или до смъртта на героя от разказа или до коренен обрат в бъдещето му. Колкото и „светло” да е било то като обещание. Но нали вече казах нещо за очакванията. Тук вече личи майсторството на разказвача. Само на няколко страници той създава жива картина и дори и да не сте чували за подобни жестокости и абсурди (някой беше казал, че нашата действителност е тотален абсурд и затова нямаме автори-абсурдисти), дори и това минало да Ви е абсолютно чуждо (как бих Ви се радвала, ако е така!) ще можете да си представите всичко, за което четете и дори да усетите болката от несправедливостта. Ще си спомните поговорката за малкото камъче, което обръща колата и ще разберете, че един подметнат паспорт, една детинска шега може да бъде с цената на остатъка от живота Ви.

В първия разказ бях малко озадачена от това, че авторът си позволява преки констатации – нещо, което съвсем не е типично за стила му. Може би, ако беше добавил „от сегашна гледна точка бих помислил...”  Точно тогава обаче идва обяснението – има истории, на които той не е бил пряк свидетел; истории, които въпреки въображението на разказвача или тяхната достоверност, няма как да бъдат преразказани, ако не ползваме точно такива констатации, за да можем да продължим да ги разказваме. По-добре да ги има тях, отколкото неовладени емоции, които биха развалили разказа. Струва ми се, че точно в такива моменти проличава и добрата работа на редактора – Десислава Андреева. Не виждам отбелязан коректор, но книгата определено е от малкото, в които намерих само две и то незначителни грешки.Не бива да пропускаме и графиките на Цветелина Андонова, които чудесно допълват разказите без да дразнят с натрапчивост.

И така, какво заличи Теодор Иванов? Миналото? Абсурд! Личностите? Също абсурд. Заличени са лъжите. Заличено е безразличието. В тези завършени образи, в тези живи картини, Вие няма как да останете безучастни наблюдатели. Затова и Ви ги препоръчвам.

„Опитомяване на Дявола” – Светлана Йонкова

Издателство – „Буквите”

Година – 2010

можете да прочетете

и тук

Светлана Йонкова винаги ме е впечатлявала с уважението, което демонстрира към думите без значение дали чета нейно стихотворение, белетристично произведение или слушам нейна бардовска песен. Тъй като се познаваме, знам и вярвам, че тя работи върху всяка дума. А дисциплинираността й е достойна за уважение. Самият факт, че романът, който Ви представям е писан преди 20 години и Светлана не е намерила за нужно само да го редактира, а го е пренаписала, говори сам за себе си.  А ако има нещо, в което съм абсолютно сигурна, то е, че авторката е в състояние по ненатрапчив начин да даде живот и на най-бездушното обкръжение.

Романът й „Опитомяване на дявола” е още едно доказателство. Дори Смъртта оживява, колкото и оксиморонно да Ви звучи на пръв прочит. Още в самото начало прави впечатление следното описание:

"Смъртта има невероятно чувство за хумор. Тя е загадъчна дама с магнетични очи, в които като в езеро се оглежда Животът."

Разглеждайки три поколения в едно семейство, авторката не само води читателя си към първопричината на всичките им проблеми – и в личен, и в социален план. Тя ни напомня, че малцина са хората, които се стремят към търсенето на тези първопричини, но също така ни дава ключа и свободата как да го използваме.

Метафорични (Близначката и Дявола), обобщени (Майора и съпругата му) или съвсем индивидуални (София, Руми, Стефан), представители на различни прослойки от най-простодушните (баба Сабри и осиновителя на Майора) до високообразовани, отдадени на науката (Ива), всички герои в романа заемат полагащото им се място в объркания пъзел, който наричаме Живот.

Въпреки преките послания като тези: „Най-голямата сила е любовта” и „Гневът не е израз на любов, а на безсилие”, романът не звучи менторски. Героите му трудно подлежат на моделиране и всеки следва своя модел на поведение. И Светлана Йонкова им дава това право като оставя Животът и Смъртта да отсъдят последни кой е бил прав и кой е грешал.

Нито един от образите не е черно-бял. Авторката намира мотивация за съществуването на полюсно противоположни спрямо произхода и положението си в обществото хора. И защитава това тяхно съществуване. Интересни са авторовите гледни точки по различни философски проблеми. Като конфликта „Религия срещу наука”. Тук няма да срещнете клишето на тази борба. Светлана Йонкова стига много по-далеч, напомняйки ни: „Нито една религия не е донесла спасение на някого.” Въпрос на самоосъзнаване.

Авторката разглежда и проблемите на невежеството, страданието, съвършенството, гениалността, чувството за вина и желанието за живот. Смесвайки по интересен начин тези проблеми и характерите на героите, които поставя в трудни, а понякога дори невъзможни за разрешаване ситуации, авторката дава възможност на читателя да намери изход от тях. Точно както героинята й София призовава учениците си да се поставят на мястото на Ботев, тя макар и ненатрапчиво, подканя читателя си да заеме мястото на някой от героите.

Защото това е Животът. И Вашият, и моят и на всеки друг. Неминуемо ще преоткриете и себе си, докато четете. А къде е спасението, дори и да го знаем, ще разберете когато дочетете романа. Не е нужно да се съгласите с всеки написан ред, но той няма да Ви остави безразлични.

"Когато мъртвите се пробудят" - Йон Айвиде Линдквист

Издателство - "Колибри"
Превод - Неда Димова-Бренстрьом
Година - 2012

можете да прочетете
и тук


Ако ме попитате кой е Йон Айвиде Линдквист, то значи не сте от хората, които харесват жанровете "Хорър" и "Психологически трилър" и е по-добре да спрете до тук прочита на ревюто. Не за друго, а защото това не е "Вашият" жанр. И Ви уверявам, че не прозвището "шведският Стивън Кинг" е достатъчно, за да прочетете книгата му. Тук има нещо далеч отвъд безсмислени сравнения - и двамата автори са сред любимците ми, и двамата имат своята уникалност, която не бива да се смесва.

И така, комедиант и семейството му, отчаян бивш журналист и осиротялата му дъщеря, баба и внучка с еднакви способности, но различни житейски възгледи са изправени пред невъзможност да се справят с електрическите уреди, освирепели домашни любимци, че и други животни като зловещи плъхове. Дори и пейсмейкърите, а не само сърцата, започват да бият учестено. Всичко това, примесено с ужасяващо главоболие и реализирано предчувствие за среща със смъртта. Всъщност, и с другото нейно лице - съживяването й. Зловещо изглежда всичко, дори и най-обикновената вечеря:

"Палещ въздух и миризма на прах. И яркочервени домати. Какво жалко подобие на вечеря."

Подобие на вечеря. Подобие и на време, което се измерва с удължаването на сенките по стените.  Дори клишета като "в душата му отново зейна пропаст" не могат да развалят усещанията от обрисуваните живи картини. А страшното идва, когато изчезне желанието за игра - метафора, погледната от три гледни точки.

Най-страшното. Какво по-страшно от съживяването на мъртъвци? За някои от героите това е абсолютно спасение. За други, божия поличба. Независимо от първоначалната реакция, всички ще разберат, че е хубаво понякога желанията да не се сбъдват. Нали разбирате, че всичко това е далеч от евтините ефекти на пренаситените със зомбита истории, предизвикващи нездрав смях. Линдквист се гмурка надълбоко и разнищва както общочовешки, така и социални проблеми.

От чисто човешка гледна точка, едва ли имаме по-голям проблем от страха. Без значение от това кои са първопричините, родили този страх, той самият е най-големият ни проблем. И защо? Защо след като "в един миг се раждаме, а в следващия вече ни няма"?

Другият чисто човешки проблем е егоизмът. Неминуемо рано или късно стигаме до заключението, че сме егоисти дори пред лицето на смъртта. Ние не се тревожим за отишлия си наш близък и неизвестността пред неговото евентуално продължение, а страдаме за това какво ще правим ние без него. И сме готови на какво ли не, за да си го върнем, без дори за миг да се замисляме дали този отишъл си близък иска това.

Социални проблеми, които естествено не се отделят от индивидуалните, чисто човешки. Изключително много се радвам, когато някой не повтаря като папагал колко ужасно е младото поколение и не заслужава своите предци. Така в споменатата двойка баба и внучка, именно силно религиозната баба купува на внучката си  телевизионна игра, с която според майката, детето ще страда от саморазрушително поведение, странейки от околните си. Но бабата помни - на същата възраст, тя е достигнала това изолиране с... пиене. Ето защо, избира по-малкото зло. Това е начинът да се погрижим за по-младите. А те, докато стрелят по зомбита, може да се окажат по-подготвени от родителите и прародителите си за среща с невъжможното. Могат да оценят реалността такава, каквато е, а не да я претрупват с религиозни или суеверни украси.

Не е за пренебрегване и склонността на човешките създания да прибягват до лъжа с цел собственото си спасение. Дори имаме и такова оксиморонно словосъчетание като "благородна лъжа". Ето го и обяснението:

...всички лъжат малко или повече. Иначе обществото ни отдавна да се е сринало. Всички ние лъжем по малко. Това дори е известна проява на грижа за другите. Истината всъщност съдържа голяма доза егоизъм.

Именно онзи егоизъм, за който вече споменах. Така, макар и поставени в различни условия, героите подхождат по стария начин, за да постигнат задоволяване на собственото си его. Дори и в момент, в който проумяват колко вредно е това за самите тях.

Впечатляващи са избраните от автора изразни средства. Освен гореспоменатата, метафората за обоняние, изострено от свръхестествени прояви, както и нуждата от щипка, за да го намали няма как да не впечатли читателя. Чудно преобразяване на клишето "надушвам нещо гнило".  Има и великолепни сравнения, които ще се въздържа да цитирам. Перфектната комбинация на тези и други изразни средства обогатяват изказа на писателя, много добре предаден от преводача. Линдквист е майстор на детайла, който макар в началото да оставя впечатление, че е склонен да го пренебрегне, навлизайки твърде бързо в историята, знае как да доразвие буквално всяко действие, което дори само е щрихирал в това шеметно начало.

Героите, колкото различни по отношение на личния си живот и белязани по един или друг начин от трудностите в живота (без да забравяме, че всеки оценява като най-голяма именно тази трудност, с която се справя в момента), толкова и доближаващи се един до друг на фона на появилия се общ проблем - събудените от смъртта близки са завършени малки вселени, които взаимодействат помежду си. Трудно можете да различите антагонисти от протагонисти, защото черно-белият рисунък е твърде елементарен за автори като Линдквист.

Може би съм с чудесни впечатления от книгата поради факта, че не подходих към нея с никакви очаквания, освен за наслаждаване майсторството на шведския разказвач.

„Кутия с форма на сърце”, Джо Хил

Издателство „Сиела”

Преводач – Богдан Русев

Година – 2007

можете да прочетете

и тук

Да се колекционират странности, свързани по един или друг начин със смъртта е меко казано налудничаво, извън всякакви наивни заплахи от типа на „лоша поличба”, „карма” и т.н. И на кого това занимание би подхождало по-добре отколкото на фронтмен на бивша рок-група, половината от членовете на която са намерили смъртта си? Както казва разказвачът – разказът на историята се води от трето лице – „Не познавам метъкла, която да не се беше докосвала до свърхестественото.” Полът всъщност тук е без значение. Тази констатация е по-скоро обяснение защо авторът е избрал тъкмо такава среда за своята история. Не на всеки обаче въображението, а може би и личният опит, се простират до там, че да напише цял роман от това. Джо Хил успява. И съвсем не е за пренебрегване начинът, по който въвежда свръхестественото в тази история:

„Джуд познаваше звуците. Ниските тонове не бяха достатъчно ниски, а самият глас звучеше леко сплескан. Звуците образуват форми във въздуха, в който се носят.”

Тези звукове, форми, а по-натам и миризми са основнен фон на целия роман. И се материализират по всевъзможни начини. Един костюм, купен на търг за хиляда долара, също не е нещо особено, нали? Освен ако това не е костюм на мъртвец, чийто призрак си намира нов дом.

Всеки от нас съжалява за някое действие в миналото си, което не може да върне назад. Заради отговорността, стоварила се върху нас. Същото се случва и с героя Джуд, който вече не е сигурен къде е границата със здравия разум. Историята е по-близка до халюцинациите, предизвиквани от упойващи вещества, но същевременно и толкова жива, че читателят може да си спомни преживявания на ръба със свръхестественото и да допълни тези на протагонистите. Там, където за предпочитане е физическата болка, а не психическият дискомфорт, изваждащ от равновесие преживелия го.

Наред с класическата история на ужасите – призрак, който тормози живите; опити за плашещи ефекти, които на моменти предизвикват усмивка - авторът предлага и психологически изследвания на емоции като ярост, премълчан гняв, последствия от неовладени чувства, както и на философски въпроси като този за „безспирното движение” на света, несъобразяващ се с това кой е още сред населяващите го и кой не е.

На места ретроспекциите отнемат много време или се повтарят, с което стават малко дразнещи, но има и изключителни попадения като това на страница 78, където играта на въпроси и отговори (напълно умишлено дадени в скоби) съвсем сбито и точно ни връща към такъв отрязък от време, който е дал отражение върху историята, но и не заслужава излишно отплесване.

Есенцията на историята е в тези думи: „Той има точно толкова власт върху всеки от вас, колкото му позволите.” А на мястото на „Той” можете да сложите каквото име пожелаете, защото това не е само историята на Джуд. Ако сте готови за едно пътуване на границата между това, което Ви заобикаля и онова, което таите в главите си, то „Кутия с форма на сърце” може и да се окаже точният пътеводител.

Балансът между реалното и въображаемото е визитката на Джо Хил, за чийто роман „Рога” вече Ви разказах тук. Макар и твърде детайлен на места с  отклоненията от основната история, авторът си играе с въображението на читателя и го повежда в дадена посока, но му оставя най-приятната част  - да участва в тази история, докато главният герой може да изпълнява ролята на наблюдател. Точно такива играчи и в прекия, и в преносния смисъл на думата са любимци на публиката.

И аз, като повечето от Вас, предпочитам да чета историите на бащата (за незапознатите, Джо Хил е син на Стивън Кинг, но не желае да се възползва от името на родителя си), но е въпрос на време поговорката „Какъвто бащата, такъв и синът” да докаже правотата си. Или поне се надявам.

“Пясък и канела”, Александрина Георгиева

Издателство – Libra Scorp

Година – 2010

Да си призная честно, дължа прочита си на тази книга на ревюто на Бранимир Събев в неговия блог “The Dark Corner”. Учудих се на това, че поддръжник на родната литература и особено на млади български автори е написал толкова рязко ревю за едно съвсем младо момиче. Да не говорим, че той е фин човек и рядко напада, още по-малко пък жени – този псевдо мачизъм не му е присъщ. Прочетох „Пясък и канела” не за да го оборя или защитя, а защото наистина ми се иска да дам своята, макар и минимална, подкрепа на млади български писатели, както го направих за Иван Русланов и първата част на „Черният ангел: раждането на един от нас”, тук. Общото между двете книги се изчерпва само с това, че и двете са от млади, наградени български автори. Докато у Русланов намерих много положителни качества, то Георгиева успя да ме откаже от четене и то на 35-та страница – този път не спазих правилото, завещано ми от моя покоен баща да стигна до 50-та, тъй като книгата е от общо 78.

Ето ги и разочарованията, в които макар и да открих някаква светлина, авторката побърза да ме обори още на следващия абзац. И така:

Първият разказ е „Дори и Джулай не е минал”. В самото му начало трябваше да отворя „Нов книжовен речник на българския език” и „Тълковен речник” (колкото и да не са ми по сърце новите правила), за да се убедя, че не аз съм изостанала със значението, а на места дори изписването на думите. Ще дам пример с няколко словосъчетания, които наистина ми направиха много лошо впечатление. „Гимназията ни отвръща от нея”. „Отвръщам” е глагол, който означва „връщам чрез действие за нещо; отговарям; страня, избягвам.” Разбирате сами, че нито едно от значенията не е подходящо в споменатия израз. Учениците може и да се отвръщат от гимназията, но не и тя от тях. След това, „да кимнем съгласно” – разбира се, „според, образно”. Не Ви е нужно въображение, за да разберете, че авторката е имала предвид „в знак на съгласие”, но все пак думите са деликатна материя, която се предполага да бъде овладяна именно от писателите, от „майсторите на Словото”. Да не говорим, че самата история изобщо не успя да ме заинтересува, тъй като представлява по-скоро разговор между тийнейджъри и разсъжденията им на глас, които слушам ежедневно. Забавни са, но не са литература.

Вторият разказ „Влакове” също ме изуми с употребата на много от думите. Включително и на тази в израза: „да го посрещне „с тупур”. Ако беше „да го посрещне с „тупур!”, бих разбрала омонатопеята, но така... И не ми казвайте, че се дължи на погрешно сложени кавички - спомняте си проблема със запетайката не на място в издаването на смъртна присъда, нали? А присъдата на всеки автор е в неговите ръце. Освен това, (не само) старата школа учи, че когато се използват кавички за цитат е редно да се спомене източника. Ако щете, дори „както се казва у нас” или „както обичаме да казваме ние”, пак би било достатъчно. От друга страна, това е история с призрак, който на дневна светлина е само със студена ръка, а с падането на нощта, тази ръка се оказва прозрачна. Няма нищо лошо в новаторските подходи, но когато някой разказва „градска легенда”, се съобразява с правилата за този вид истории. В този разказ има много повече недоразумения отколкото в първия. Авторката всячески обобщава и прави констатации като тази: „Изгледах я, което не е като да беше лесно.”  Мисля, че един награден писател би трябвало де достатъчно добре запознат с основното правило на белетристиката: „Не разказвай, а показвай!” Да не говорим за задължителното познаване на граматиката.

Третият разказ, „Всяко лято умираме”, съвсем логически би трябвало да бъде веднага след „Дори Джулай не е минал”, но това  е решение на съставителите и няма да го оспорвам, въпреки че се набива на очи. Самият увод ме отблъсна – излиза, че единственото предимство на липсата на „трева” (за пушене, разбира се), е в това, че не би създало проблеми на героите с „куките” (работя и общувам с много млади хора, които със сигурност не използват „куки” за полицаи, но това е дребен проблем).  Сигурно на авторката ѝ е харесала идеята да насити разказа с жаргон (по-подходящ за моите родители), но тук ще отговоря с един цитат от Елизабет Боуен: „Диалогът трябва да бъде спонтанен, но не трябва да съдържа елементи на повтаряемост като обикновения разговор.” Достатъчно, нали?

„Нямам нужда от музика”, ако трябва да се изразя в стила на авторката, е „съвсем друга бира”. Започва с очарователна метафора на иначе изтъркания проблем на новото поколение срещу всичко, оставено му в „наследство”. Даже посегнах да задраскам бележките си по първите три разказа и да се огранича като кажа, че докато в тях авторката още е търсела себе си като белетрист, то тук вече показва израстване, когато... Да, наистина трябва да замълча за малко. Защо ли? Защото отново попаднах на философски обобщения и поднасяне наготово. Всъщност, не, не „наготово”, а направо „сдъвкано и изплюто”, както е прието да се казва на жаргон в такива ситуации. С цялата погнуса и от буквалното, и от метафоричното значение на този израз.

„Казвам се Флоренция”. Тук началото е потресаващо и аха да изпитам емпатия (в чисто психологическия смисъл на тази дума, която е малко повече от съчувствие и съпреживяване) към героинята, отглеждана само от баща си. Аз съм майка и би трябвало да бъда много против такива, които са дали живот, а после са оставили децата си на произвола на съдбата. Обаче! Обаче, Александрина Георгиева успява да унищожи тази емпатия с едно ужасно сравнение, на всичкото отгоре подсилено от оксиморон: „Брутално нежна – като кожата под дълбоко изрязан нокът”. Меко казано гротескно, дори и за стил „Сексът и градът”, какво останало за литература с претенции за сериозност и задълбоченост. Сравнението е капризно изразно средство и не е по силите на всеки. Ето защо, замяната му с метафора, понякога, върши работа. И ако това е малък проблем и може да мине за опит на авторката да избяга от клишетата, то много ми е странно как така 19-годишно момиче (на толкова е била Ал. Георгиева, когато сборникът ѝ излиза от печат), помни изрази като „извинявай, мило другарче”? Ще ѝ отговоря така:

Извинявай, мило другарче, но житейският ти опит като че ли се ограничава с подслушване зад вратата на разговори между подпийналите приятели на родителите ти, които вероятно някога са били отдадени на хипарската кауза и с удоволствие са споделили с теб волността на начина им на живот. Нищо лошо, но не е приложимо понастоящем.

Забелязвам и логически неточности. На страница 30 авторката твърди, че героинята  никога не е виждала вуйчо си, а само две страници по-късно, че не го е виждала „от години”. Последно?

Колкото до препратките, ако можем да погледнем с нужното чувство за хумор на тази към легендата за цар Мидас – цитатите под формата на пародии са позволени - и да подминем с лека ръка констатацията „Мълчанието се счупи странно облекчаващо”, избрана за финал, то тази към „майстора на ковчези” е по силите на автори поне от ранга на Анджела Слатър. Иначе, звучи нелепо.

Насила и от дисциплинираност, започнах „Някой ден ще подминем слънцето” и останах приятно изненадана, че още в тази крехка възраст авторката си позволява да пише от мъжка гледна точка. Достойно е за похвала, нали? Въпреки че пише от мъжка гледна точка обаче, Александрина го прави като жена, с което съвсем съсипва собствения си експеримент. Нищо, по-важни са думите, които използва и тяхната подредба. Да де, но изречение от 15 реда не би било тромаво само, ако е написано от белетрист като Виктор Юго (прословутите 823 думи в едно изречение в „Клетниците”), защото знае как да го направи, без да се оплете в собствените си думи. За писателски дебют, все още е рано. Тук и спрях да чета.

Не зачерквам името на Александрина Георгиева от списъка на български автори, които искам да прочета. Напротив! Само се надявам, че за следващата си книга ще има по-добри вдъхновения от марихуана, бира и безсмислено скитане в нощта. Тогава и ще дочета останалите разкази в този сборник.

Добра новина

Отново силно българско участие в лятното издание на WHR (World Haiku Review), след пробива през зимата на шестима българи, през лятото сме отличени:
Diana Teneva - първо място за Shintai и  HONORABLE MENTION Vessislava Savova (Shintai), Радка Миндова (Neo Classical), Христина Панджаридис (Vanguard), Мая Кисьова (Vanguard) .
Честито! :)