София - Бургас - Царево - Синеморец - Силистар - Резово - Поморие

 20 май, петък. Какво щастие! Цели пет часа преди заминаването ми, пуснаха топлата вода и успях да си припомня дребните радости на цивилизацията, които наивно бях приела за даденост. Свежа, усмихната и леко нетърпелива, се качих в нощния влак за Бургас, за който имах запазено място в спален вагон, първа класа.

21 май, събота. Споделих купето с много приятна дама и двете с изненада установихме, че сме спали изключително добре и тихичко съзерцавахме изгрева между гарите „Владимир Павлов“ и „Централна“ в Бургас.

бургаска гара

релсите почервенели

от макове

 

гларуси

на автогарата

стара лодка

Там, където набързо реших да пътувам до Царево. Насладих се на плажа и закусих в приятно заведение. Не пропускайте да видите музея на народната носия, който е всъщност лична колекция, на автогарата в Царево. Без дори да усетя времето, вече беше 11:30 – часът на тръгване на минибус до Синеморец.

на море

намирам пътя до плажа

без GPS

 

Царево

на плажа само аз

и куче-плувец

 

съкровища

събирам на плажа

дървени отломки

 

топло

споделям закуската си

с рижа котка

Имах време до часа за настаняване и се поразходих, докато весело се поздравявахме с участниците от маратон „Каланджа“, отбелязвайки си непременно да се регистрирам за следващата година. Настаних се в чудесна виличка, където успях да се освежа и пълна с енергия, проучих двата плажа на Синеморец, както и началото на маршрута ми за следващия ден.

маратон

участниците ме мислят

за една от тях

 

наляво

ето я реката

надясно

шумът на морето

 

целувка

снимка от устието

на Велека

 

Бутамята

до къде стига

погледът?

Е, няма пълно щастие – в близост до къщата (да, разполагах с едностайна къща със самостоятелна баня и тоалетна и тераса), в която си почивах, празнуваха ромски абитуриентски бал. В началото се ужасих от гюбеците, но после ми стана много забавно да подслушвам наддаването на пари за момчето – да е живо и здраво, - и протяжното „о-о-о“, когато дарителите спираха да танцуват, но само за да отстъпят място на следващите. Две неща не можех да отрека на празнуващите: бяха неуморни още от обяд (AC/DC, мислех, че вие сте шампионите, момчета) и точно в 22 часа музиката спря. Съседи, чувате ли?

22 май, неделя

без аларма

буди ме песен

на славей

В 5:40 бях качила пътеката над Бутамята и посрещнах първия си за тази година морски изгрев. Избрах обходния, по туристическата пътека, маршрут току над брега, а на моменти слизах на плажове „Листи“ и „Липите“, „кикерчих се“ (чуден глагол) по скалите, та по едно време си спомних и да закуся на една от тях, защото стомахът ми напомни, че са минали 17 часа от последното ми хранене.

тишина

на плажа само

птичи стъпки

 

свличат се камъчета

сякаш чувам тропот от копита

оказва се див заек

 

аромат на акация

табели отмерват последни метри

до Силистар

Ето как, без да се изгубя, само следвайки пътеката, след 2 часа и 30 минути бях на плаж Силистар. Онази магия, която работи (не само, вярвам) при мен и за втори път точно на същото място, се почувствах една малка част от Цялото, за която споменах наскоро.

Реших, че до Резово ще стигна по стария път. Минаха две или три коли общо в двете посоки. Избухнах в смях, когато видях ГПП, кола на жандармерията и трима униформени. За късмет, и те бяха с много хубаво чувство за хумор и след като разменихме поздрави и те ми пожелаха приятна разходка, продължих с последните 3-4 километра до Резово. От Синеморец, по вече споменатия маршрут и отклоненията, това бяха 19.300 км. Изпих втората си за годината малка мента със спрайт, която персоналът на „Лодките“ ми позволи да взема на скалите. Наблюдавах много артистична селфи фотосесия на транссексуален ром. Беше толкова изискан(а), пластичен(на) и артистичен(а), че дори за момент не усетих отвращение или желание да се присмея. И така, снимах знамената (да, Резово е на границата с Турция), плочата, която напомня къде се намираме и поех обратния път.

вятър

веят се три знамена*

на най-източната точка

(българското, на Европейския съюз и турското)

Сега вече, реших да се прибера по шосето и наистина, по този пряк път, километрите между Резово и Синеморец са само 12. Пристигнах точно навреме за обяд и оцених кухнята на едно от заведенията във временно „моето“ си село.

едва вървя

но не се отказвам

костенурка на пътя

Вечерта беше лежерна, разтоварваща и отделих малко време да планирам следващия маршрут. Чиста, охладена и благодарна, почетох и слушах музика (този път по мой избор, ха-ха) и вече видях първите звезди.

23, понеделник

Този път посрещнах изгрева на северния плаж, „Устието“. Снимах сфинкса, нарисуваните камъни и тръгнах към Велека. Там отново снимах - атракциони и самата река и се насладих на гледки.

шумна Велека

сред жабешкия хор

птичи песни

Поех по пътеката за Бородилово, но прецених, че 28 км. само в едната посока могат да ми дойдат малко в повече след прехода от предния ден.

сама

по странджанска пътека

комореби

в дъбова гора

 Върнах се в посока Ахтопол, където хапнах, този път след 18 часа периодично гладуване (фастинг, както е по-фешън). Вече разбрахте, че съм от хората, които не харесват лежане на пясъка и цопване в морето (всъщност, водата още е студена). Снимах фара, слязох под моста, катерих се по скали. Видях ресторант „Музея“, пред който има лодка, котва и други красоти.

на сянка

под скалите на Ахтопол

светят срещу мен

златни кубета

 

скалист бряг

вдишвам издишвам

и нито една

мисъл в главата ми

Върнах се сравнително рано в Синеморец и хапнах риба и шопска салата в „Шопска среща“. Препоръчвам ви този ресторант – зеленчуците бяха градински, сиренето домашно, а попчетата, както каза собственикът, „още мърдаха преди да ги метна в тигана“. Ненаситна съм само на море и се върнах на изходната си за деня точка – северния плаж. Накъдето и да се обърнех, все красоти – Велека се влива в морето, скалите образуват странни фигури, а на тръгване установих, че бях пропуснала библиотеката на плажа. В къщата се освежих, релаксирах и дочаках залеза в грижи само и единствено за себе си. Дозата „здравословен егоизъм“ винаги е от полза.

24 май, вторник

За мен този ден винаги е бил най-специалния в годината. За първи път го посрещнах извън София и то още по изгрев, който ме опияни с невероятни гледки. Няма два еднакви изгрева, знаете.

хладен вятър

потреперва изгревът

на клипа

 

изгрев

не усетих кога зад мен

е паднала мъгла

Прибрах се в квартирата за около два часа. Сякаш тялото ме питаше какви ги върша – та нали след изгрев направо поемах на път?! Е, да, но обичам изненадите, а денят, освен много красив, се очертаваше и доста дълъг. След 17 часа фастинг (ето, модерна съм), си купих закуска и се отправих към Бутамята. Там се скрих на завет под скалите и се заслушах в приказките, които само морето може да разкаже. После четох – не го правя само на 24 май, знаете. На връщане, отделих малко време да съзерцавам щъркелово гнездо. Може би за вас не е нищо ново, но аз за първи път видях, че

писукане

под гнездото на щъркела

гнездят малки птици*

(*благодарение на бившата ми съотборничка по акваспининг, Жанета Стайкова, научих, че мъничетата са испански врабчета)

Върнах се в квартирата за последен път тази година. Приготвих си багажа, изкъпах се и освободих къщата. Нарамила раница, отидох за последно (този път) над северния плаж и отделих половин час за осмисляне и благодарност към това прекрасно черноморско селце. На връщане заредих с „гориво“ за тялото в „Мариела‘ на ул. „Кирил и Методий“ №17. Да знаете – хапват ли ви се палачинки, синеморски колачета или здравословни бургери, това е мястото!

В 12:30 вече бях в микробуса за Бургас. В 14 часа бях отново на автогарата и тъй като автобусът за София беше чак в 23 часа, се качих на микробус за Поморие – не го бях посещавала, а вече от статии в нета и препоръки на приятели, знаех какво искам да видя там.

Поморие

стиховете на Яворов

по скалите

 

Поморие

на нарисуваните пейки аз

и гларуси

 

И ето, че дойде време да се върна в Бургас. Посрещна ме с дъжд, но...

солен въздух

колко бързо грейва слънце

след дъжда

 

морски бриз

трите гари*

една до друга

(ж.п., авто- и морската)

 

морската гара

надпреварват се по скалите

вълни

 

морската градина

всички арки заети

от абитуриенти

 

главната улица в Бургас

момиче дели дюнера си с котки

и гларуси

 

Красив е Бургас и предлага много възможности за разходки. Уви, отново заваля и трябваше да прекарам времето до заминаването на автобуса в чакалнята на автогарата, където също не беше скучно

 

вече в чакалнята

опрели глави двойка

незрящи

 

гръм

в чакалнята

гладен мъж

 

Дори и не така добре като във влака, поспах в автобуса и ето, че скоро бях отново в София. 

В Драма и Кавала, Гърция за два дни

Какво означава "приятел"? Няма да навлизам във философски размисли, нито пък ще цитирам мъдри хора. Простичко, ще споделя, че моите приятели са тези, с които винаги завършваме започнатото и продължаваме разговора си оттам, където е завършил та дори и след (в нашия случай, буквално) три години. Приятели са и тези, които изкривяват своята реалност, разширяват (почти до пръсване) "зоната си на комфорт" и осъществяват не просто планове, а почти невъзможни мечти. Приятели са и хора, които срещаме за първи път, но с които се разпознаваме сякаш винаги сме били заедно. Това се случи с Мира и съпруга ѝ Васил Василеви, Илияна Делева (Мира, Ила и аз планирахме това пътуване броени дни преди локдауна през 2020 г.), Петя Хантова, Красимир и Снежана Александрови, заедно с техните син и племенница, Ангел Стефанидис, Генка Пападопулос, преподавателите и децата от българското неделно училище "Св. Иван Рилски" в Кавала, което има филиали в Драма и Комотини. 

На 7 май, събота, Мира, Вася и Ила имахме среща с Ангел и Петя в Драма, където стигнахме почти неусетно, защото когато шофиращият е спокоен и уверен а компанията непринудена, всичко е възможно. След като разгледахме част от Драма и хапнахме там, се отправихме към Кавала, където ни посрещна Генка. 

Успях да сляза да морето, където се запознах със забавен и свободолюбив човек, нарекъл себе си "капитана". Можете и да го помислите за "не съвсем наред" на пръв поглед, но този човек, на доста добър английски, ми разказа своята история, за любовта си към Кавала и приятелството си с българи, вече заживели до "неговото" море, което прави хората щастливи. Подари ми шепа раковини и камъче-късметче. 

Освежени и заредени, се впуснахме да разглеждаме града и да се срещнем и с Краси, Снежка и децата. На маса, с хапване, някои и пийване, танци и шеги, някак изпратихме деня, който изживяхме повече добре. Прибрах се малко по-рано, а неуморните ми приятели продължили купона до ... колкото им е било хубаво.

Посрещнах изгрева на 8 май седнала на прекрасната тераса, увита от аромата на цъфнали лимоново и мандариново дръвчета и рози. 

Изпих си кафето и ... вече мога да кажа, че тичах и в Кавала. Не бързах да се прибера и се поразходих из града, заговаряйки се с месни хора, които наистина са щастливи, усмихнати и готови да помогнат.

Капитанът ми подари букет рози за късмет, а малко по-късно дари и приятелите ми с по две рози, за успех на представянето, което ни предстоеше и въпреки че се усмихвахме едни на други, за да си вдъхнем сили и късмет, всички изживявахме тихо и едва доловимо своята сценична треска. 

Българското неделно училище празнуваше своя юбилей. Зарадваха ни с красива, богата програма, а ние им отговорихме на жеста с наше представяне: Мира, Ила и Петя рецитираха стиховете си под съпровода на тромпета на Краси, съвсем майсторски уловил настроението и посланието на всяка, с танците на Снежка, сина им и племенницата, с невероятните родопски и тракийски танци, а накрая аз имах шанса да представя част от моноспектакъла ми "Годините (м)ни", за чийто музикален съпровод отново се погрижи Краси. Завършихме нашето софийско-петричко-смолянско участие с едно българско хоро, на което бяхме заедно - артисти и публика, част от която просълзена от умиление.

Завършихме приключението си в Гърция с превкусен късен обяд в Палио и се отправихме към България. Благодарни. Удовлетворени. Вече планиращи нови приключения. 

Ето част от тези преживявания и впечатления в краткостишия:

езеро

все по-близо до мен

една патица

плисък на вълни

усещам аромата

на цъфнал лимон

на плоча

над морето

стар капитан

усмихнати хора

дали е само от близостта

на морето?

смехът ми заглушен

от грохота на вълните

миди в шепа

писък

над вечерята се спуска

гларус

ясна нощ

една звезда за миг скрита

от крило на гларус

славеево утро

посрещам изгрева

увита в одеяло

топла сутрин

вече тичах

и в Кавала

чаша кафе

барманът сваля маската

и ми пожелава късмет

Една необикновена история по Пътя...

 

Беше ранно утро. Кучето излезе навън и погледна надолу, за да бъде по-близо до земята, събрала толкова съобщения за него. За "въпрос на вкус" и "под опашката" - потърсете разбирачите. Ние тук сме по простичките неща и познаваме само първичното детско съзнание.

След това, кучето погледна нагоре и щастливо се усмихна "Както горе, тъй и долу" и обратното. 

Разигра се кучето и повика едно кутре, за да споделят радостта си и ако ги гледахте отстрани, бихте видели "куче-кученце" колкото пъти е възможно само за 40 секунди.

Малкото кутре побягна нанякъде и кучето реши да повика някоя птица, "куче (тук) - птица (ела).

Преди да долети поне една птица, обаче, ето че дойдоха "котка (и) крава" и също се заиграха. Котката обаче бързо изпрати кравата да изпълни някаква (уж) важна задача, защото...

... усети, че тя самата се превръща в тигър. И едва когато тигърът се умори, долетя...

един гълъб. Той с радост си почина на полянката, на която си бяха играли кучета, котка, крава и дори тигър.

Не щеш ли, отнякъде, с разперени криле, прелетя набързо над тях един орел (не можеше да свие тези криле, но кой ли е съвършен), за да съобщи, че видял...

лодка да се носи по реката. Освен това...

... в лодката имало лък и двама войни:

Скоро излязоха войните и спряха под едно дърво. Време беше да тренират, защото само редовните упражнения укрепват едновременно ума, духа и тялото. 

Та направиха едно упражнение....

и още едно

докато накрая, леко уморени, заспаха спокойно като деца. Може би, защото също така

за безопасността им бдеше една кобра (само омърсеното съзнание я вижда като опасност) и ...

една свещ осветяваше полянката, прегърната вече от полуздрача. 

К  Р  А  Й

Цветето

 Как така най-мъжкият месец, носещ името на бога на войната, се превърнал в „женски“ не съм сигурна, въпреки че имам някои подозрения. Не за това ще говоря сега, обаче. Щом ще е женски, да обърнем поглед към жени – някои от тях абсолютно неизвестни, а други достатъчно, за да бъдат стимул за всеки, решил да се откаже от борбата за живот. Първата част от разказите ми е посветена на мои (пра)баби, а втората на непознати жени, чиито истории ми даваха сили да се изправя всеки път, когато ми се подлагаше крак.

 

***

В моето семейство дълголетието е обещание – и по бащина, и по майчина линия. Освен, ако някой не го приеме за проклятие и не побърза да се отърве от него. За мен е благословия. Крепя го като крехко цвете, което са ми подарили. Трябва внимателно да засадя в дома си и да го поливам, наторявам, обичам и присаждам от една саксия в друга. А когато си отбележа в графика за деня „Време само за мен“, да продължа да се вдъхновявам от дългия, но смислен живот на други жени-дълголетници от цял свят. Някои от тях са писатели, други спортисти, трети Майки. Някои от тях са достатъчно богати, други – не съвсем. Общото между всички тях е, че се грижат за цветето-благослов с много старание и търпение. И да, говоря за тях в сегашно време, въпреки че някои вече ги няма. Но само физически. Духът на всяка от тях ме докосва от време на време с това, което е сътворил на тази Земя.

 

Мама Савка – бабата на баща ми. Всички я наричали „мамо“, а първите 40 дни съм била къпана от нея. Прабаба да къпе бебе?! Да! Особено като се има предвид, че е била акушерка в царския двор и е къпала самия цар Симеон, който за кратко беше наш министър председател. Очевидно, първите бани не са гаранция за по-нататъшно развитие. Мама Савка била дама от класа. Никога не говорела за възрастта си. Дори често се разказваше шега, че когато празнували 70-ия рождения ден на сина ѝ, моя дядо, някой имал неблагоразумието да я попита каква е възрастта ѝ, на което тя троснато отговорила: „На 80 съм!“ Въпреки всички клиширани „но“ и „обаче, нали“, тя въртяла без умора къща, в която приела и майката на майка ми. Заедно ходели на разходка с бебето (аз това), на театър и на сладкарница. От мама Савка е и супата-спойка на двете семейства: киселец, малко зелен лук, сирене, шепичка ориз и подправки, основната от които – любов. Веднъж я сготвих без тази подправка и не ставаше за нищо. Простила ми е мама Савка, сигурна съм! Въпреки че не я помня, усещам силна връзка с тази мъничка, пъргава жена и Голяма Дама. Едва когато починала, разбрали годината ѝ на раждане. Нали не е странно, че никой не говореше за това?

(снимка – корицата на първата ми книга „Приятели“)

 

Баба Райна – майката на баба ми по майчина линия. Наследница на богат чокойски род от Румъния, имала шанса (бон или мал, никога няма да мога да кажа) да се роди в България. Разглезена, почти „до безобразие“, както без никаква злоба се шегуваше дъщеря ѝ, моята баба, тази властна жена е останала в паметта ми със своето едро телосножение, разкошна бяла коса, кръгличко лице и неизменна усмивка. Често „чумосваше“ съпруга си, прекрасния дядо Александър, а той грабваше кавала и засвирваше весели мелодии, от които сръднята на баба Райна бързичко ѝ минаваше. Запретваше ръкави и пържеше банички, пълни със сирене: тестото се разточва в среден по големина кръг, слага се смес от яйце и сирене, краищата се надиплят към тази плънка в средата и се пържат бързо в обилно количество вече загрято олио. Беше от вкусно по-вкусно. Още усещам аромата им, въпреки че се въздържам да ги правя. Спират ме пустите му естетически критерии, които съвсем не били актуални за хубавицата, нищо, че в наши дни би била наречена „дебеланка“, Райна. Освен това, тя така и не се сбърчка или прегърби. Живя достойно, по своите си критерии. Трудно ми беше да осъзная какво означава смъртта ѝ. Просто един ден вече я нямаше, а баба ми плачеше все по-често. Как помня прародителите си ли? Нали ви казах, дълголетието е обещание и по майчина, и по бащина линия. Като добавите и традицията по майчина линия да се ражда на около 20-21, нищо чудно.

 (снимка – престилка, тъкана от баба Райна и оставена ми в наследство от дъщеря ѝ, моята баба)

 

Майка, баба Хриси – моята баба, която ме отгледа. Моята баба, която помагаше, без претенции, за израстването и на сестра ми, дъщеря ми и племенника ми. Само майки, отгледали децата си сами, могат да разберат какво означават няколко часа или дни помощ. Не защото не обичаме децата си, а защото колкото и добре да организираме времето си, не винаги достига. Точно в този момент, баба Хриси, наричана дори от правнуците си „майко“, се усмихваше широко и протягаше слабичките си, но много жилави ръце. Протягаше ги и за да сподели било мъката, било радостта ни. Протягаше ги и когато сервираше изключителните си бухтички, които майстореше пъргаво подскачайки около печката и кухненския плот до самия си край, въпреки че вече 20 години живееше със стомиран корем, а 13 – с изкуствена тазобедрена става; въпреки че ръката ѝ беше излизала от рамото безброй пъти. Тези бухтички са лесни за приготвяне – половин кофичка кисело мляко с 1 ч.л. сода, 1 яйце, 1 с.л. олио, брашно, за да се поучи гъстотата на боза. Загребва се с лъжица, предварително натопена в чаша вода, и се пържат в сгорещено олио, а децата чуруликат весело, докато разпознават какви ли не фигурки от готовите вкуснотии, изстиващи върху домакинска хартия, та да се отцеди мазнината. Тези бухтички, обаче, са трудни за преглъщане, когато не са приготвени от нея. Най-близките ни приятели, опитали бухтичките на баба Хриси, ще потвърдят, че не идеализирам този спомен. Майка започваше деня си с гимнастика (само последните 4 дни нямаше сили да я прави), закуска, кафе с мляко и повечко захар. Взимаше „Гинкоприм“ („Почнах да забравям, мамо! Откачалка!“ – тогава беше на 89!!!), „Юмекс“ срещу тремор на брадичката, витамини за сила и някои нужни за кръвното лекарства. Плетеше („фантазирам си по малко, де“ – казваше, когато променяше някой модел), четеше книги, следеше сериали, а и някои от поредиците на National Geographic, обожаваше фигурно пързаляне и ... бокс, ползваше крем „Нивеа“ и до последно ухаеше великолепно. На 93 и половина (много държеше на половинките) ни напусна. На погребението ни се стори, че ни се усмихва. И знаем, че духът ѝ е бил спокоен. Тя ни заръча – да не носим траур, да не плачем, а след погребението да се приберем и да пуснем музика. За последното нямахме сили, но настръхвам всеки път, когато чуя още първите акорди на Дунавско хоро или ръченица.

(снимка – личен архив)

 

Филис Сю (1923 – 2021 г.). Уви, напусна ни през октомври 2021 г. на 98 години. На 15 декември 2015 г. (на 92-годишна възраст!) обявява в „Туитър“, че е успяла да постигне целта си – 10 минути скачане на въже. До последно, започва деня си с йога, прави планински преходи, придружена от разкошното си, почти равно ѝ по ръст, куче, танцува танго, скача на трапец и с парашут. Често, жени над 40 години се смятат за твърде „възрастни“ да започнат отначало, но не и тя! На 70, започнала да учи два не особено лесни езика – френски и италиански. На 80 – да танцува танго. На 85 – да скача на трапец. В никакъв случай съветите ѝ за опростяване на ежедневието, наслаждаване на свободата на мисълта, приветстването на новия ден нямат нищо общо с богатство или връзки, натрупани от времето когато е била актриса на Бродуей. Те са вътрешно осъзнаване и любов към живота. Приемам с благодарност нейното мото за свое: „Движете се. Учете се. Слушайте.“

(снимка – simplemost.com)

 

Сузуки Масаджо (1906 – 2003 г.), чието рождено име е Маса Сузуки, била успешна бизнес дама, съдържателка на хан на брега на морето и една от най-изтъкнатите поетеси, пишещи хайку за любовта. Първият ѝ съпруг „изчезнал“, тъй като бил затънал в дългове. Най-голямата ѝ сестра, която трябвало да наследи семейния бизнес с крайморския хан, починала. Ето как, на Сузуки ѝ се наложило не само да поеме този бизнес, но и да се омъжи за съпруга на починалата си сестра. Не бил лесен този живот и се „отеглила“ от него, когато станала на 50. Тя започнала нов бизнес – курорта с минерални бани „Унами“ в Токио, който ръководела сама, докато станала на 90. Както бизнесът ѝ, така и кариерата ѝ на хайджин все повече укрепвали и тя се сприятелила с някои от най-известните за времето си писатели и знаменитости.

Масаджо започнала да учи хайку през 1936 г. при учителя на сестра си Хакусуиро Оба, а след това се присъединила към хайку групата Shunto (春闘), което приблизително означава „Светлината на пролетната нощ“ и продължила да учи под ръководството на Мантаро Кубота до смъртта му през 1963 г. Родена като хайку поет, Масаджо не само не изпитвала затруднения да следва традиционната хайку форма и стил, но и изпълнила стихотворенията си с оригиналност, която се базирала на собствения ѝ опит. Според нейните думи, източникът на всичките ѝ артистични изяви е любовта. Читателят може да усети това, защото в нейните деликатни и богати хайку природата и човешкото съществуване стават едно. Видяла тъга и трагедии, имала успех и в бизнеса, и с хайку, накрая починала в дом за възрастни хора на 96-годишна възраст. Написаното от нея изглежда толкова истинско днес, колкото и тогава, когато го е написала.

 сипват си бира един на друг
тези мъже с които аз никога
няма да правя любов

 (снимка и текст: The Living Haiku Anthology, с мой превод на български)

 

Катрин Джонсън (26.08.1918 г. – 24.02.2020 г.). В нашия, 21-ви, век е съвсем естествено една чернокожа жена да бъде както преуспяла в областта на науката, така и перфектна майка та дори на три деца. Не и, обаче, в началото на 60-е години на 20 век. Тогава, дори и приета в НАСА, тя е трябвало да ползва тоалетна, кафе и други „благоволения“ за ... чернокожи. Белите, за срам и резил, съвсем естествено проявявали своя расизъм, независимо от това, че гениалната Катрин е обявена за „жив компютър“, правила сложните изчисления за ракетни траектории ... НА УМ!!! Не е чудно, че скоро тя получила полагащото ѝ се признание и до пенсионирането си верифицирала изчисленията дори на първите изчислителни машини, с които работела. За всичките ѝ заслуги, признания, медали, книги и публикации, можете да прочетете в мрежата, както и да изгледате филма „Скрити числа“ от 2016 г. За мен, дълголетната гениална математичка е пример за това колко силна може да бъде една жена и колко безусловно може да следва пътя, който си е избрала, без да разиграва излишни драми от спънките по този път.

(снимка: BBC News)

 

Мей Мъск (1948 г. – годината на раждане на майка ми) – почти на 74 е изумително красива с бялата си коса (още на 60 решава да не я боядисва), тяло на момиче и покоряваща усмивка. Тук изобщо не желая да споря с дами, според които, е „изкуствена“. Коремната преса, мускулите, издържливостта са все неща, които не се ваят със скалпела на пластичните хирурзи. Мей Мъск е пример за това как една жена може да се справи с домашното насилие по време, когато за него не се говори дори, а какво останало да се вземат мерки. На 31, с три деца, тя се отървава от насилника в лицето на съпруга си и рестартира живота си. Едно е било жена да бъде на 31 в края на 70-те, съвсем друго в началото на 90-е, да не говорим за 2021 г. Успешната ѝ кариера на модел и диетолог и преуспелите ѝ деца - всички знаят кой е Илон; брат му Кимбал е създател на верига ресторанти, в които храната е „от фермата до чинията“ и обучава деца как да отглеждат собствени градини; сестра му Тоска продуцира и режисира филми в собствената си компания, - за които казва, че са такива само защото им е позволила да се занимават с това, което им харесва, са само малка компенсация за ужаса, белязал психиката ѝ с кошмари, пристрастяване към тъпчене с храна (да, красавицата е тежала цели 90 килограма, когато избрала ролята на самотна майка) и само тя си знае с какво още. Не, не е създала ново семейство, но опитът ѝ може да бъде добър урок за жени от различни поколения.

(снимка – special.bg)