За Целта и Пътя над и около Железница

 

Събудих се с ясната мисъл какво и къде точно искам да правя днес. Паралелно с това, обаче, докато се приготвях за „скитане“ и докато се грижех за домашните любимци, натрапчиво и непрестанно, си повтарях знаменитата фраза на Лао Дзъ – „Не целта е цел, а Пътят.“ Е, така да бъде!

Тръгнах с автобус 69 от „НСБАЛ по онкология“ и точно след 45 мин. бях на последната му спирка „Царева махала“. 

Да знаете, че предшестващата я „Краят на с. Железница“ не е фактическият му край. До табелата, указваща този край, се стига след около 2 км. и половина, все напред. Имах шанс да тръгна към връх Белчева скала, но ето, че и първият знак за пътя и целта се появи – колоездачите от Витоша 100 се спускаха към спирката. Тогава си дадох ясна сметка, че докато Галунка и пътят към минералните извори на Железница са ми изключително добре познати, не съм изследвала нито една дива пътека, не съм превземала нито един склон ей така, защото ги има, а не защото ще ме отведат някъде (цел и път, нали?). Още на прима виста мога да изброя имената на трима приятели, които ще се усмихнат снизходително, че това не е никакво превземане и на още трима, които биха изпаднали в паника от неизвестността. Обичам и едните, и другите еднакво. Обаче, понякога имам нужда да остана сама, за да се надсмея над себе си, за да почистя набързо драскотините, без да ме е грижа дали ще останат белези. 

Белезите. Ценя ги и държа на тях. Ето защо, коремът ми, макар и добре оформен, ще си остане белязан и нито ще се срамувам от него, нито ще позволя някой да ми дава съвети колко бързо, безболезнено (ха! съвсем „случайно“ бях оплела пръстите и излезе „безполезно“) и сравнително достъпно финансово е премахването им с лазер.

А колко форми на живот ми даваха знаци по отиването и връщането, качването и слизането по тези пътеки и склонове! Попови лъжички и жабки сякаш надничаха любопитно от вадички по същия този Път, пъстри пеперуди ме дърпаха все напред, жужащи насекоми се опитваха да останат невидими и само ми прошепваха нещо на ухо, без дори да ме докоснат.

Красиви билки по зелени поляни, величествени борове и дъбове спираха дъха ми със своята недостъпност, докато някоя мъничка драка или шипка не ме одереше, за да привлече вниманието ми и към тях – малките, почти незабележими, но от особено значение за Цялото живи организми.

Колкото пъти прекосявах пълноводните, благодарение на скорошните дъждове, поточе или река, толкова пъти си взимах някое малко камъче с благодарност. Един приятел често ме подкача, съвсем шеговито, че скоро ще мога да си построя ако не къща, то поне малък заслон от тези камъчета. Точно те, обаче, често са и ориентири кой път да поема при някое разклонение. 

Тук-там видях паркирани коли и кални следи по пътеките. Старото ми аз би възнегодувало, но новото знае. Има хора с увредени крайници и глави, но душите им са волни и копнеят да излязат поне за малко сред природата, та било то и за да могат телата да вдишат по-различен от градския въздух и да хапнат нещо простичко, но на открито. Единственото, което не мога да си обясня, е защо все още има хора, които изхвърлят кенчета от напитки и опаковки от вафли и чипсове ей така, на пътеките и пътя. И все пак, като човек, който скита доста, особено след операциите през 2019 г., с благодарност отбелязвам, че тези недоразумения намаляват все повече.

На връщане, погледът ми беше привлечен от няколко изоставени постройки. Писателското ми въображение току се включи и обрисува млад селянин преди век – век и половина, който с радост и гордост, сам строи дома (не просто къщата) за своята булка, чийто корем расте всеки месец, а той бърза ли бърза, но и изпипва всичко внимателно, за да посрещнат първата си рожба на сухо и сигурно, тяхно си място. А днес наследниците са някъде зад граница и когато за последен път са поглеждали тези постройки са изпитали само отвращение и са се чудили за какво са им такива съборетини, докато със снизходителна усмивка разказвали как живеят сега. Разбира се, това не е универсална история и особено във втората ѝ част, никога не се е случвала.

Целта, тоест Пътят, да изградя мост между старото и новото ми аз – изпълнена. Едва в края, когато се качих на автобуса в обратна посока, забелязах, че съм минала покрай две кошари. За библейския смисъл и символ на кошарата можем да поразсъждаваме. Всеки, сам за себе си.

Благодаря за това пътуване!  

Банкя - Дивотински манастир - Банкя

 Още през май 2021 г, когато посетих Клисурския манастир, за който ви разказах тук, си обещах, че при първа възможност ще посетя и Дивотинския. Приятелите ми знаят защо мина толкова време, но обещанието си е обещание и аз го изпълнявам.

След като пътувах около 30-а минути с автобус 42, слязох в центъра на Банкя и поех по улица „Александър Стамболийски“. Върви се все напред и колкото и примамливо да изглеждат някои разклонения, не поддавайте на чара им. Не се притеснявайте, че в един момент улицата вече е „Вапцаров“. Напротив, радвайте се – остават ви само 600-700 метра до първата табела, вдясно на улицата, която ви указва разклона за манастира, а веднага след нея е пътят. Разстоянието от центъра на Банкя до табелата е грубо, 3 километра. Само след около километър е втората – точно пред нея, завийте вляво. На едно място, V-образно разклонение подмамва да поемем по черен път, но аз предпочетох да заложа на сигурния асфалт. Общо, в двете посоки, се срещнахме с две-три коли, двама колоездачи - мъж и момче и още двама пешеходци, така че изобщо не можем да говорим за трафик. Предполагам, че в почивните дни е различно. Според табелите, общо от разклонението до манастира са 3 км., а според моя Стронцо (GPS) е 4. Ако не сте така авантюристично настроени като мен, можете да се възползвате от новостите в маршрута на автобус 42 и да слезете на спирка „Алеко Константинов“, да се върнете съвсем малко назад и да тръгнете по разклонението след първата табела. За тези, които отиват с кола, пътят е същия и малко преди манастира, има паркинг.

Ето няколко гледки по пътя

(щурея си по пътя)

(е-ха! това не го бях видяла)

                                                    (хубаво е да влезем облечени или поне покрити прилично в светата обител)

 

по пътя

подскачам наляво-надясно

скакалци пред мен

 

пъстреят очите ми

току пред тях прелитат

пеперуди

 

Човешкият ум е много изобретателен. Там, където липсват писмени данни за миналото,  наваксва с легенди. Ето и кратко резюме от брошурата, която си купих от едната църква (другата се реставрира). Строежът на манастира „Света Троица“, Дивотино, започнал в деня на стогодишнината от смъртта на свети Йоан Рилски (1046 г.), а това било възможно, благодарение на добродетелно семейство, което намерило имане (оттам и името на местността) – цяла делва с жълтици. Натоварили я те на магарето и решили, че където спре то, там ще повикат майстори да положат основите на манастира. Така и станало – добичето издъхнало  между ручеите Дреново присое и Меча дупка.

На 6 декември 1806 г., по писмени данни от йеромонах Петър, Хасан Ходжа от Брезник и още двама негови приятели, отишли в манастира и откраднали стадо овце, крави, волове и коне. Според друга легенда, обаче, когато подкарали добитъка, тъмен облак настигнал крадците и гръм покосил ходжата, откъдето дошло и името на тази местност – Ходжи гроб.

Манастирът бил център на народно просвещение по време на робството – там имало и килийно училище, а Апостолът на свободата често бил посрещан и укриван там. Може би, това е била причината за това, че манастирът бил опожаряван три пъти! През 1902 г., благодарение на игумен йеромонах Йосиф и йеромонах Максим Хилендарски, сградите са били възстановени.

Цар Фердинанд често посещавал манастира, за което говори и плочата в двора. Двор, който е изключително добре поддържан от монасите.

Ето малко снимки от това място извън времето и пространството.

 

Впечатляващ спектакъл ми подари една разбудена нощна пеперуда, която...

нощна пеперуда

се удря в стените на манастира

така мама ми махаше

от балкона

... докато беше жива

На излизане от църквата не може да пропуснете упътващата табела до аязмото наблизо, за което се твърди, че лекува всякакви проблеми с очите. Остава само да повярвате(ме).

Върнах се по същия път, но този път по-бързо, защото не спирах за снимки и наслаждаване на гледки. В момента, в който стигнах до спирката в центъра на Банкя, „гръмна гръм“ (по Бредбъри...почти), а заваля едва, когато се качих в автобуса. Когато слязох половин час по-късно, валеше само... от дърветата. Благодарност и радост! 

задържам дъха си

този крехък свят

в ръцете ми