За Целта и Пътя над и около Железница

 

Събудих се с ясната мисъл какво и къде точно искам да правя днес. Паралелно с това, обаче, докато се приготвях за „скитане“ и докато се грижех за домашните любимци, натрапчиво и непрестанно, си повтарях знаменитата фраза на Лао Дзъ – „Не целта е цел, а Пътят.“ Е, така да бъде!

Тръгнах с автобус 69 от „НСБАЛ по онкология“ и точно след 45 мин. бях на последната му спирка „Царева махала“. 

Да знаете, че предшестващата я „Краят на с. Железница“ не е фактическият му край. До табелата, указваща този край, се стига след около 2 км. и половина, все напред. Имах шанс да тръгна към връх Белчева скала, но ето, че и първият знак за пътя и целта се появи – колоездачите от Витоша 100 се спускаха към спирката. Тогава си дадох ясна сметка, че докато Галунка и пътят към минералните извори на Железница са ми изключително добре познати, не съм изследвала нито една дива пътека, не съм превземала нито един склон ей така, защото ги има, а не защото ще ме отведат някъде (цел и път, нали?). Още на прима виста мога да изброя имената на трима приятели, които ще се усмихнат снизходително, че това не е никакво превземане и на още трима, които биха изпаднали в паника от неизвестността. Обичам и едните, и другите еднакво. Обаче, понякога имам нужда да остана сама, за да се надсмея над себе си, за да почистя набързо драскотините, без да ме е грижа дали ще останат белези. 

Белезите. Ценя ги и държа на тях. Ето защо, коремът ми, макар и добре оформен, ще си остане белязан и нито ще се срамувам от него, нито ще позволя някой да ми дава съвети колко бързо, безболезнено (ха! съвсем „случайно“ бях оплела пръстите и излезе „безполезно“) и сравнително достъпно финансово е премахването им с лазер.

А колко форми на живот ми даваха знаци по отиването и връщането, качването и слизането по тези пътеки и склонове! Попови лъжички и жабки сякаш надничаха любопитно от вадички по същия този Път, пъстри пеперуди ме дърпаха все напред, жужащи насекоми се опитваха да останат невидими и само ми прошепваха нещо на ухо, без дори да ме докоснат.

Красиви билки по зелени поляни, величествени борове и дъбове спираха дъха ми със своята недостъпност, докато някоя мъничка драка или шипка не ме одереше, за да привлече вниманието ми и към тях – малките, почти незабележими, но от особено значение за Цялото живи организми.

Колкото пъти прекосявах пълноводните, благодарение на скорошните дъждове, поточе или река, толкова пъти си взимах някое малко камъче с благодарност. Един приятел често ме подкача, съвсем шеговито, че скоро ще мога да си построя ако не къща, то поне малък заслон от тези камъчета. Точно те, обаче, често са и ориентири кой път да поема при някое разклонение. 

Тук-там видях паркирани коли и кални следи по пътеките. Старото ми аз би възнегодувало, но новото знае. Има хора с увредени крайници и глави, но душите им са волни и копнеят да излязат поне за малко сред природата, та било то и за да могат телата да вдишат по-различен от градския въздух и да хапнат нещо простичко, но на открито. Единственото, което не мога да си обясня, е защо все още има хора, които изхвърлят кенчета от напитки и опаковки от вафли и чипсове ей така, на пътеките и пътя. И все пак, като човек, който скита доста, особено след операциите през 2019 г., с благодарност отбелязвам, че тези недоразумения намаляват все повече.

На връщане, погледът ми беше привлечен от няколко изоставени постройки. Писателското ми въображение току се включи и обрисува млад селянин преди век – век и половина, който с радост и гордост, сам строи дома (не просто къщата) за своята булка, чийто корем расте всеки месец, а той бърза ли бърза, но и изпипва всичко внимателно, за да посрещнат първата си рожба на сухо и сигурно, тяхно си място. А днес наследниците са някъде зад граница и когато за последен път са поглеждали тези постройки са изпитали само отвращение и са се чудили за какво са им такива съборетини, докато със снизходителна усмивка разказвали как живеят сега. Разбира се, това не е универсална история и особено във втората ѝ част, никога не се е случвала.

Целта, тоест Пътят, да изградя мост между старото и новото ми аз – изпълнена. Едва в края, когато се качих на автобуса в обратна посока, забелязах, че съм минала покрай две кошари. За библейския смисъл и символ на кошарата можем да поразсъждаваме. Всеки, сам за себе си.

Благодаря за това пътуване!