Фредерик Бегбеде – „Любовта трае само три години”

Светът полудя по Бегбеде. Той беше и в София. Нищо, че закъсня цял час за представянето си в „Пингвините”, а после по-мазохистично настроените, т.е. – успелите да го изчакат, - били поздравени с това, че се намират в „турска баня”. Не за това, обаче, ще пиша в тази статия. Бегбеде е провокативен, циничен, но изключителен майстор по ментална манипулация, както успях да се убедя след прочита на „9.99”.
Уж мразим истината, намирайки я за прекалено цинична и провокативна и точно заради това, някои по-смели представители на човечеството я заклеймяват като лъжа. Независимо от това, обаче, тайничко прелистваме онези страници от книжката, струваща 6.50 лв. (за справка – издателства, намерили „ниша на пазара да задоволяват егото на начинаещи писатели” продават на цени между 5 и 10 лева), клатим разбиращо глави, докато четем:
„1. Щастието не съществува.
2. Любовта е невъзможна.
3. Нищо няма значение.”
Отделните глави на загубилия баба, съпруга и любовница писател са като фини импресии на един алкохолизирано-надрусан, но изключително креативен мозък. Подобно на сюрреалистите, Бегбеде използва „паранодино-критичния метод”, за да наложи истинността на своето убеждение, а именно – защитената от няколко гледни точки теза, че „Любовта трае само три години”. От гледна точка на опита – собствения, повтарящ този на родителите, като минало. От гледна точка на забуления в забрава живот, като настояще. От гледна точка на реклама на парфюма „Хипнозис” за 40 хиляди нови франка, като бъдеще. Като в картината на Рьоне Магрит „Ключът към свободата”, реалността, представена в абсолютната си цялост, е и едновременно с това счупена на малки парченца, които макар, че повтарят пейзажа, никога не могат да бъдат сглобени наново. Важното е да не приемате всичко, което четете за чиста монета, а да поразровите съзнанието си и да го настроите на вълна „Асоциативно мислене”. Ненапразно Бегбеде цитира Камю с крилатата му фраза: „Трябва да си представите Сизиф щастлив!”
Точно заради този призив, срещналият се с, но нецелунат от смъртта, Бегбеде отново пожелава дребните неща в живота, като първокласна шунка, изстуден пъпеш и песен на дъжд привечер. Счупените, разхвърляни парчета, които дори и да събере, няма да може да нарисува спокойствието и сигурността на миналото, но поне ще му помогнат да продължи да чака – „на неоново осветление” и върху „линолеум на пода”. За да преживее кратко пробуждане, което прилича повече на сън, отколкото на реално изживяване.
Ползата остава за нас, читателите. Това психологическо състояние на писателя му показва какво представлява нуждата да се пише. А той може да пише. По начин, който провокира четящия да мисли, да участва в това, което се случва, а не да бъде статичен наблюдател и консуматор. В противен случай, рискуваме да станем индивидуалисти. Звучи ви добре? Е, и на мен ми звучеше така, до момента, в който Бегбеде не ми даде синонима на „индивидуализъм”, а именно – „самота”. Самота, в която сме скъсали връзката с род и традиции и сме останали егоистично параноични създания, втренчени в телевизионния екран.
И така, читателят съпреживява емоционалното състояние на писателя. До степен, в която усеща физически осезаема болка, душевни терзания, че и сутрешен махмурлук. До толкова е изтощен, че когато любовницата на Бегбеде се връща при него и двамата заминават за Рим, усеща същото физическо, но най-вече – емоционално удовлетворение. И защо? Нима няма да минат трите години и да разбере, че Бегбеде е в същото състояние, като в началото на книгата?
А аз за какво ви предупреждавах по-горе? Не всичко в тази книга – както впрочем и в другите книги на Бегбеде, - е такова, каквото изглежда на пръв прочит. Ако сте се хванали и сте решили, че Алис (това е името на любовницата, все пак – има и име) ще бъде втората Ан (бившата съпруга на писателя), то сърдете се на себе си, а не на Бегбеде. Още повече, че той ще ви каже и каква е цената на това една минута преди края на третата година, независимо от опасенията и терзанията си, все още да бъдете щастливи. Отговорът е много прост и двупластов. Първият пласт е пропит с размисли за предварително платената цена. Другият – за способността да се изживее сега. Който никога няма да се повтори.

Джон Фаулз, "Абаносовата кула"

Издателсво "Народна култура"
Година - 1982
Преводач - Юлия Бучкова
Абаносовата кула – реалност или фикция? Новели (на пръв прочит, разлиствайки страниците).
1. Самата „Абаносова кула”
Какво всъщност е абаносовата кула? Заглавието на сборника новели от Джон Фаулз, според личните му бележки, замислен първоначално с името „Вариации” (предполага се, заради разнообразието на езика и стила, използван в тях). Заглавие и на първата новела от сборника, изградена в стила на постмодернистичното повествование и на английската логическа проза. Като значение - тя е заела мястото на онази от слонова кост, използвана от Сент Бьоф – символ на убежище от глъчта и суетнята на света. Абаносовата обаче, е пристан за уморените от абстрактната живопис – кубизъм, ташизъм, експресионизъм или всичко, което Хенри Брийзли – главният герой на повествованието – не харесва. „По-добре проклетата бомба, отколкото Джаксън Болок” (представител на ташизма) казва той. Макар и затънал в илюзия, в една „сляпа нощ”, е намерил своя начин да избяга от действителността.
Героите на Фаулуз са сложни личности. Изправени пред дилеми, които са си поставили сами, те ту се разкриват напълно, в миг на вдъхновение, ту се затварят в себе си, потъвайки в някакъв вид вцепенение или летаргия. Сигурно заради този момент, в който „настоящето се усещаше остро, вчерашното и утрешното бяха станали мит.” Само така е възможно да се отключат чувства и емоции, закодирани у човека, но намерили възможност да се проявят. А това как ще бъдат разбрани, зависи от погледа на героя в конкретния момент. Когато напуска абаносовата кула, убеден че ще се върне там каквото и да става, разказвачът, все пак губи очертанията на тази красива илюзия и се отдава на реалността.
2. Едуик
Това е следващата новела, представена в сборника. Тя е улеснена за прочит от личните бележки на Фаулз, който превежда историята на Мари дьо Франс, опитвайки се да запази нейното новаторство, поставено върху стария келтски материал, а именно – сексуалната искреност и женствения усет за поведението на хората, изразени посредством диалога и действието. В оригинал тази легенда е била съставена от римуване октосилабични куплети, които са се изпълнявали на фона на лееща се мелодия или няколко мелодии, което в бретонския вариант се нарича “rote”. Едно анахронистично съчинение, основано на три системи на действителния живот, а именно:
Феодална – придава особено значение на думата между васал и господар, която ако бъде нарушена, се решава с хващане на оръжието;
Християнска – усетена само в края, когато тримата персонажи, отдадени на служба на Бог, могат да умрат спокойно и в мир. Това е защото Мари се интересува повече от сърцето, отколкото от безсмъртието на душата;
Amour courtois (аристократична любов) – символ на повече цивилизованост в един брутален свят, който може да наложи правилата на взаимното доверие.
3. „Горкият Коко”
И ето, че след връщането към миналото, отново имаме реалистичната проза на Фаулз. Замисляли ли сте се кои са преживяванията, нужни на всеки, за да заяви, че наистина е живял? Дали сред тях е и срещата с крадец, който обира дома, в който нощувате? Когато писателят- лирически герой на новелата, - отива във вилата на своите добри приятели, носеща наситеното с вибрации на спокойствие име „Зеленика”, той търси усамотение, независимо от това, че предпочита природата в изкуството пред тази в реалността, едва ли е очаквал преживяването, което му предстои. Целта му е да завърши дългогодишния си труд, когато чува непривични шумове от долния етаж. Скоро след това, трябва да проведе разговор с гротескно изглеждащия млад обирджия – дамски чорап на лицето и червена, подобна на папска плетена червена шапка на главата. Разговор, който съвсем не прилича на тези от филмите. Може би, защото още в началото на разказа, писателят заявява, че ако книгите са го научили на нещо, то е единствено да желае правдата. Двадесетинагодишният крадец излага подробно своята ценностна система. Фаулз нито за миг не изразява отношението си към нея и присъствието му на наблюдател под напрежение, само подпомага пълното разкриване на образа на този самотен търсач на усещания, когото определя като „новоизпечен Рафълз” (галантен престъпник от романа на Хорнунг). Писателят използва слабостта му – самовлюбеност в гласа – за да изгради впечатление за произхода, образованието и настоящото положение на мъчителя си. Нещо повече – да направи извод за настоящото си положение на повечето млади хора – „псевдопреобразователите на света”. Тези хора, които не само се възползват от материалните облаги на „старците”, но ги лишават от свобода на действията, за да могат пред очите им да унищожат „труда на живота им”. Това насилие води до неговото израждане под формата на желание за отмъщение. Въпреки отричането от страна на Фаулз, че той и мъчителят му са старото и новото поколение, размисълът за агресивно вдигнатия палец на младия чове4к означава едно – „започва жесток мач”. Последвалите размисли върху лингвистичната и поведенческа специфика на младия човек вса вид доказателство за същото . старото поколение не иска да предаде нататък магията на думите. Отказът на писателя да напише „нещо за това как стоят нещата” е наказан с изгарянето на неговия труд. Всъщност, оказва се, че Коко /Сосо) – японска дума, означаваща коректно синовно отношение – въстава срещу онези, които ценят езика и се борят за оцеляването му. Дали, обаче, чуват това, което им се говори? Разгадаването на неразбираемия, написан на изчезналия старокорнуелски език, епиграф еедва в края на разказа е авторовоата присъда към бащи и синове::
„Езикът дълг ли е, къса е ръката; но без език я няма и земята.”
4. „Загадката”
Поредната реалистична, но по фаулзовски проза.
Изчезването на хора винаги е било едва ли не нещо естествено, но не и в случая с хосподин Дон Маркъс Фийлдинг – материално осигурен и социално значим, но не до толкова, че да бъде отвлечен за откуп. Суетенето около изграждането на хипоитези около мистериозното му изчезване разкрива обреаза на един почтен, достоен за пример човек, който до момента на изчезването си е водил изключително порядъчен начин на живот. Паралелно вмъкнатият образ на сержант Майкъл Дженингз е един добър фон, върху който се развива психологическият портррет на изчезналия политик. Преплитането на два образа и неочаквано вмъкнатите нишки на други действащи лица насиюа личната и я изважда от контекста на изолиран, единичен случай. Общ проблем – да се избяга от действителността. Да се свалят досадните маски. Да бъдем себе си. В противен случай, човекът „само се заблуждаваше, ставаше ленив, започваше да възприема стойности от рода на неделните цветни притурки, преценките на висшестоящите си, професията си, забравяше, че има хора със свежа мисъл и независимост, които виждат всичко това и не се страхуват.”
„Събуждането през погледа на Изобел Доджсън, наричана предимно „тя” е образът на човека на идеите, идеално дпълващ този на сержанта – човек н фактите. Съвсем ествеествено, те биват изхвърлени от модела на мислене, тип „Джон Маркъс” и да се слеят в едно, за да оцелеят, за да ги има.
5. „Облакът”
Тоук вече срещаме асоциативното мислене на постмодернистите.
Осем действащи лица – петима възрастни и три деца. Цветовете им. Дисонансът между тях. И това е всичко, за да имаме история и то не каква да е, а четивна, интригуваща., заплетена? Да бе (*съвсем не литературен възглас)! Е, сигнах до последната новела на „Вариациите” на Фаулз и както винаги, когато нещо е прекалено хубаво, се опитвах да отдалеча края му максимално. От друга страна, това беше почти невъзможно, тъй като интригата се заплиташе все повече и нямах търпение да стигна до нейната развръзка. Въпреки предупреждението, че не всичко е „онова, което можеше да се очаква”, и съвета, че „Стига човек да присъстваше там естествено”, всеки път, когато се поддавах на илюзията за идилия и спокойствие, съзнанието ми – отпуснато и летаргично – биваше стряскано от своята подформа, сигнализираща, че състоянието ми съвсем не бе естествено. Асоциациите, които Фаул ту натрапва, ту загатва, едва забележимо, не позволяват дълготрайно самовглъбяване. И всичко това, за да останат реката, поляната, скалата и облакът?

Братя Миладинови – началото на един по-издигнат културен живот

1861 година. България продължава да стене, смазана от почти петвековното робство. Губи земите си. Губи децата си. Но българският език продължава да живее. Поредното доказателство за това е: „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Кои са тези „братья Миладиновци”?
Димитър Христов Миладинов
Роден е през 1810 г. в град Струга. Послушник е в манастира “Свети Наум”. През 1829 г. учи в гръцко училище в Охрид.
В периода 1830-1852 г. учителства в различни училища в Охрид, Янина, Струга и други. Прекъсва само през периода 1833-1836, когато продължава образованието си в гимназията в Янина. През 1839 г. е принуден да напусне училището в Охрид, но отново се връща там през 1842-1845 г.
По време на Кримската война (1853-1856 г.) обикаля Босна и Херцеговина. През 1856 г., като учител в Прилеп, успява да въведе изучаването на български език в гръцкото училище в Янина. Това е и причината, да не ни бъде толкова лесно да признаем на хърватски учени да оспорват произхода на българските братя. Гръцкото духовенство преследва Димитър Миладинов заради дейността му, но той продължава борбата за равноправие на българите и тяхната култура, като обнародва дописки в „Цариградски вестник“ (1860 г.). Също така, по време на странстванията си из македонски села и градове, събира помощи за дострояването на българския храм „Свети Стефан“ в Цариград. Тази дейност води до там, че е обявен за "царски душманин" и арестуван от турски власти на 16 февруари 1861 г. Лежи в затворите в Охрид, Битоля, Солун, Цариград и умира в Цариградския затвор на 11 януари 1862 г, официално – от тиф; неофициално – може би, е бил отровен.
Константин Христов Миладинов
Роден около 1830 г. в Струга. Отначало учи при брат си Димитър в Струга, Охрид и Кукуш, след това - в гръцката гимназия в Янина (1844–1847). Известно време (1847–1849) учителства в село Търново, Битолско, а после завършва и гръцка филология в университета в Атина (1849–1852).
През 1856 г. заминава за Одеса. Продължава образованието си като волнослушател в историко-филологическия факултет на Московския университет. Там се сближава с учещите българи, сред които са Любен Каравелов, Нешо Бончев, Сава Филаретов и други. През 1859 г., с тяхна помощ, основава Българската дружина „Братски труд", която има свой едноименен печатен орган. В него могат да се намерят и първите стихотворения на Константин Миладинов.
В Москва обработва събраните в Македония народни песни и друг фолклорен материал. Поддържа връзки и с Раковски, към чието дело изпитва нескрит възторг. Сътрудничи на списанията „Братски труд“, „Български книжици“, вестник „Дунавски лебед“ и други, като през това време, подготвя сборника с български народни песни, в който влизат събираните от него и брат му фолклорни материали, както и такива, които други българи продължават да им изпращат.
Независимо от възможностите за литературна работа в Русия, поради високото за времето си (като, че ли и за наши дни) образование, Константин Миладинов тъгува за родния край и копнее по родината. Израз на тази носталгия и съпричастност към живота на народа е цялата му поезия и особено елегията „Тъга за юг“:
Орелски криля как да си метнех
и в наши стърни да си прелетнех!
На наши места я да си идам,
да видам Стамбол, Кукуш да видам;
да видам дали сънце и тамо
мрачно угревят, како и вамо.
Стихотворенията „Бисера“, „Желание“ и „Голапче“ са публикувани в „Български книжици“, ч. II, кн. I, 1858 г.; „На санцето“ — в „Братски труд“. кн. I, 1860 г., а „Тъга за юг“ — в „Дунавски лебед“, I, 1860, бр. 20
Кореспондира си, а на път за родния си край и се среща във Виена, с хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер. Последният питае симпатия към българския народ и неведнъж е проявявал своята щедрост и давал своята подкрепа в полза на сънародниците ни. С неговото поощрение и материална помощ, Константин Миладинов издава сборника „Български народни песни”.
Научил, че брат му Димитър е арестуван, поради интригите на охридския владика-фанариот, Константин тръгва от Виена за Цариград с цел да му помогне. Но самият той е арестуван и хвърлен също в цариградската тъмница, където умира почти едновременно с брат си през 1862 г. Както вече споменах по-горе, съществува мнение, че двамата са били отровени от фанариотите.
Наум Христов Миладинов
Роден през 1817 година в Струга, той е музиковед и фолклорист. Твърди се, че написаните в първоначалния вариант на сборника „Български народни песни”, 11 от песните, приложени с нотно писмо, били негово дело. За съжаление, нотите отпадат, поради увеличения обем на сборника.
Умира през 1895 година в София.

Сборникът „„Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Сборникът е замислен още през 40-те години на 19-ти век.. Всичко започва, когато руският славист проф. Виктор Григорович посещава Охрид през 1845 г., среща се с Димитър Миладинов и двамата заедно отиват в Струга. Там Григорович записва българска песен, чута от майката на Миладинови. Димитър обещава да изпрати още фолклорни песни на Григорович. Нещо повече, славистът помолил Миладинов да напише граматика на говоримия по това време български език, което става ясно от предговора към изданието на сборника от 1981 г., написан от академик Петър Динеков.
Константин Миладинов, от своя страна, е имал подкрепата на българските студенти в Москва да издаде сборника там. Това не се случва, тъй като песните са написани на гръцката азбука, а руските издатели отказват да печатат на гръцки
Брат му Димитър продължава да му изпраща нови материали и през 1860 г. Константин се обръща с писмо към хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер, с молба за помощ. Щросмайер се съгласява, при условие книгата да бъде напечатана на кирилица, аргументирайки се така:
„Гърците са донесли на вас, българите, много мизерия и проблеми; това е начинът, по който вие трябва да се откажете от тяхното писмо и да прегърнете кирилицата.”
Заради тази всеотдайна подкрепа на Йосиф Щросмайер, сборникът е посветен на него, като на „великодушниотъ покровитель на народната книжнина“, а в началото на книгата е включено благодарствено писмо на Константин Миладинов до Щросмайер. Ето го и него:
„Ваша Превозвишеность и Пресвѣтлость!
Предъ неколку години Бѫлгарски-те пѣсни собрани, още много време ке стоıеха закопани въ неизвѣстность, ако не бѣше високото Ваше участıе. Ваша Пресвѣтлость глобоко почувствува че народното образованıе ıе найголемото рѫчателство за благоденствıето одъ народотъ; и нищо прѣдъ него не щадеемъ, щедро 'секога и 'секаде помогна въ полезни издаваня и училищни потребности. При 'сите тıе благородни стремленıя Ваша Превозвишеность благоизволи да обѫрни вниманıе и на найюжните Славяни Бѫлгари и да покажитъ великодушното ѣ участıе въ издаванıето на това, общеполезно сокровище; и на конецъ, окрилатена одъ народното доброжелателство, захвати найплодородната идеа, и основа Югославянската Академıя, той драгоцененъ венецъ на толку голѣми Ваши благодеянıя.
При такви сıяйни Ваши услуги на книжнината сѣ осмелихъ да посвѣтамъ на име-то одъ Ваша Пресвѣтлость това собранıе отъ народните пѣъсни, кое, молямъ, благосклоно да прıимитъ заедно со глобоката ми признателность, съ коя имамъ честь да останамъ
На Ваша Прѣвозвишеность и Пресвѣтлость
Найпокорни слуга К. Миладиновъ.“
Сборникът се състои 660 народни песни в 23 559 стиха, разделени на 12 части. Жанровата им насоченост е разнообразна - героически, хайдушки, любовни, митически песни. В този обширен труд намират място и легенди, описания на сватбени обичаи и детски игри, български имена, поговорки и гатанки. В предисловието се споменават 2000 редки думи и 11 песни, написани с нотите, които после отпадат поради увеличения обем на сборника.
От предговора личи, че песните в сборника са на различни диалекти на българския език, тъй като са събирани от толкова много места - Панагюрище, София, Струмнишко, Воденско, Костурско, Велешко, Дебарско, Прилепско, Охридско, Струшко и Битолско, а помагачи при събирането на песните - такива, като Райко Жинзифов и Васил Чолаков, - са изпращали и песни, пети извън пределите на България. Преобладаващи са тези от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище. Константин Миладинов казва за тях в сборника: „Богатството од песните йе неисцърпано”.
И тук, възниква въпросът – защо? Защо е трябвало тези братя да прекарат толкова време в събирането на тези песни? Защо е трябвало да жертват живота си в онези смутни времена? Защо им е трябвало да търсят до последно подкрепа за издаването им? Струва ми се, че отговорът е даден ясно от епископ Йосиф Щросмайер, който на 29 октомври 1861 година пише протестно писмо срещу залавянето на братя Миладинови до австрийския министър на външните работи граф Рехберг Ратенльовен:
„Тия песни, както обикновено биват народните песни на славяните, са почерпани от историята и обичаите на народа и представляват стихове от най-невинно естество; при всеки културно изостанал народ народните песни са първото начало за един по-издигнат културен живот.”
А малко по-долу, в същото писмо добавя:
„Всяко управление, ако не възнагради една такава заслуга, то би поне я похвалило; но турското правителство, както обикновено, има съвсем други възгледи и както съобщават вестниците, конфискувало трудът и наредило да се арестува и да бъде отведен невинният Миладинов в Цариград, където той се намира затворен вероятно и сега.“
Това са братя Миладинови, които не са позволили българският език да се загуби в мелачката на турските поробители. Те са едни от тези личности, на които дължим факта, че днес продължаваме да пишем и говорим на български език. Ето защо, нека следващия път, когато някоя чуждица ни се стори модерна и по на място от съществуващата българска дума, си спомним за братята и техните сподвижници, посветили живота си на запазването на езика ни неосквернен от чужда намеса. Наскоро издателство „Сиела” се погрижи за преиздаването на този сборник в два тома. Заслужава си да го имаме в библиотеките си, не само заради красивия външен вид. За да помним. За да ни има.

Фредерик Бегбеде или начинът да провокираш

Фредерик Бегбеде е роден на 25-ти септември 1965 година в Ньой сюр Сен, Франция. Произлиза от буржоазно семейство. Майка му Кристин дьо Шастение е преводач. Баща му Жан-Мишел Бегбеде работи в трудова агенция за набиране на висши кадри. Има брат - Шарл. Фредерик Бегбеде е учил в престижните парижки лицеи Монтен (lycée Montaigne) и Луи-льо-Гран (lycée Louis-le-Grand). После се дипломира в престижния парижки институт за политически науки (Institut d’études politiques, съкратено IEP или Sciences Po). Приключва своето образование с диплома по маркетинг в специализирано училище за журналистика и комуникации.
По отношение на литературата е самороден талант и е започнал да пише още на 15 години. В библиографията му, наред със светските хроники за Cosmos и Vogue, влизат и обидни литературни рецензии за Le Figaro и Voici. Към всичко това се добавят и неговите книги, както следва:
През 1990 г. първи роман : „Мемоари на един откачен младеж” (Mémoires d’un jeune homme dérangé). През 1994 г. : „Ваканция в кома” (Vacances dans le coma). Същата година създава литературната награда „ Флор” по името на известно парижко кафе. С тази награда се удостояват известни съвременни франкофонски писатели като Мишел Уелбек (1996 г.) и Амели Нотомб (2007 г.).През 1997 г. излиза романът „Любовта трае три години” (L'amour dure trois ans) През 1999 г. излиза сборникът новели „Разкази под екстази” (Nouvelles sous ecstasy).През 2000 г. публикува най-известния си роман „9.99 лв.” (99 francs преименуван 14,99 euros, а после 6,20 euros). След това Фредерик Бегбеде става водещ на собствено литературно предаване „Книгите и аз” (Des livres et moi) по парижкия кабелен канал Paris Première. През началото на 2003 г. Фредерик Бегбеде е назначен за издател в издателската къща „Фламарион”. До лятото на 2006 г. редактира около 25 книги преди да напусне. Последните му романи са : „Windows on the world”, 2003 г., получил френската литературна награда Interallié същата година, „Егоистът романтик” (L'égoïste romantique) през 2005 г. и „Помощ, прощавайте” (Au secours pardon) 2007 г..

От тях именно „9.99” предизвика моя интерес защото е „изповедта на едно дете на хилядолетието”. Гарантирам ви приятно прекарано време, през което ще се замислите върху много аспекти от ежедневието, на които едва ли обръщаме нужното внимание.
Какво ли би накарало някого да напише книга, за да бъде уволнен? По този начин героят на романа, наречен Октав, срязва клончето на собствения си комфорт и то не толкова заради страх от смъртта, а от страх да не бъде „уволнен от живота”. Защо пък да иска да се откаже от това, за което много хора само мечтаят – луксозен начин на живот, воден в страхотен дом, с невероятна кола, супер скъпи пътувания? За да ни даде отговор на този въпрос, Бегбеде провокира с цинизъм и съвсем не крие тази своя способност. Напротив, заявява, че очаква скоро да се връчва Нобелова награда за провокация, а там той е ненадминат. Редно е тогава да се запитаме какво го е довело до тук.
Отговорът не закъснява. Поднесен е под формата на образа на Алфред Дюлер – обобщение на всички онези, които са виновни за корпоративната реалност; на онези, които приемат, че подемът на икономиката е положителна новина. Развивайки образа му само в рамките на една работна среща, Бегбеде улеснява характеристиката на този образ с фразата „АЛФРЕД ДЮЛЕР Е ЕДНО ГОЛЯМО ЛАЙНО”. Главните букви, както знаем, се приемат за крещене и този вопъл на автора трябва да бъде чут. За да направи това възможно, той разглежда същия проблем в доста по-големи размери и обявява своето кралство, Рекламата, за Третата Световна Война, в която има само губещи. Правото на всеки да мисли и да твори е отнето и протестът на Октав е да напише със собствената си кръв „свине” като знак на протест срещу всички Афредовци Дюлеровци. Символът на кръвта е познат в най-различни форми. За Бегбеде, това е начинът да се измъкне от омагьосания свят, който самият той създава. За да се измъкне от него, той мисли за достатъчно да получи своето собствено уволнение, а малко по-късно дори рисува картина на лелеяния от него свят без реклама. Мисли, че го заслужава не защото не разбира от реклама. Напротив, той дори ни запознава с двадесетте правила на криейтив отдела. Уви, усилията му остават напразни, защото му е отнето не само правото да мисли и да твори, но и това да има желания. Ще останете шокирани от това какво наказание е измислил авторът за тези, които утопично вярват, че има начин да се измъкнат от този омагьосан кръг.
Останал неразбран, Октав отхвърля бащинството като нещо ненужно в мизерния си живот, наслаждавайки се с мазохистичен цинизъм на болката, която сам си причинява и се отдава на платената любов и кокаина. Разрушително, отблъскващо, но провокативно. Само такива хора, които се самоунищожават могат да привлекат вниманието на консуматорското общество. Ако приемем пристрастяването на героя към този порок като метафора за лишения от смисъл живот, абстрахирайки се, че самият автор е имал този проблем, то лечението на Октав в психиатрична клиника може да се разгледа като опит на корпоративната реалност да не изпусне от ръцете си своите готови продукти. Дори правят компромис с морала, за който всички тръбят, но от който са лишени изцяло, и наемат за рекламно лице лека жена – една от любимките на техния продукт. Новият начин на живот го принуждава да изтъкне новите ценности и стига в една по-груба крайност, казвайки за хедонизма, че той „вече не е форма на хуманизма, а – паричен поток.”
Съвсем умишлено ще премълча какъв е финалът на книгата. Ще повдигна съвсем леко завесата, за да ви уверя, че е неочакван и напълно в стила на всичко, което ще прочетете преди да стигнете до него.
Ако трябва да бъда откровена, книгата „9.99” не ни казва нищо ново. Всички сме наясно до колко рекламата властва над света и колко опасна може да бъде тя за света около нас. Точно тук е разковничето – Фредерик Бегбеде ни доказва, че това е валидно не само за света около нас, но и за вътрешния ни свят, нашата психика. Не бързайте да свивате рамене и да казвате: „Това не се отнася за мен, аз мога да се контролирам.” След като прочетете книгата ще поставите това твърдение под съмнение. Ако не публично, то пред самите себе си. Аз ви я препоръчвам, заради провокацията, а това кой в какво ще я открие е въпрос на вътрешна нагласа и ценностна система.

Международен ден на книгата и авторското право

23-ти април. Международен ден на книгата и авторското право. Този ден се чества от 1996 г. насам по инициатива на ЮНЕСКО. Денят 23 април е избран като традиционен празник на културата в Португалия - страната, която прави предложението на тази дата да се отбелязва Международният ден на книгата и авторското право. Вече пети ден в книжарница "Пингвините" тече голямото четене в чест на това събитие. В литературните сайтове, колкото и да е чудно, не само се публикува, но и се чете. За това и се поразрових в книги и електронни носители – за да ви предложа малко факти, свързани с книгоиздаването, а и с авторското право.
Книгоиздаването е основано в Рим през 1 век. Търговията с книги прогресивно се разраства в Римската империя. По това време в Лион вече имало магазини, в които се продавали книги. Именно те се считат за едни от първите книжарници. Разпространението на книгата било правопропорционално на разрастването на империята. Да, авторските права не са били защитени. Друг е въпросът до колко са днес, 20 века по-късно. Колко е лесно да се сглоби "монтажен роман" от две-три изречения взети от тук и още 5-6 - от там и т.н., и т.н. до безкрай. Няма интелектуална кражба, всичко е наред. Идеята, която авторът развива е съвсем различна, а елементите, които е заимствал/-а са навсякъде около нас. Но, да се върнем отново във времето, когато книгите правели първите си крачки.
Библиотеките по това време били частни или създавани специално по волята на по-значими личности. Юлий Цезар, например, наредил отварянето на библиотека в Рим, базирайки се на основанието, че такава институция е символ на политически престиж.
Първата печатна книга на новобългарски език е "Абагар". Неин автор е Филип Станиславов - български римокатолически епископ от Никопол. Абагар е отпечатана в Рим през 1651 г. и е написана на кирилица и съвременен, за времето си, български език. Книгата съдържа молитви и поучителни легенди. Названието на книгата произхожда от поместеното апокрифно послание на цар Абагар до Исус. Цар Абагар (Авгар) е човекът, получил от Иисус Христос собствения му неръкотворен образ. По канона той е положен над царските врати на иконостаса на всички православни черкви. От изданието са запазени пет екземпляра в чужбина и един в Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий".
Тези факти са далеч по-приемливи от нашумялите напоследък дебати за първата електронна книга в България. За неин автор ненадейно беше обявен Богдан Русев - журналист. Духовете се разбуниха и обвиниха издателска къща „Сиела” в евтин начин да рекламират първия в България електронен четец. В интернет заваляха опровержения, като това, на адрес http://dbs-books.net/?p=654, публикувано на 3.02.2010 в 23:50, от wakeop:
"Първата издадена онлайн и по своята същност електронна книга, която продължава да се разпространява и в pdf формат е “Сезон за лов на диви кучки” на Rogger Dojh. През 2004-та се излезе и на хартия чрез издателство “Лик” и събра доста овации по форумите, освен номинациите за роман на годината и т.н. Впрочем на сайта на Rogger Dojh има още няколко интересни електронни издания."
Трудно е да бъдеш първи. Винаги можеш да имаш претенции - "Аз бях". Кой колкото пари има, толкова и реклама си прави.
Не за дебати, обаче, ще стане дума в моите размисли. Те бяха провокирани още в началото на годината по повод на подхвърлена реплика. В крайна сметка, стигнах до там да помисля върху това как книгите отидоха при хората.
Една източна мъдрост гласи, че ако планината не отиде при Мохамед, то Мохамед ще отиде при планината. Ако заменим „планината” с „хората”, а „Мохамед” с „книгите”, може-би ще разберем защо шедьоврите на световната литература, облечени в грозновати дрешки, стоят до списания с не особено прилични снимки по ръждясалите сергии, заемащи място на и без това малкото пешеходни зони в столицата ни. И все пак, там ли е мястото им? Разбира се, аз няма да говоря за финансовата страна на въпроса, защото „Книгите” е литературно списание и повече му подхожда да представя същинската страна на книгоразпространението, а именно – как книгите достигат до читателите. Каква е разликата между книгите, продавани в книжарниците и тези, които надничат с половин крайчец, задушавани под тежестта на прясно отпечатаната преса? В случай, че са подредени, то нищо чудно да видите „Бащи и деца” на Иван Тургенев до Playboy или върху порцеланови кукли, та били те и „от цял свят”.
Позволих си да задам въпроса „От къде купувате книги?” на хора от различни социални и възрастови групи. Грубо, процентното съдържание, без да има претенции за точна статистика, е следното:
60% - „Не купувам книги”
30% - „От сергиите за вестници”
10% - „От книжарници и базари на книгата”
За тези 60% би трябвало да стане дума в отделна статия, тъй като темата е далеч по-сериозна, а за някои от нас и болезнена. Сега ще се спра на тези „удобства” да си закупим книга от сергия за вестници. Оградих думата в кавички, защото аз не ги разбирам като такива. Все още си спомням детския трепет, с който гледах книгите с изключително красиви подвързии, подредени по автори в библиотеката на родителите ми. Не съм забравила и правилата, че книга не се пипа, преди да си измия ръцете, тя никога не се оставя отворена и прелистването не става с наплюнчване на пръста. Книгите по сергиите ми изглеждат като пипани с мръсни ръце и плюнчени от какви ли не пръсти, въпреки че са съвсем нови. Не подценявам работата на издателите. Напротив, тъгувам за това, че рожбите им се търкалят сред мръсотия, прах и безразличие. Въпреки всичките си предразсъдъци, опитах да сменя гледната точка и да изслушам хората, които намират за удобно да обогатят библиотеката, а и речниковия си запас, като пазаруват от сергии. Систематизирах отговорите им, както следва:
1. „Две в едно” – купувам си и вестника, и книгата от едно място и не губиш време в книжарници.
2. По-евтино е.
3. Колекцията е подготвена – няма защо да му мислим кой какво е издал.
4. Всички в работата си ги купуват.
Личното ми мнение е, че мястото на книгите е в книжарниците и библиотеките, а моите отговори на тези аргументи, по точки е следното:
1. Не е вярно, че пребиваването в книжарница отнема много време. Далеч повече часове в месеца прекарваме в кафенета. Аз – около 16 часа. Защо да не отделя един от тях за книжарница?
2. Цената е деликатна тема и тук би трябвало да стъпваме на пръсти. Не парите, които ще платим са важни. Една книга остава за цял живот, но е много важно как е била преведена, ако е чуждоезична, как е била подредена или дори – илюстрирана. Винаги бих платила два или три лева повече за твърда корица, например, ако не за друго, то защото след време тази с меките корици ще трябва да бъде преподвързана, а това нищо чудно да се окаже по-скъпо.
3. Ако имате нужда от готова колекция, уверявам ви, че такива ще намерите в книжарниците и то подбрани по разнообразни критерии.
4. Последната точка не подлежи на коментар, защото ако някой е решил да прави каквото и да било само заради другите, то нищо не може да се промени.
Когато споделих тези мои мисли, веднага ми беше напомнено, че аз самата си бях купила такава книга – „Моят живот” на Кристиян Григоров, за която ви разказах в „Критични вибрации” на списание „Книгите”. Да, аз наруших своя принцип да пазарувам книги от книжарници, но само защото книгата не се предлагаше в такъв магазин. При най-малката вероятност да я намеря там, не бих пропуснала. В никакъв случай не го направих заради цената. Три или тринадесет лева не са мярка, с която да отсъдя в полза на автора – талантлив, млад човек, надвил недъзите на физическото тяло, но подсилил духовното си израстване. Фактът, че част от приходите са предназначени за деца с подобни проблеми беше малък бонус за гузната ми съвест. Още по-сигурно е, че не си я купих, защото хората от близкото ми обкръжение го бяха направили.
Хубаво е, че книгите отиват при хората, но дали хората ги виждат, усещат и пожелават като книги или само следват инерцията, която са набрали в ежедневната рутина. Толкова ли е дълъг пътят до една книжарница и толкова недостатъчно ли е времето? Оставям отговорите на вас.
А днес? Днес нека отпразнуваме онзи празник, който ни откъсва от рутината и прави деня ни по-щастлив, по-цветен, по-красив.

Овидий

На 28.12.2009 година, А. Райнд споделя следната мисъл за фантастиката в своята статия, наречена "Научната фантастика няма нищо общо с науката": "Научната фантастика трябва да се измъкне от ограниченията на науката. Такава тя не е била и никога няма да бъде. Научната фантастика е част от модерната митология. Просто, древната митология ползва инструментите на своето време (мечове, коне, галерии). Научната фантастика от нашето съвремие, ползва инструментите на нашите технологии (лазери, ракети, космически кораби). Целта е една - да се създадат митични истории за съвременната ера." Малко по-надолу, в същата статия, авторът твърди, че сред най-добрите образци на фантастиката от всички времена, "Метаморфози" на Овидий трябва да заемe едно от първите места. Тъй като и аз съм съгласна с това, че Овидий е коренът, от който растат плодовете на съвременната фантастика, реших, че той е един от авторите, които заслужават статия, та дори и тя да е "мъниче", както ги наричат в "wikipedia".
"Метаморфози" е най-амбициозният труд на атора, който се състои от 15 книги, издържани в традициите на митологичната и етиологичната форма на поезия. Използваната стихотворна стъпка е дактилически хекзаметър /шестостъпник/ - нещо, с което се доближава до елегиите на Омир. Овидий успява да направи пълен обзор на сътворението на света в митологическо-исторически рамки, като започва от сътворението и потопа и свършва историята в своето съвремие – Август е на трона. Споменати са почти 250 различни легенди, които, според вярването на самия Овидий, му донасят безсмъртие. Сътворение, потоп, похищения и любови, съперничество между богове и смъртни, битки. Това са само част от сюжетите, в които срещаме измислени и реални герои в борбата за надмощие на човешкия ум над установени, но незащитени догми. Да вземем за пример кентаврите и тяхната битка, описана в 12-та книга. Как изглеждат кентаврите? Полухора-полуконе. Те владеят изключителна сила и имат суров нрав. Не искам да приписвам този образ на въображението на Овидий. Той е факт от древногръцката митология, който, обаче, едва в "Метаморфози" надскача общоприетото и оставя поле за полет на мисълта. А какво е фантастиката, ако не полетът на въображението над това, което може да се види, пипне, помирише или чуе? Какво е характерно за метаморфозите на Овидий?
Преди всичко това, че те са включени във всичките книги. Някои от тях, обаче се случват като инцидентен елемент, почти като последваща мисъл, а други са разгърнати с възможностите на описанието. Овидий се интересува от метаморфозите като универсален принцип, като вид обяснение за природата на света. Изводът? Нищо не е постоянно. Подходът на автора е да сменя стратегията, като използва няколко техники.
Той развива един и същи герой в различни приключения – Херкулес, например. По този начин, успява да разкаже история в рамките на друга такава. Ето как, докато Аргус спи, Меркурий разказва друга история, превръщайки се във вътрешен разказвач в рамките на общата такава, развивана от Овидий. Друг подход за поднасяне на сюжета е да го придвижи от даден герой към неговите роднини и приятели. Това не означава, че „Метаморфози” се развиват само на базата на конкретен герой. Напротив, в книга шеста, такъв липсва. Каква е целта на тези различни стратегии? Не смея да твърдя „какво е искал да каже авторът”, но крайният резултат е факт – „тема с вариации”. Този подход дава възможност на Овидий да разгърне комплексна мрежа от вътрешни връзки през цялостния си труд. Следвайки тази сюжетна връзка ние ще можем да очертаем следните основни раздели: богове, действащи като хора; хора, страдащи от гнева на боговете; хора, страдащи от самите хора; хора, превръщащи се в богове.
Нека помислим сега, коя от гореспоменатите връзки не е била доразвита, но със съвременни средства в последващите шедьоври на литературния жанр „Фантастика”. Уникалното у Овидий е именно това, че той дава възможност на читателя да ги доразвие чрез своите лични виждания. Не искам да звуча амбициозно, но все си мисля, че по този начин той създава новите писатели на научна фантастика и фентъзи.

Една Милей

Една Ст. Винсент Милей, родена на 22.02.1892 и починала на19.10.1950, е американска лирическа поетеса и драматург. Тя е първата жена, получила наградата „Пулицър” за поезия. Била е известна както с бохемския си начин на живот, така и с многото свои любовни афери.
Отгледана само от майка си – родителите й се разделили поради финансовата безотговорност на бащата, - тя и семейството й (Една имала две сестри) пътували от град на град, разчитайки на добрината на приятели и роднини. Независимо от бедността си, майката на Една не отпътувала на никъде без пътническия си сандък, пълен с класическа литература, която четяла ентусиазирано на децата си. По този начин, момичетата били възпитавани в независимост и свобода на словото си. Една предпочитала да бъде наричана по-скоро „Винсент”, отколкото Една, което й се струвало доста обикновено. Директорът на началното училище, в което учела, пък, бил обиден от нейната прямота и отказал тази й приумица. Вместо това, се обръщал към нея с какви ли не женски имена, започващи с буквата В.
В гимназията „Camden”, обаче, забелязали нейния литературен талант и тя имала поетични изяви в училищното литературно списание „The Megunticook”, а по-късно и в известното детско списание „St. Nicholas”, както и в антологията “Current Literature”. Всичко това, преди да е навършила 15.
Кариерата на Милей започнала през 1912 година, когато нейната поема „Ренесанс” влязла в съдържанието на “The Lyric Year”. Поемата е считана за доста скандална и Милей получило известност, въпреки че произведението й било на четвърто място. Победителят Орик Джоунс бил сред тези, които признали „Ренесанс” като най-доброто в сборника. Един от носителите на втора награда, пък, дори й предложил паричната награда от 250 долара. Сборникът “The Lyric Year” бил преиздаден и на представянето му, една богата дама – Каролин Б. Дау – чула как Мили рецитирала поемата си и свирела на пиано. Ето как, тя предложила издръжката на Мили за обучение в колежа “Vassar”. След като се дипломирала през 1917 година, тя се преместила в Ню Йорк.
Там вече, Милей добила по-голяма популярност. През 1923 година спечелила наградата „Пулицър” за поезия, за „The Harp-Weaver, and Other Poems”. Тя била първата жена, наградена за поезия.
През 1943 година била наградена с медала “Frost” за дългогодишен принос към американската поезия.
Най-известното й произведение, с работен вариант "My Candle”, преименувано в „First Fig” от „A Few Figs from Thistles” било написано през 1920 в кафене “Romany Marie” в Гринуич Вилидж.
Математиците признават сонета й „Euclid Alone Has Looked on Beauty Bare” като израз на математическата красота.
Томас Харди веднъж казал, че Америка имала две атракции – небостъргачът и поезията на Една Ст. Винсен Милей.
Не трябва да бъдат пренебрегвани и петте й стихотворения в проза, които е написала в ранните си години. За тях тя е използвала псевдонима Нанси Бойд.

Милорад Павич – гениалността на Балканите

Една типично Балканска традиция е да си спомним за някого, когато той вече не е сред нас. Такъв е и случаят с Милорад Павич - роден на 15-ти октомври 1929 година в Белград. Сред множеството му титли са следните: „доктор по история на литературата”, „специалист по сръбска литература от XV-XVII век”, известен е и като преподавател и гост професор в различни европейски университети. Бил е член на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура. През 2006 година е бил удостоен със званието „Доктор хонорис кауза” на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 2004 година е бил номиниран за Нобеловата награда за литература. С познанията си по руски, английски, френски и немски език, той е бил и сред най-известите преводачи на Байрон и Пушкин. За съжаление, той напусна този свят, покосен от инфаркт през ноември 2009 година, малко преди Белградския панаир на книгата, който е най-големият на Балканския полуостров. Пет месеца по-рано, пред чуждестранната библиотека в Москва е бил издигнат негов бронзов бюст. С риск да ме обвините в минимализъм, ще спра биографичните бележки до тук, но какво друго остава да се каже за човек, който е заявил за себе си: „Накратко, аз нямам биография. Имам библиография.”
Милорад Павич оставя богато литературно наследство, както в проза, така и в стихове. Специалисти определят литературното направление, в което пишел като „модернизъм” и „магически реализъм”. Последното звучи като оксиморон, но всъщност е може би най-точното определение за неговите творби и по-специално за дискутирания от създаването му през 1984 година и до днес „Хазарски речник”. Това е роман, който е създаден по законите на лексикографската морфология. Структурата е многопластова, въпреки привидната подреденост на биографични статии по азбучен ред. Статиите от своя страна, са обединени от общия сюжет – хазарската полемика. До тук, нищо толкова интересно, но нека не забравяме колко оскъдни са данните за хазарите от историческа гледна точка. Знае се само, че са били народ, живял от седми до десети век на територията между Каспийско и Черно море. Основната им религия е била езическа, а в последствие, след споменатата хазарска полемика за това коя е подходящата за тях религия, приели юдаизма, с което нацията им изчезва. Толкова! Не и за Павич, обаче. В трите книги на своя речник – Червена (християнска), Зелена, (мюсюлманска) и Жълта (еврейска) – предлага гледните точки на трите религии по повод споменатата полемика. Тази полемика остава жива и през втората половина на двадесети век посредством много интересен символ – учени от трите религии, разпознали знаците на миналото, се срещат на научен симпозиум, на който се унищожават взаимно, но запазват материалите за хазарската полемика. Така, авторът надскача лимитите на историята и превръща споровете по хазарския въпрос в „метафора за всеки малък народ и в частност на славянските народи на Балканския полуостров”, според Константин Оруш, написал послеслова на „Хазарския речник”. Преплитайки действителни лица от различни епохи, герои от приказки и измислени от самия него такива, авторът търси общото в човешкото сътворение, а именно - вечният стремеж на човека към познание, което символизира със солта. За да подкрепи този стремеж, Павич дава възможност на читателя си да чете неговия речник отляво на дясно и отпред назад. В една беседа нарекох този подход „флирт с читателя” и забелязах с удоволствие, че той е запазен и в други негови романи и разкази.
„Уникат”, последният роман на Павич, издаден през 2006 година, е „книга със сто финала”, както той самият формулира подзаглавието й. Това са финали, които са любезно предоставени на читателя за избор. Не само това, оставени са цели две страници, на които прочелият книгата може да добави своя край. В този роман се срещаме с интересна интерпретация на Юнговия андрогин, но не толкова философски поднесен, а вплетен в криминален сюжет, скрил в себе си една от най-красивите любовни истории, създавани някога в литературата. В този роман, също, можем да се срещнем с реални и измислени личности, които сътворяват своята мини реалност, от която няма измъкване, защото тя е далеч по-истинска от самия живот. Реалност, в която „тайната е по-стара от истината”, а смъртта и сънят са само част от абсолютното време, в което познанието е водеща сила. Книгата, също така, е и роман-делта – вид литературна игра. „Уникат” е достатъчно определение, защото съм сигурна, че не сте чели нещо подобно до момента, независимо от големия избор на книги-игри, които ни предлага книжният пазар.
Между тези два романа, обаче, не трябва да пропускаме разказите в интернет, събрани в сборника „Стъкленият охлюв”. Какво е характерно за тях? Замислям се, въпреки че ги прочетох, както се казва, „на един дъх”. Проблемите за относителността на времето – вече ги споменах. Флиртът с читателя и предоставената възможност да чете написаното по удобен за него начин – също. Все пак, тези разкази имат свой самостоятелен живот и усещах, че нещо ми е убягнало. За да наваксам тези пропуски, препрочетох разказите още веднъж. Този път, през погледа на човек, който публикува такива в интернет. Тогава разбрах – това са разкази, писани с отговорност пред читателя, а не графомански прояви на крещящ от нужда да бъде забелязан човек. Разбира се, че образованието, което е получил и книгите, които е прочел, са дали отражение върху това и той е съумял да съживи своите мисли и копнежи по единствения сигурен начин – като е използвал средствата на слововто, което е владеел до съвършенство. Подобно на героя си Дамаскин, Павич е оставил тайни знаци в тези разкази, които трябва да открием, за да стигнем до същността им. Триизмерното на тези съвременни разкази е най-добре представено в начина, по който зидарят Йоан строи своята църква – едната е на земята, другата е нейното отражение в растежа на чемшира в имението на Николич, а третата е на небето. Такива са и неговите истории. Написани в интернет, проектирани в съзнанието на читателя, но паралелно с това, израснали първо на небето. Ако някой не разбира нещо или четенето се спъва там, по средата на изречението, то сигурно е защото „Нещо сте останали длъжен , някому нещо сте взели от устата” („Дамаскин”).
Към своята библиография Милорад Павич е добавил и следните романи, които според собствените му квалификации са роман-кръстословица, роман-воден часовник, роман-ръководство за гадаене по картите Таро, за които е казал: „Смятам, че романът е рак. Живее от своите метастази.” Ако приемем, че тези метастази са нелечими, ние, читателите, сме печелившите и сигурно е единствения случай в живота ни, когато приемаме рака с благоговение.
Какво мога да кажа за поезията на Павич? Може би това, че от него научих както как се пишат, така и как се четат стихове. Ето неговия съвет за първото:
„Сутрин при хубави дни Исак внимателно преценява качеството на въздуха. Следи има ли влага в него, души вятъра, оглежда дали е студено по пладне. Като подуши, че моментът е подходящ, пълни дробовете си с особен вид специално избран въздух и вечер връща този въздух от себе си чрез стихотворение.”
(„Хазарски речник”, в превод на Христина Василева)
Колкото до това как се четат стихове:
„„Хайде, ще те науча как се чете стихотворение. Влез. Така, сега затвори очи, протегни ръце. Е? Гълташ ли? Брадата нагоре и напред. Не се приближавай твърде към струята; бъди винаги внимателна към това течение. Водата би могла лесно да се удави в теб. Думите се прицелват в своите сенки и когато уцелят, изчезват или казват: „Ела, където и да е, но бъди точна.” Трудно, нали? Най-близко сме, когато не кротуваме.”
(„Уникат” , превод Жела Георгиева)
С поклон пред паметта на Милорад Павич, оставям във вашите ръце и умове удоволствието да се запознаете с неговото творчество. Колкото до мен, аз ще се връщам към него всеки път, когато реалността ми се стори тясна за реализиране на копнежите.

Различните (част 2)

3. Човекът, който не обичаше котки

Човекът, Който Не Обичаше Котки живееше в своя малък и подреден свят, в който всичко беше на мястото си и не търпеше излишества. Ето как, наличието на котка беше извън обсега на ценната му система защото:
- котките са своенравни;
- като своенравни, котките правят каквото, когато и както си поискат;
- котките прекъсваха любимата му музика със своенравното си мяукане;
- своенравните котки живеят с къщата, а не със стопанина си, което означаваше, че не биха уважили ценностната му система.
Той можеше да продължи този списък с още много тирета, но не обичаше котките до толкова, че дори това му костваше усилия.
Един ден Човекът, Който Не Обичаше Котки беше поканен на откриването на изложба на негов приятел от детските години. Не искаше да губи време в такива мероприятия, но толкова обичаше коктейлите след тях, че отиде, макар и с неудоволствие. Какъв беше ужасът, който изпита, когато пристъпи в галерията и видя, че приятелят му беше рисувал само котки – диви, питомни, големи, малки, едноцветни, шарени, - може да се разбере само от хора, които страдайки от аерофобия се окажат на покрива на горяща сграда. Тъкмо беше решили да се измъкне незабелязано, когато една много нежна жена мина покрай него, извивайки гръб. После се обърна и се вторачи в очите му. Зелените й зеници бяха толкова красиви, че той се закова на място като препариран. Жената запя нежна песен и той разбра, че цялата музика, която беше чувал не струваше нищо в сравнение с тази божествена мелодия. Песента свърши, всички ръкопляскаха, а той очакваше, че вечерта му ще завърши с приятното усамотяване, което обещаваше с очи тази приказно красива жена. Тя обаче само мина покрай него и се загуби в тълпата от почитатели – нейни, не на художника.
От този момент, Човекът, Който Не Обичаше Котки се прекръсти в Човекът, Който Не Обичаше Жените-Котки.

4. Разпиляната
Тя беше много разпиляна. Никога не намираше това, което й трябваше, но за сметка на това, докато търсеше нещото, което така или иначе нямаше да намери, попадаше на отдавна ненужни й вещи. Те бяха материализирани спомени за нещо отдавна отминало и потулено в сенките на подсъзнанието.
Един ден, докато търсеше много важен договор, Разпиляната откри музикална кутия. Отвори я и мелодията „О, мили мой Августин” запълни малкото празни пространства в отворения шкаф и мислите й. Тя се върна в своето детство и се видя като малко, пухкаво момиченце, което стоеше зад вратата на стаята, с вдигнати ръце. Сълзи се стичаха по страните й, но беше наказана и трябваше да стои там, без да помръдва, под зоркия поглед на чифт любими очи. Когато си мислеше, че всеки момент ще падне, Разпиляната, когато тогава още нямаше име, чу тази мелодия. Мисълта й полетя след нея и си представи красива зелена поляна с различни по вид цветя, по които бяха накацали много пеперуди. Крилата им бяха разноцветни, а когато някоя пеперуда литваше, тя посипваше нежен прашец върху цветята и те растяха с бързината на гъби след дъжд. Улисана от спомена си, Разпиляната се сепна от добре познатите думи:
Ах, мой мили Августин,
Августин, Августин!
Всичко свърши Августин,
Августин, Августин!
Нещо в ляво я прониза като с нож. Тя разбра, че нейната разпиляност й беше коствала това, животът й да премине през нея, без да я докосне. Отново даде свобода на сълзите си, но този път мелодията не я отнесе в страната на фантазиите. Тази страна беше затворена в музикалната кутия.

Различните (част 1)

1. Сънуващата

Сънуващата четеше много и колкото повече четеше, толкова повече й се струваше, че нищо не е прочела. Всичко започна с един повтарящ се сън. Всеки вторник срещу сряда тя сънуваше една искрящо синя стая, в чийто ляв ъгъл, срещу вратата, стоеше отворена книга. От нея струеше бяла светлина. Тя приближаваше книгата и четеше с апетита на изгладнял хищник. Първо поглъщаше буквите, а те някак минаваха не в стомаха, а в главата й и сами се подреждаха в думи, думите - в изречения, а изреченията - в история. Сънуващата изпитваше такова удоволствие от четенето, че не можеше да се откъсне от книгата. Когато се събуждаше, обаче, не помнеше нищо от прочетеното и това я натъжаваше. Ето защо, продължаваше да чете ден след ден, с надеждата, че ще намери онази книга, а във вторник вечер лягаше с желанието да не се събуди много рано.
Другите й нощи, обаче, не приличаха на тази във вторник срещу сряда. Имаше нощи, в които не сънуваше нищо или други, в които напрежението от съня я владееше през целия ден. В един такъв ден Сънуващата реши да се остави на напрежението, за да види какво толкова може да направи с нея. Дори не отвори прозореца, за да не позволи на вятъра да я разсейва. Седна на дивана и зачака. Времето се раздроби на мини частици и се запъна някъде към пладне. Скучно му беше, когато някой не правеше нищо с него. Тогава тя стана, за да посети тоалетната. Стъпваше на пръсти, само и само напрежението да не остане с впечатление, че тя бяга от него. Малко след това се върна, приседна отново на дивана и бутна една книга, появила се там неизвестно от къде. Заглавието беше изтрито, но Сънуващата отвори на посоки и попадна на нещо, което привлече вниманието й:
„Сектата на ловците на сънища”*
Зачете се и разбра, че членовете на тази мистична хазарска секта можели да ловят хора, животни или предмети в сънищата на заобикалящите ги. Тогава тя осъзна, че нейният сън бил хванат от такъв ловец, който държал книгата у себе си. Очевидно, той бил благосклонен към нея, но и ревнив към книгата. Ето защо, оставял напрежението да я води към следващия вторник, когато отново й позволявал да чете, но не и да изнася информация.
От този ден нататък Сънуващата използваше всяка възможност да подремне с надеждата, че ловецът на сънища ще се смили над нея и ще оказва благоволение към крехката й мечта по-често. Така и я откриха една сряда – заспала, с блажена усмивка на уста. Никой не говореше за нея като за мъртва. Тя беше умилостивила своя ловец и той й беше продал съня за сияйната книга срещу живота, който и без това тя изживя в напрежение.
--------------------------------------------
• Милорад Павич, „Хазарски речник”

2. Незрящият

Незрящият никога не беше виждал светлината, хората или света така, както го виждаме ние, но той беше дарен със съвсем друга дарба, която му помагаше да се ориентира в живота далеч по-добре. Той владееше миризмите до съвършенство. Всяка миризма беше кодирана информация и той можеше да разчита тайните послания.
Един ден се разхождаше в градската градина, когато някой го блъсна достатъчно силно, за да се сепне, но не достатъчно, за да падне. Той долови лекия мирис на пшеница. Ето как разбра, че беше бутнат от момиче с много светло кестенява коса, но не и руса, защото пшеницата не беше узряла. Незрящият вдъхна още веднъж и усети миризмата на морски прилив. „Значи, очите са сини, почти прозрачни. Уф, тази миризма на морски таралежи! Омръзна ми да ме съжаляват. Не разбират ли, че са по-слепи от мен?” – помисли си той.
- Това, че съм сляп, не означава, че съм безчувствен, госпожице – каза той.
- Как разбрахте, че съм госпожица? Та вие сте...
- Нали го казах вече – сляп? Това не ме прави по-малко човек.
- Да, така е, но ...
- Даже мога да ви кажа, че сте облечена в бяло и сте били на вечеря. Бялото е от миризмата на прясно изпечен хляб, а това къде сте били е по-лесно за познаване. Разсипали сте малко вино и то още не е изветряло.
- Вие сте извратен. Още малко и за бельото ми ще кажете.
- Не бих си го и помислил. Зная какво означава „благоприличие”. То е от онези неща, които „не се виждат с очите”.
- Нищо не разбрах.
- Нищо, нищо. Приятна вечер!
„Как ще ме разберете? Та вие не сте чели Екзюпери, а аз се водя за слепец, колкото и да ни ухажват с натрапчивото „незрящ”” – с тези мисли в главата, незрящият пое към дома си. Аромат на смесени канела и ванилия му напомни колко добре се чувства в там.