The Homing, Джон Сол

можете да прочетете

и тук

Джон Сол е американски белетрист, чиито произведения са в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс”. На български са преведени „Сенки” и „Дом за разплата” (възможно е да има и други, за които нямам достатъчна информация). Ето защо, прочетох творбата му „The Homing” (Пътят към дома) на английски. Може и да ви е смешно, но това е първата творба на Сол, с която се запознавам в оригинал. Благодарностите са отново за Адриан Лазаровски, който не пропуска на творчески срещи да зарадва хора със сродни на неговите интереси с качествена литература.

Колкото до Джон Сол, мога да кажа още в началото, че грабва с абсолютно реалистични описания и дори за момент може да ви заблуди, че ще ви въвлече в съвсем леко драматична (втора и за двамата виновници) сватба в пасторален стил. Децата и от двете страни, останали полусираци, постепенно се нагаждат към новите условия. Има и слаба страна - рискува да се превърне в чиклит роман, освен ако... Освен ако още в началото не е маркирана история на изчезването на едно момиче, избягало от това, което ѝ е наложено като дом. Съдбата ѝ, привидно мимоходом, се врязва в основната история и желанието на една от героините от паралелната сюжетна линия, да повтори това бягство, но в обратна посока - към дома. Тогава вече ще знаете, че предстои да се насладите на майсторски издържан (в случай, че поне отчасти познавате творчеството на Сол, няма как да има съмнения в това) трилър, обратите в който могат да изненадат и най-тренирания мозък, какво останало такъв на аматьори като мен.

Ще срещнете много от образите, използвани от майстори на ужасите – като гнездо на пчели (далеч по-оригинално от шаблонното – на оси), зловещо-инатлив старец и койот, подлъган от инстинктите си, например, - но, както вече споменах, с далеч по-реалистични описания. Така, увлечени от историята за това кога пчелите създават нова кралица и какво се случва със старата, може и за миг да забравите психологическото напрежение в книгата. Но само за малко. Пчелите не са каквито и да е. Има замесена корпорация, срещу която възстава един от най-зловещите като визия и поведение герои в книгата. Междувременно двете драми на момичетата – едното, избягало от  дома, а другото копнеещо по своя, - ще намират нови и нови допирни точки. Привидно съвсем отделни и все пак, толкова близки една до друга, че може и да се почувствате неразбрали напълно тази връзка на места.

Всички образи в романа се разгръщат с нарастване на напрежението. Има и такива, в чиито глави звучат гласове. Опасно е когато тези гласове вземат превес над здравия разум. Ще си кажете, че вече сте чели достатъчно произведения на тази тема. Така е, аз също, но изненадата идва точно в моменти, в които си мислите, че едва ли не предусещате края. Поне при мен беше така.

Не са за пренебрегване и образите на антагонистите в романа. Те често си сменят местата като при дълго шофиране, когато управляващите си помагат да преодолеят умората и напрежението. Издържани стилово, те също могат да бъдат подвеждащи на места – похват, на който дори и старата английска школа за писане на криминални романи и психологически трилъри не устоя.

Ако има нещо, което не ми допадна в романа, това е прекаленото разтегляне на обстановката. Да, Сол не е от типа писатели като Томас Харди, които ще отделят десет страници само на града и къщата, в която ще се разрази жестока драма,  но дори за история с разгърнат план, прекалено много се впуска в детайлност, в която наистина героите оживяват много по-лесно, но читателят може и да се загуби. Нищо против старата школа на писане – достойни са за уважение, но консуматорският привкус не ме подмина и сигурно нямам търпение да стигна по-бързо до развръзката. Ако не беше желязното правило, което научих от баща ми, светла му памет, „не спирай преди да прочетеш първите петдесет страници и дай шанс на още десет,” сигурно бих пропуснала да дочета романа. Опитайте се и вие да го последвате. Няма да сгрешите.

Дано The Homing скоро бъде достъпен и за българските читатели, които не владеят английски. Има с какво да бъдат изненадани, колкото и разглезени да сме с вече наистина качествени преводи на класици в жанра на хоръра и психологическия трилър.

„Планините на безумието”, Х. Ф. Лъвкрафт

Преводач и съставител:Адриан Лазаровски

Редактор: Вихра Манова

Издателство: "Ентусиаст"

Година: 2013

Каквото и да кажа за творчеството на Лъвкрафт, ще бъде недостатъчно и доста суховато. Както и за преводите на Адриан Лазаровски. След удоволствието, което ни поднесе в края на миналата година с „Некрономикон”, за който вече споделих впечатления в тази статия, сега вече имаме шанса да прочетем и „Планините на безумието”. Без да губя времето ви с излишни празнословия, ще споделя накратко впечатленията си от едноименната новела и последващите я шест разказа. Впечатления, които ще продължа да осмислям дълго време.

И така, „Планините на безумието”. Още в началото на творбата ще останете приятно изненадани от  поезията в прозата на този майстор на словото, умело пресъздадена от преводача. И за да не си мислите, че това са женски фантазии и е недопустимо да търсите (аз само я открих) поезия в прозата на майстор на ужаса, ще си позволя съвсем кратък цитат, а вие, ако можете, ме оборете:

„На фона на небето изпъкват странни конфигурации – над най-високите върхове сякаш са разположени масивни образувания с кубична форма. Искрят в златисто-алено под лъчите на залязващото слънце. Все едно се е отворила врата към някакъв приказен, чуден свят.”

С цялото ми уважение към доказали се вече поети, ще заявя, че едва ли някой е постигал това съвършенство при опоетизиране на природна картина. А колкото повече ценим изкуството, толкова по-добре ще можем да разберем различните гледни точки. Ненапразно в „Планините на безумието” ще срещнете препратки към Едгар Алан По (”Юлалюм”) и картините на Рьорих.

Ето защо и предполагаемият „сух” доклад на изследователите на Антарктика ще ви завладее изцяло и ще четете буква по буква написаното, за да не пропуснете нито един детайл. Предвид това, че територията не е особено позната на читателя, а още по-малко, използваната терминология за различни периоди от геоложката история на Земята, Адриан Лазаровски обогатява информацията със свои бележки под линия, които не само, че не са досадни (неведнъж съм ви занимавала с моята не особено голяма любов към тях), но се сливат с описанието на Лъвкрафт, без да нарушават ритъма на творбата.

Героите-изследователи в новелата откриват не само най-високия планински масив, но и запазени тела на същества, които се колебаят дали да отнесат към флората или фауната. Когато цялата смес от поетика и благоговеен страх взима връх като емоция, връзката с базовия лагер е прекъсната. От тук започва и развръзката на самата история. История, в която Лъвкрафт остава верен на своето желание да изследва границите на първичния, космически страх. Формите на неговия първоизточник се превъплъщават в създания, предизвикващи страхопочитание и у хората с най-смело въображение. Създания, за които думи може да намери Лъвкрафт, но все пак предупреждава:

„Най-важното се криеше в онова, което няма да смеем да изречем.”

Изследователски дух, желание за нови открития, с които да се надскочат ограниченията на съвремието и великолепно увличаща история с неподправен стил са достатъчни, за да ви се иска да четете още и още.

„От отвъдното”

На фона на предшестващата я история, тази е направо „кратък разказ”, но в никакъв случай не и с по-ниска стойност по отношение на естетиката, а и изследователския дух. Именно той е водещ в търсенето, а на моменти и откриването на причините за космическия страх.

Разказът проследява последствията, стоварили се върху емоционално лабилен човек, дръзнал да потърси начин, с който да събуди заченките на сетива, забранени за човечеството (или на човечеството) за развитие. Героят-разказвач се опитва да балансира между здравия разум и любопитството на учения и се оказва въвлечен в история, която съвсем не е реална, но е толкова живо описана, че нищо чудно по-чувствителните читатели да започнат да се вглеждат в тъмното и да различават странни образи в сенките по стените. Казвам го не защото искам да се подиграя с емоционалния свят на такива хора, а защото словото на Лъвкрафт, пресъздадено от Лазаровски, има тази сила да разширява лимитите на мозъка (също в по-голямата си част рудиментарен) до неподозирани прозрения. Стига да можете да запазите здравия разум, ще можете и да си позволите това четиво. А ако не можете, би било жалко, защото ще пропуснете нещо наистина красиво, та макар и ужасяващо на повърхността си.

С „убийството” на една машина и естествената (до колко ли) смърт на неопитния изследовател се е занимала и полицията, но героят-разказвач спестява онова, което по-късно ще предложи на читателите си, задоволявайки се с твърдението, че психиката му не е издържала на гледката.

„Леден полъх”

Писана през 1926 г., тази история може и до някъде да е била повлияна от патентоването на машина за охлаждане на въздуха от Кериър („бащата на климатика”), но тази на Лъвкрафт работи с вреден амоняк. Ако за живите хора този хладилен агент наистина е бил със смъртоносни последствия, то как ли би се отразил на едно тяло, което практически вече е мъртво? Хайде бе, ще си кажете (и с право) – защо трябва да ни е грижа за това? Сигурно не би било необходимо, ако разказът на Лъвкрафт отново не провокираше заченките ни на въображение и не се беше впуснал в намирането на граница между здрав разум и гарантирана лудост. Страхът, омразата и недоверието, които провокира непознатото ще се сменят с искрено благоговение пред гения на мисълта, способен да се пребори със смъртта. Онзи всяващ страх точно толкова, колкото и обречеността на безсмъртие, уж естествен завършек на всеки живот.

„Амулетът”

Ако някога, докато сте четяли „Баскервилското куче” от Сър Артър Конан Дойл сте усещали как ледени тръпки минават по гърбовете ви, запознавайки се с описанието на чудовището, то почакайте само да чуете „сардоничния лай” на ограбеното от двама отегчени от светските удоволствия сатанисти създание. До скоро забавлявали се с оскверняване на гробове, за да съберат експонати за демоничната си галерия, тези двама авантюристи стигат до Холандия. Целта им е да проверят колко истина има в едно устно предание. От края на легендата започва техният кошмар. Кошмар, който добива все по-реални измерения и никой не знае до къде може да доведе. Всъщност, излъгах – може, ако прочете до край разказа. Дори и да отдадете историята на някаква лудост, и без да сте психиатри, знаете, че корените на всяко безумие са някъде в реалността.

„Музиката на Ерих Цан”

Случвало ви се е някоя миризма внезапно да ви напомни за нещо, което сте считали за отдавна забравено, нали? При героя на Лъвкрафт е точно обратното – той търси миризма, която да го отведе до място, чието местоположение не само, че е забравил, но и не може да намери на никоя от картите. Това е една уличка, името на която в превод от френски означава „На прага” (научаваме това отново благодарение бележките под линия на преводача), би могла да бъде метафора на тогавашното физическо и материално положение на героя, ако всъщност не бяха съвсем реалните ѝ обитатели, както и музиката на един ням виолончелист. А и кому ли са нужни думи, когато музиката ще разкаже всичко, оказало толкова силно влияние върху живота на главния герой? Музика, мрак и мълчание, в които се раждат чудовища. Чудовищата на собствените ни страхове.

„Кошмарът на Ред Хук”

Историята започва с един прекрасен цитат от уелския писател Артър Макън. Кой е той можете да разберете и от бележката под линия на Адриан Лазаровски. Въпросният цитат ни подготвя за това, че ще тръгнем по стъпките на древното познание.

Отново благодарение бележките на преводача, разбираме нещо прелюбопитно – този разказ е обявен „за политически некоректен заради авторовото отношение към някои етноси.” Нищо ново, нали? Та дори използването на думата “negro” (негър) се счита за обидно. Особено когато е много близо до действителността. Тук ще направя една скоба извън книгата, подредена от Лазаровски, за да покрепя твърдението му. Това е превод на част от ревюто на С. Т. Йоши за сборника „Класически хорър истории”, събрана от Роджър Лъкхърст в личния сайт на ревюиралия:

„Колкото до подбора на историите, то е изключетелно – с изключение на включването на „Кошмарът на Ред Хук” (1925 г.), просташки претенциозна и скалъпена история, която почти всеки последовател на Лъвкрафт разглежда като една от най-лошите му приказки. Изборът на тази история е особено неправилен, защото Лъкхърст признава, че неговата селекция „първоначално е фокусирана върху работите на Лъвкрафт след завръщането му от мъчителните му години в Ню Йорк през 1926 г.” Защо с изклюение на „Ред Хук”?  Очевидно е, че тя въплъщава „ангажирането на Лъвкрафт  с действителния град Ню Йорк.”

Че кой му дава право на Лъвкрафт да описва реалността? Нека си пише ужасите там. И всъщност, точно това прави. Героят му, детектив Томас Ф. Малоун, има странни прояви на паника, които първоначално се обясняват със срутването на няколко тухлени сгради върху негови колеги по време на полицейска акция в квартала, чието име носи разказа и в който (отново благодарение на преводача научаваме този факт) Лъвкрафт е живял известно време. Тук точно следва много интересно авторово предупреждение – истинската причина за пристъпите на детектива не може да бъде разбрана от хора без въображение. Но ние, почитателите на творчеството на Лъвкрафт, ще разберем всички тези странни ритуали и видения на героя му. Не защото сме луди (е, винаги е спорно, но успокояващо е твърдението, че такава диагноза няма), а защото знаем каква е целта на автора, когато описва такива видения. Със сигурност – не и евтината сензация като забито в гърдите на вампира знаме на държавата Х. Лъвкрафт отново ни кани на едно пътешествие из дебрите на човешкото съзнание, чиито граници не винаги са ясно очертани.

„Сянка отвъд времето”

Отново сме в света на сенките. Този път към тях ни водят спомените на университетски преподавател, който пет години е страдал от амнезия. Всъщност, по-точно е да се каже, че близките му страдали от тази негова амнезия. Завещавайки спомените на сина си – единственият близък човек, който не го е изоставил, - той разказва своята история, която далеч надскача брътвежите на един луд, а проследява исторята на... Е, стига толкова спойлери. Това е новела, която изисква съсредоточаване при прочита и не можете да прехвърлите ей така, между другото. Това не е история за обикновена амнезия, нито стандартно раздвоение на личността. Това е едно пътуване, както в познати и непознати светове, така и в тайните ъгълчета на човешката психика, за които водейки „нормален” живот, все не намираме време.  Свръхвъзможностите на героя по време на този меко казано странен период през живота му съвсем не са от онези, които биха ви се искали да притежавате, колкото и апетитно да звучи:

„Бил съм в състояние да запомня – при това до най-малката подробност – съдържането на всяка книга само като разлистя набързо страниците ѝ, а умението ми светкавично да пресмятам и боравя със сложни числа било изумително.”

Интересното не само в тази история е, че Лъвкрафт, за разлика от аматьорите, пишещи в жанра на ужасите (хоръра), не се задоволява с евтини сензации от екстравагантни съновидения. Напротив, героите му не се спират пред никакви трудности, за да разгадаят причината за тях. В повечето случаи тези герои са изключително добри учени и дават най-доброто от себе си, за да намерят сходни факти, с които да сравнят собствените или на приятелите си преживявания отвъд границите на стандартния живот.

В заключение, искам да ви уверя, че ако още не сте чели „Планините на безумието”, то можете да се подготвите за път. Експедициите, които ви предстоят надхвърлят всички познати от вестници, списания, че дори и книги и филми приключения и открития. Колкото и оксиморонно да звучи, визуалните ефекти от нея са далеч по-въздействащи от триизмерното кино. Без значение дали четете с или без очила. Стига да обичате непознатото, тайнственото и дори плашещото и да повярвате, че в него има повече естетика, стига да сте готови за смяна на гледната точка по отношение на наложените шаблони.

"Пътуване" на една година

Благодаря на всички, които подкрепиха книгата и ми донесоха толкова радост! Ето и ревюта за нея:
1. от Бранимир Събев
2. от Иван Русланов
3. от Донко Найденов

„След мръкване” - Харуки Мураками

Издателство „Colibri”

Година – 2012 (оригинално заглавие “After Dark”, 2004 г.)

Превод – Владимир Германов

можете да прочетете

и на страницата

"За четенето и писането, 2"

След като останах очарована от "1Q84", за които ви разказах на части (тук и тук), нямаше как да не се зарадвам на възможността да прочета още една книга от Мураками. 

"Чете с голяма концентрация. Очите ѝ рядко се отделят от страницата на книгата - дебела, с твърди корици. Купешка подвързия крие заглавието от нас. Ако се съди по напрегнатото ѝ изражение, книгата, изглежда, е на сложна тема. Не се плъзга по редовете. По-скоро ги отхапва и сдъвква един по един."

Дори само този цитат е достатъчен, за да разберете, че книгата няма да ви разочарова, но в никакъв случай не е нито спойлер, нито достатъчнен, за да ви насочи към съдържанието. Просто ми хареса. И е един от многото, които ще запазя в личните си бележки.

И в тази книга ще се срещнете с типична за Мураками сюжетна линия и паралелно сливане между реалност и свръхреалност. Принципът е кинематографски – авторът ни призовава нееднократно да следваме „камерата”. А да се постигне този принцип с употребата на думи, наистина си заслужава вниманието. И съвсем не само използването на сегашно време е достатъчно за постигането му.

Какво ни предлага Мураками в „След мръкване”? Паралелни (само на пръв прочит) истории, между различни хора, прекъсвани от интерферениция. Докато в  един от случаите значението на това явление е буквално – смесване на два сигнала, то при други е преносно – непознати се намесват в личния живот на нищо неподозиращи до момента един за друг личности. И това в най-злокобната част на нощта-  между последния и първия влак. Тогава, когато „времето се движи по свой собствен, специален начин”. 

Намесвайки свръхестественото, Мураками в никакъв случай не пренебрегва чисто човешки проблеми. И не бяга от тях, а търси отговора им в онези скрити места на подсъзнанието, което ги е съхранило и само чака удобен случай да ги извади наяве, та макар и по своя необичаен начин. Не мога да кажа, че в този кратък роман ще срещнете същия размах като в „1Q84”, но в никакъв случай няма да останете разочаровани от очакванията си, които Мураками ви е научил да имате от него. Колкото и да не е препоръчително да живеем с очаквания.

Книгата „След мръкване” може да ви донесе и чисто практически ползи. Като например, да изгледате един стар филм от шейсетте години, „Алфавил” (Режисьор: Жан-Люк Годар). Особено ако сте почитател на научната фантастика, но предпочитате по-концептуални филми пред екшън-ефектите. А как този филм е свързан с историята на Мураками, ще имате възможност да разберете, ако се впуснете в детайлите, които съвсем не са витиевати, а толкова семпли, че няма как да не ви впечатлят. Също така, подобно на историята в „1Q84” ще ви насочи към музика може би (както беше за мен) непозната до момента. Освен прекрасен джаз (неминуемо присъства в творчеството на Мураками, все пак е бил съдържател на джаз клуб в Шибоя), ще се запознаете и със сюита от Иво Погорелич.

100% стил „Мураками”.  

Награден разказ

С радост споделям с вас новината от списание "Дракус".

"The Second Wish and Other Exhalations", Брайън Лъмли

можете да прочетете

и тук

Роден само девет месеца след като Х. Ф. Лъвкрафт напуска този свят, а именно на 9.12.1937 г., Брайън Лъмли започва да чете  произведения на хоръра, фантастиката и фентъзито – първият роман, който прочита още на деветгодишна възраст е „Дракула”. В началото на двадесетте си години се запознава с творчеството на Лъвркафт - прочита сборник негови разкази и продължава да търси всички налични произведения на големия майстор. В издирване на тези произведения, стига до издателя на Лъвкрафт, Огъст Дърлет, и той пита Лъмли дали има някаква книга, която да включи в своята готова за издаване "Tales of the Cthulu Mythos". Така Лъмли започва да пише насериозно. Дърлет включва негови произведения в много антологии, а също така публикува три негови книги. (информация от личния сайт на Лъмли)

Благодарение на Адриан Лазаровски, аз успях да прочета The Second Wish and Other Exhalations. Сборник от 13 разказа – всеки различен, завладяващ и запомнящ се. Предвид това, че прочетох разказите на английски, нямам право да пиша превода им на български  (запознатите знаят защо), но ще се опитам да маркирам съдържанието, паралелно с моите мисли по повод прочетеното. А също така се надявам един ден тези разкази да бъдат издадени на български точно в този вид – и като подредба, и като авторови бележки към тях.

The Second Wish. История от света на Ктхулу, авторът предупреждава, че не е типично в стила на Лъвкрафт (май и няма как да е – майсторството му е ненадминато). Първото желание на Лъмли било да повтори многократно повдиганата от него тема за пренебрегнатото предупреждение. Второто  му желание – да довърши написаната преди 16-17 години, преди да добие този вид, история и този път, без да се съобразява с редактори. Третото му желание е кожата на читателя да настръхне. Това вече е гарантирано. Любовна игра и ухапване от... е, няма да издавам от какво. Не, не е вампир. Все пак не забравяйте, че е история от света на Ктхулу.

The Sun, the Sea and the Silent Scream. Желая късмет на бъдещия преводач, който ще постигне и на български такава алитерация. Аз успях да стигна до 2/3 успеваемост. И така, как ви звучи предложение за една хубава почивка в Гърция и то с любим човек? Особено за нас, българите, стана съвсем реално за изпълнение. Обаче тогава, когато едно предупреждение, дори отправено на развален английски от грък, бива пренебрегнато (отново тази тема), нещата излизат извън обичайните рамки. „Ако човек познава навиците на своята жертва, ще я хване.”  Предупреждение, което може да развали както вкуса на мусаката, така и удоволствието от риболова. На всичкото отгоре, водата се оказва заразена. Така започва кошмарът, който дори и да не води до смърт, ще промени героите коренно. Едно заболяване, чиито паразити са видими с невъоръжено око, няма как да не ви промени. Както и самата история.

The Marigny’s Clock. Както признава авторът, това е неговият реверанс пред почитания (не само от него) Х. Ф. Лъвкрафт и по-конкретно пред разказа му „Ужасният старец”. В този разказ прави впечатление мелодиката на изказа, постигната посредвом емфазиса – подход, към който бъдещият преводач трябва да бъде много внимателен, а редакторът му – нащрек. В своята история, Лъмли разказва за едно старче със звучната фамилич Крау (Гарван), живеещо спокойно в покрайнините на Лондон. Най-голямото му богатство е библиотека от редки, много скъпи книги. Всичко би звучало като идилия, ако една нощ в къщата му не нахлуват крадци. И само да напомня – съчетанието между Лъмли и Лъвкрафт не предполага обикновен обир, нали? Книжният вандализъм със сигурност ще ви се отрази по същия начин както и на Крау – ще почувствате нарастващия гняв, докато виждате ранните творби на класици като Едгара Алана По и Лъвкрафт. А колкото до наличието на часовника, на който е кръстен разказа, часовник с формата на ковчег, то подготвени бихте могли само ако сте запознати с трудовете на окултиста Уолмсли или поне дочетете разказа до края.

The Luststone.  Този разказ е достатъчно добре представен от автора. Аз ще си позволя превод със съкращения на това представяне:

„... среща на древния и съвременния ужас – или поне, това е темата. Историята беше написана за пет седмици през 1981 г. и ако мислите, че това е дълга тема за написване на кратък разказ, а дори и на дълъг, би било добре да спомена, че в оригиналната си форма беше новела от 60 000 думи! И беше порнографска. Просто исках да разбера дали бих могъл да го направя – и го направих толкова добре, че я представих само веднъж и я изхвърлих в кошчето! Не исках името ми да се свързва с нея. Но запазих някои от частите ѝ, които вярвах, че ще могат да бъдат канализирани по-късно.

Минаха седем или осем години и списание от Weird Tales ме попитаха дали имам нови разкази и това беше моят шанс да направя нещо от „The Luststone”.

Авторът добавя, че исторята е толкова жива, че я вижда филмирана. Дано се случи някой ден, защото наистина докато четете ще имате усещането, че гледате филм.

Mother Love. Формата на тотази история е такава, каквато според автора, всеки писател на фантастика, фентъзи и хорър е пробвал поне веднъж в кариерата си, а именно - постапокалиптичен разказ. Както и се предполага, той е кратък, а стилът остър и придирчив. Разказ предизвикващ размисли за майчината любов, която остава ве същата, въпреки промените, които настъпват в детето ѝ и независимо от това дали то се е превърнало в чудовище.

What Dark God. Претъпкан нощен влак. Двама мъже едва намират места в купе, в което първоначално им е отказан достъп от четиримата пътници там, единият от които се отличава особено, въпреки че всички изглеждат почти еднакво. Това е разказ, в който можем да се насладим на високо майсторство на описанието – без разточителство, но с усет към детайла. Прозвищата, с които героят дарява спътниците си, също заслужават внимание, защото завършват изключително добре портретите им. Странниците се оказват членове на религиозна секта, а героят и придружаващия го спътник, който със своята безпардонност осигурява местата, в състояние подобно на транс, стават свидетели на древен ритуал, който може да бъде и смъртоносен. Интересен подход в този разказ е и препратката към  Мартин от Тур.

The Thief Immortal. История за най-злостният вампир на всички времена, но в същия момент, както казва авторът, и история за една човешка трагедия и една екологична катастрофа. Разказът е предупреждение за отговорностите, които всеки от нас носи. Може и да ви се стори леко разточителен по отношение на дългото описание на начина на остаряване на вампира и възможностите да предотврати това, но като цяло е доста добър пример за самообявили се „майстори на вампирския жанр”. Искам да ви обърна внимание на нещо много интересно. Вампирът на Лъмли не пие кръв, а краде... Е, ще разберете какво, ако прочетете.

The House of the Temple. Още една история от света на Ктхулу, в който авторът се изявява достатъчно добре, като се има предвид кой е създателят на този свят. Стив Джоунс – автор на предговора на „Mammoth Book of Terror”, включил в съдържанието си това произведение на Лъмли  - казва  за твирбата, че „независимо от това, че използва основата на Лъвкрафт, митовете и ужасът от тази увлекателна новела са изцяло на Лъмли.” История за наследстов, а както авторът отбелязва, всеки знае какво предполага това в една хорър-история: пъзел, мистерия и, разбира се, проклятие.

Back Row. Разказът е прилично представен съспенс, който въпреки привидно предвидимия край, може и да ви изненада. Всъщност това са показанията на един стар господин, който след цели тридесет години решава да гледа стар филм, воден от носталгични подбуди – за първи път го е гледал с вече мъртвата си съпруга. На последния ред, точно зад него, двойка тийнейджъри развалят първоначалните му намерения със звуци напомнящи сексуален акт. Оказва се обаче, че всички мляскания, смукания и пъшкания са били причинени от съвсем друг акт. Акт, от който ще ви настръхне кожата.

Name and Number. Този разказ е един различен прочит на библейските истории за Антихриста. Въпрос на гледна точка е дали ще приемете за досадно повторението на името на един от героите (Крау отново) и на гледката на красива библиотека, съставена от лавици по цяла една стена, пълни с редки книги или ще го приемете за един от лайтмотивите на творчеството на Лъмли. Ако окултното и библейският мистицизъм са сред темите, които ви интересуват, то ще можете да смените (поне за момент) отношението си към числото 666.

Snarker’s Son. Разказът е част от трилогия, посветена на паралелна вселена. Едно дветгодишно момченце се е изгубило, докато е разглеждало забележителности в град, в който той и баща му са съвсем нови, дори са отседнали в хотел. Сержант от полицията го разпитва, опитвайки се да му помогне. До тук, нищо интересно, ще си кажете. Не и обаче, ако името на града, което казва детето няма нищо общо с познатите на сержанта.

Rising with Surtsey. И отново в света на Ктхулу. Една от най-дълго писаните истории от Лъмли. Както той съобщава, завършена през 1967 г., редактирана през 1968 г., а публикувана едва през 1990 г. в Tales of the Cthulhu Mythos. Предвид това, че е едва десетият му разказ, влиянието на Лъвкрафт се усеща много силно. Нещо повече, Лъмли добавя, че е бил вдъхновен и от Август Дерлет. А, и още нещо много интересно –  подробностите около описанията са съвсем реални. Това са места, които наистина съществуват, а как ги променя стилът на Лъмли и вдъхновението от Лъвкрафт, можете да разберете едва след като завършите четенето.

David’s Worm. Също разказ писан преди много години -1969 г. Малкият слузест звяр е още тук. И то как! Да си призная честно, това е разказът, който ме впечатли най-малко, но предвид това, че е един от първите на Лъмли, мисля, че заслужава да бъде прочетен.

Много приятели, почитатели на Лъвкрафт, казват, че не им се чете друг автор, писал за света на Ктхулу, но аз харесвам това да разширявам личните си ограничения и тъй като нямах очаквания от Лъмли, останах с приятни усещания след прочита на книгата. Препоръчвам ви я.