Джером К. Джером – „Трима на бумел”

Издателство „Захарий Стоянов”

Година – 2012

Преводач – Сидер Флорин

Бумел на шотландски е приблизителен еквивалент на българското „г*з път да види”, а Джером Клапка Джером го въвежда като официално понятие за пътуване. Работното заглавие на книгата е било Three on the Wheels (Трима на колела). Как точно го обяснява авторът ще можете да прочетете в самия край на книгата.

В типичния за него стил, Дж. К. Джером започва всяка глава с кратко резюме в разговорен стил. Читателят може да го приеме като сбито съдържание, като план на автора по какво да работи или като приятелско намигване. „Пикникът”, за който вече съм споменавала в други ревюта, ще бъде дообогатен от самия читател все пак.

Трима приятели – двама, от които семейни (единият е самият разказвач), а другият – ерген, трябва да измислят план, с който да се отърват от съпругите си, за да се отдадат на почивката, от която дружно установяват, че имат нужда. Задачата съвсем не е лека и дори ергенът се заема с нея, защото „...какво разбира една жена от сатира?” пита авторът. Именно сатирата – разсмиваща, критикуваща, разобличаваща, е любимият похват на Джером.

С това приятно чувство за хумор той проследява подготовката за пътуването и самото пътуване до Шварцвалд на тримата герои. Умело вмъква в основната фабула случки от миналото, с което постига разгърнати портрети на участниците в това пътуване. Те може и да звучат менторски на места:  „Съгласен съм човек да прави опити с нови неща до трийсет и петгодишна възраст; след трийсет и пет смятам, че човек има право да мисли за себе си”, но явната ирония не позволява те да изглеждат нелепо. Иронията, всъщност, не цели да обиди никого. Тя само подсилва добродушието на героите, което на места дори граничи с наивност.  Това изразно средство прераства в самоирония и мисля, че последвалият цитат може да бъде от полза за някои пишещи и до днес:

"Написах три абзаца от един разказ и след това си ги прочетох. За произведенията ми са казвали някои нелюбезни неща, но и до сега не съм писал нещо, което може да се сравни с тези три абзаца. Хвърлих ги в кошчето за хартии и се помъчих да си припомня има ли изобщо някакви институции, които да осигуряват пенсия за пропаднали писатели."

Колкото до описанията на обстановката, преувеличаването, познато ни като изразно средство хипербола, е по-скоро с цел да се създаде ярка представа за конкретни, нетипични ситуации, отколкото да наблегне на тези ситуации или да изрази авторовата емоционалност. Изключителен разказвач, той не си позволява тази слабост.

И така, какъв е жанрът на „Трима на бумел”? Сигурно някой би избързал да ми каже, че е ясно още от заглавието – пътепис. Всъщност, както самият автор обяснява, неговата цел не е толкова да информира за особеностите на Шварцвалд (или която и да е друга точка от пресечните криви между минало и настояще на героите), а да забавлява. Съотношението между двете (информация и забавление) „се оставяше да бъде отсъдено от самия читател.”  Та, Вие отсъдете. Само че ако сте лишени от чувство за хумор и можете да си кажете  –  това не е възможно, - по-добре не започвайте тази книга. Единият от героите така и не може да разкаже една история, която се опитва да започне много пъти, защото тя е истинска. И накрая, един цитат в подкрепа на всичко това:

„В тая работа въпросът не е кое е вярно и кое не е. Въпросът е как можете да накарате хората да повярват, че е.”

Награда от НКФХ "Цитаделата"

За редакторската работа по сборника "Мечове в града".

Сара Кейн – „Събрани пиеси”

Издателство „Алтера”

Година – 2012

Преводач – Владимир Левчев

можете да прочетете

и тук

Коя е Сара Кейн? Една жена, поживяла само 28 години, но оставила пет пиеси и сценария за десетминутен филм. Причината за смъртта на Сара е самоубийство. Моите уважения, но никой няма право да съди. Така се е случило, толкова! Не ми се иска да превръщам и без това трудното за писане ревю в някаква жълтина.

И така, самите пиеси. „Изтрещяване”, „Любовта на Федра”, „Пречистени” , „Жажда”, „4:48 Психоза”. Шокиращи, цинични, на места будещи погнуса. Текстовете са различни, но във всички има много кръв, сперма (сори, но това е думата използвана нееднократно), осакатяване в стил „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово” – изобщо не иронизирам, честно, та дори и без да питат – и повтарящи се „ЕБАТИ!”, „ДА ТЕ ЕБА” и други предполагащи крещене (с главни букви са де) „благословии”. На няколко пъти ми се искаше да оставя книгата нeпрочетена. В началото на осемдесетте години – времето на сексуална революция (със сигурност тогава е големият бум, особено по отношение осъзнаване ролята на жената в осъществяването на полов контакт) – те биха били наистина изтрещяващи и с ефекта на психоза. През втората половина на деветдесетте, вече и четиринайсетгодишните говореха така, а черните хроники бълваха и продължават да бълват непрекъснато ужаси, които жълтата преса се грижи да дооцвети. Точно поради тази причина, да отдели човек време,за  да отиде на театър и да види и чуе всичко това, което е част от ежедневието му, някак ми се струва не на място. Да не говорим пък ако го чете и трябва да си представи всичко това наум. Обаче! Точно това обаче е тънкият момент – оставях книгата, дори прочетох друга, по-кратичка, но само десетина часа по-късно нещо ме теглеше да дочета поне тази пиеса, която съм оставила до никъде, а и да започна следващата. Нали сте съгласни, че целта на изкуството не е да ни се хареса, а да ни провокира. Е, тук Сара Кейн определено постига една завидна класа.

Любовта в пиесите ѝ е изпепеляваща, невъзможна да се побере в земните измерения, нараняваща и тялото, и духа (героите ѝ обикновено са или дефакто, или дори хоспитализирани луди). В своята невъзможност, тя търси изява в секса, но определено разочарованието от този заместител я прави още по-крехка и неспособна да продължи съществуването си, без значение, че опитва какви ли не трансформации – от пълно безразличие, включващо и мастурбация в мръсни чорапи, до смяна на пола. Любовта в пиесите на Сара Кейн вижда своето спасение едва в последния момент – момента на сливането ѝ със смъртта.

Стряскащи са изразите, с които Сара Кейн описва състоянията на героите си, но в следващия момент, тя успява да постигне и такива поетични описания, че на моменти читателят (разбирайте, аз), остава с впечатление, че едва ли не това е писано от някого друг. Моментно, измамно впечатление, защото наред с красиво изобразеното „свещеното действие по криволичещия път на изразяването”, спокойно може да бъде последвано от „ДА ТЕ ЕБА!” Съвременната, почти постмодернистична поезия (особено в „4 и 48 Психоза”) накъсва повествованието, но не стои като зле пришита кръпка към него, а само го допълва.

Ирония, сарказъм, дълбаене надълбоко в човешката психика, детайлно проследяване на промените в следствие не само на външни, но и вътрешни причини за тях. Може би в тази последователност на градиращи и дори ескалиращи реакции на героите си спрямо външния и собствения им, вътрешен, свят, Сара Кейн провокира любопитството и желанието на читателя, респективно – зрителя, да довърши пиесата. И не кокетничи, търсейки разбиране, съжаление или харесване.

Десетминутният филм „Кожа”... Не, няма да говоря за него. Само ще Ви загатна, че 24-те кадъра може би са най-живите картини, които съм виждала някога. Не съм казала красиви – само „живи”.  Ако сте го гледали през 1997 г., то сте видели само нечия друга представа за тези картини.

И така, ако не сте чели пиесите на Сара Кейн, или не ги започвайте, или ги прочетете до край. Не за да ги харесате, а за да опитате да ги разберете. Да погледнете на света през очите на човек, чиято суисидна депресия може да бъде и не чак толкова разрушителна, без значение от крайния резултат.

Андрея Илиев – „С убиец на борда”

Издателство – Gaiana book&art studio

Година -2013

можете да прочетете

и тук

Едва ли има почитател на съвременната българска литература, за когото името на Андрея Илиев да е непознато. Обикновено го свързваме с криминалните му романи и разкази, а аз последно Ви разказах за неговия роман „Да събудиш динозавър”. Днес обаче ще говоря за неговите разкази в стил фантастика, фентъзи и хорър, за които бе логично да излязат от печат точно от това издателство. Gaiana book&art studio е сравнително ново, но на него дължим списанието Dracus, специализирано в издаването на такава литература.

Първият разказ „Аджин” може и да Ви накара да проверите в гугъл значението (що за джин би било това), но аз Ви съветвам да прочетете разказа. В стила на легендите от изтока, момче-бедняче, без дори и да си е помислило, се сдобива с това духче. Нормално е дори самото то да не си вярва, какво останало за обкръжението му, още повече, че често е под влиянието на упойващи вещества. Ето как Андрея Илиев успява да свърже криминалната хроника с нещо свръхестествено, без да звучи нелепо. А „чир!” ще продължава да звучи в мислите Ви дълго след като сте прочели разказа.

Следващата история „Пеперудата” ще ни напомни за вечния льольо, на когото никой не обръща внимание, докато не се случи нещо, което да преобърне спокойния им живот. Обикновено осъзнаването настъпва бавно, а последствията са необратими. „Шукулааат!” Простичко, наивно – както искате го наречете, но не бързайте да се присмивате.

„Момичето” е осъвременен вариант на градската легенда за войника, срещнал булката-призрак. За разлика от устните разказвачи, Андрея Илиев дълбае много по-надълбоко в човешката психика и с героя си потвърждава твърдението на Стивън Кинг, че създаваме страхове, за да се преборим със своите (цитирам по памет).

„Самодива със синя барета” пък е един елегантен реверанс към красивото в женското начало, неосквернено с грозни думи като „еманципация”. А аз съм сигурна, че когато отидете на Самодивска поляна ще бъдете малко по-внимателни, без значение от кой пол сте.

„Вещица” вече е друг поглед към наранената женска душевност. Към жената, останала беззащитна и обругана от несправедливостта на живота. Тя може и да продаде душата си на дявола, но знае кога да спре и саможертвата ѝ не е напразна.

„Истината за тримата братя и златната ябълка” е много приятна фантастика, разказана ни с чувство за хумор, която ни напомня колко несъвършени сме ние, хората, и колко лесно можем да бъдем подлъгани, когато не само не се срамуваме, но и парадираме с невежеството си. А приказките остават, но не за да се повтарят до втръсване, а за да бъдат преработени от майстори на разказа, какъвто очевидно е Андрея Илиев.

Титулният разказ „С убиец на борда” е  фантастика, създадена по правилата на старата школа (ако повече Ви харесва – олд скул). Мечтата на човечеството да открие сродна на Земята планета и интелигентни форми на живот вече е факт, но ... Винаги има по едно „но”, което разграничава фантазията (не фантастиката) от реалността. В този разказ прави впечатление и красивата графика, изградена от диалозите. Не знам дали е била преднамерено търсена от Андрея, но по-важното е, че се е получила. Ние, читателите, сме консуматори и поглъщаме крайния резултат. Друг е въпросът как точно.

„Те още бдят” – смес от фантастика и фентъзи. Отново претворена в съвременен вариант легенда. Едно младо семейство, което трябва да се радва на прекрасния си меден месец на дива планета, през който и двамата партньори са получили най-доброто от хобито си, а като бонус – и положителен тест за бременност, решава да се отклони от курса. За отклоненията и цената, която плащаме за тях, разказана увлекателно и пораждаща много въпроси.

„Ето това е живот!”  може да се определи като иронично-еротична фантастика.  Извънземни форми на живот си отглеждат за домашен любимец ... човек. Колко ценни могат да бъдат някои от течностите, отделяни от човешкото тяло? Могат ли хиляда години изгнание да се сторят невъзможни или дори тогава търсещият дух се стреми към своите цели? Може би, тук ще откриете еротика. Или ирония към еротичната нагласа на човечеството? Прочетете го както Ви харесва.

С „Нестинарка” Андрея успява да ни напомни, че нестинарството е ритуал, често бъркан с християнски, но в същността си е езически. Един друг поглед над изпадането в транс от тези танцьори върху жарава. Едно напомняне за границата между здравия разум и свръхсетивността. И най-вече – майсторски разказана история от познавач на традициите в българския бит.

„Истината за червената шапчица” може да бъде в един цикъл с „Истината за тримата братя и златната ябълка” и „Ето това е живот”. Отново чуждопланетен разум се намесва в историята на човечеството. А отговорът на въпроса доколко този разум ни превъзхожда, вече остава за читателя. И тази история няма да Ви разочарова, макар и до някъде да сте подготвени за нея след прочита на гореспоменатите.

„Той Адам, тя – Ева” пък е „обратната страна на медала”, както се казва. Земляни кацат на чужда планета. А кого срещат там и дали имат право на избор? Правото на избор винаги съществува. Зависи как точно земляните го разпознава(ме)т и какво правят. Героите в тази история са убедени, че не са сгрешили в своя. А историята може и да го докаже, колкото и наивно да прозвучи след време.

„Шантава история” говори сама за себе си още със заглавието. Наистина е шантава, но не е и бълнуване от несвързани фрази, парадиращи за (пост) модернизъм. Съвсем логично и последователно авторът ни води към разкриването на случай, който няма да се окаже толкова прозаичен.

Всички тринадесет разказа в тази книга са уникални сами по себе си, но и същевременно свързани. Не толкова като тематика или жанр, колкото от разказваческите умения на Андрея Илиев. Той може да ни преведе и през най-заплетените истории, за да ни доведе до финал, в който неминуемо вече сме ангажирани като читатели. Лекият му изказ, в който спазва правилото да пише така, както говори, но без паразитите на ежедневната реч и уменията му на психолог, тънък познавач на човешката душевност, както и познанията му по отношение на легенди и обичаи в нашия (а и не само) фолклор, могат да ни отведат далеч от Земята или докато стъпваме по нея да се озовем на небето – и буквално, и метафорично. 

И да не забравя - имам си лично посвещение и автограф от Андрея! :)

Рю Мураками – „Децата от гаровия сейф”

Издателство – „Жанет-45”

Година - 2013

Превод – Мая Милева

можете да прочетете

и тук

Автор. Този път не търся информация в блогове и сайтове, защото е представен още на първа страница. Носител на почти всички японски награди за литература, „майстор на кинематографичното пресъздаване на гнева на едно поколение”, утвърден писател с повече от 20 книги, литературен критик, журиращ не един или два литературни конкурса, режисьор, сценарист, барабанист в рок група (йеа!) и води собствено телевизионно шоу. Уморих се само докато си представя всичко това, а какво останало да го правя. Но, затова не съм Рю Мураками.

Книга. Ето тук вече, оставам без думи още на първите редове. Не вярвам да има толкова закоравели типчета, които да не изпитат гняв и злоба когато ги прочетат. А това е достатъчно показателно, че следва истинска литература, защото за какво ни е някакво изкуство, ако оставаме безучастни при срещата си с него? Преглъщам трудно и продължавам да чета. И да съпреживявам.

Зловеща статистика, превърнала се в реалност за двамата герои – Кику и Хаши - твърди, че между 1969 и 1975 г. 68 бебета са намерени опаковани в кашони, заключени в гарови сейфове. Само две от тях, вече се досещате кои, са оцелели. Минавайки през терапия за аутисти, осиновяване от семейство и хиляди перипетии, двамата приятели порастват без да могат да нарекат този отрязък от живота си „детство” или поне според общоприетите представи. А картините от това детство са наистина кинематографски (запис на движението). И не вярвайте на това, че прилагателните не придават динамика – ще се убедите точно в обратното. Друг начин за постигане на тази кинематографичност е смяната на глаголното време, за което Рю Мураками подготвя читателя си предварително с препратка към един роман. Малко по-късно в повествованието прилага този похват. И то дори без да се усетите. Има моменти в живота, които си остават винаги в сегашно време, нали?

Ако проследявайки развитието на двете деца, избрали доброволно живота на улицата,  Рю Мураками Ви се стори прекалено циничен (така наричаме истината напоследък) – Хаши е травестит, Кику намира някого, който ще промени представите му, към тях се присъединява един меценат (точно толкова извратен, колкото миналото му го е направил), един филипинец също със съмнително минало, красиво момиче, което отглежда като домашен любимец крокодил, болна от рак жена, която помага на травестита да се почувства мъж и т.н. - то почакайте, за да стигнете до мелодията, която Хаши композира – звук родил се от болката и предизвикващ болка. „Балада на Свети Вит” въздейства преобразяващо на психиката на тези, която я чуят. А това са хората на улицата, за които Хаши предупреждава, че са „... побъркани... И да те заговорят, не им обръщай внимание.” И точно тази мелодия-болка ще го направи известен и той ще претърпи трансформация. В тази метафора ще намерите много отговори, но и ще си зададете още много въпроси. Все още ли Ви се струва цинично? Отговори се предлагат и не от един или двама от героите – някои поетични, други патетични, трети съвсем реалистични, но все пак неоснователни. А „Децата от гардеробчетата” (или „гаровия сейф”) имат един много простичък отговор на това кое ги е водело през времето на техните трансформации – омразата. Една закодирана омраза, родила се заедно с първата много трудна глътка въздух след срещата със смъртта. И води до смърт – каква точно, можете да разберете, докато следвате думите.

Казват, че дори другите части на една белетристична творба да не са изпипани подробно (въпреки че в конкретния случай не е така), ако героите са изобразени по начин, който кара читателя да му се прииска да прекара известно време с тях (тук вече категорично е така), ако те имат своя собствена идентичност и не са превърнати в нечии други говорители, то тази творба е успешна. Но нека не разводняваме историята с въпроса дали е успешна или не – това вече е факт. По-важното е, че проследявайки развитието на тези странни деца, срещу които никога не е упражнявано насилие, но единият от тях изпитва удоволствие от садизма още в първите учебни дни; тези деца, чиито светове са толкова богати, че много Ви се иска да поживеете там, макар и не със същата предопределеност, стават част от живота Ви докато четете и тази съпричастност ще Ви държи до край.  

А някак в стила на хайку-романа, ще срещнете и полезна (същевременно и прелюбопитна) история за  не една загадка (растението татул и един тайнствен остров, разбира се, свързани помежду си) под формата на отстъпление от повествованието. Яркият контраст с реалността, наречена от някои „цинизъм”, както вече стана дума, само подсилва изобразяването ѝ.

И като споменах отклонения от повествованието, няма как да не споделя един цитат, а Вие го приемете както искате: „ ... бялата снимачна площадка трябваше да се превърне в ливада в България.”  Колкото и противоречиво да Ви изглежда това ревю, имайте предвид и последния цитат, който ще си позволя: „...противоречията, именно те пораждат тъгата.”

И не задължителните, но приятни за мен асоциативни тристишия в следствие живите картини в този роман:

мараня

кален пръст сочи

цикади

капки

от черно мастило

мъртъв октопод

жълти листа

в изкуствено езеро

златен шаран

градски фонтан

уличен музикант с лък

между зъбите

дълбок ров

парче стъкло отразява

луната