Робърт МакКамън – „Мистериозно завръщане“

можете да прочетете

и в "Ревюта - 2014 г."

Издателство „Силви Арт“

Година – 1999

Преводач -  Галин Йорданов

„Злото, веднъж посято, пуща корени като дива лоза“

Малкото градче Хотърн е събрало твърде много за своята непретенциозна територия – дребни неуредици, тайни представители на Ку-клукс-клан, които иначе четат Библията, „вещица“, която ги плаши, но и респектира. Когато обаче едно цяло семейство е избито от полуделия мъж, глава на това семейство, а пасторът си получава заслуженото, защото... (ще разберете защо), размириците взимат връх и личните и личностни проблеми нашепват за по-сериозния – нуждата от нов пастор. Разбира се, че точно в този момент се появява подходящият човек или по-точно казано, човекът, който да се възползва от това. Добро и зло, размити като понятия и пречупени през призмата на собствените усещания и вярвания на примитивните, поне на пръв поглед, жители, ще продължат своята вечна война, неразпознаваеми при поглед отстрани. Поглед, премрежен от страха, който умело замаскира незнанието. Поглед, който ще премине от родители към деца, чиято мисия е да  доведат битката между привидно отсъстващите добро и зло до кулминация.

Това е финият психологизъм, който Робърт МакКамън, познат като автор на „Мое“ и „Стингър“, изследва в този роман, неизвестно ми защо, наречен „окултен“. Може би е рекламен трик, защото „писхологически трилър“ би отблъснал част от аудиторията, жадна за сензации? Да, има духовно израстване, има видения (защо пък да не са от тревите, които някои от героите си пафкат), но това не превръща рамана задължително в окултен. Реалистичните сцени, познати ни от ежедневието– трудова злополука, поради неизправни уреди; изгаряне на книги и плочи (при това не в комунистическа държава); жажда за отмъщение; илюзии като атракции и кошмарите от онова, което най-обобщено и абстрактно наричаме „съвест“ – са на моменти далеч по-плашещи от привидения и духове. Това обаче не обезсмисля силата на внушенията, постигнати с разнообразни изразни средства. Символи – крясъкът на сойка като предвестник на зимата; песента на цикадата и внезапното й онемяване в сюблимен момент; метафори; сравнения, които в никакъв случай не са изчерпани или изтъркани от употреба (студът, сравнен с „цицата“, пардон, но цитирам, на вещица), а също така и някои етимологични фигури, които не са убегнали на преводача, успял да ги пресъздаде на български завидно добре.

Разбира се, че романът има и слаби страни. Прекаленото залитане по индиански ритуали – и то на „добрите“ индианци, които приели нахлуването на белите по земите им като Божия повеля, леко наивистични залитания в решаването на сериозни проблеми и други такива дребни неточности (естествено, че от моя гледна точка). Най-отблъскващото обаче беше да се представят двете лица на единосъщието, Добро и Зло, в образите на двама близнаци, разделени при раждането им – доста изтъркана и непоказваща нищо ново тема. Също така, недоумявам как при наличието на двама редактори, та дори и при отсъствието на коректор са останали доста сериозни граматически грешки, които не бих споменала, ако с напредването на четенето броят им не се увеличаваше. До колкото си спомням, това се наричаше „работа през пръсти“. Да, като изпълнявала и двете длъжности, много добре знам, че това не е работа на редактора, но все пак, не мога да си обясня как някой би прочел един ръкопис и не би обърнал внимание на дразнещи неточности.

Дали Ви препоръчвам „Мистериозно завръщане“? Мисля, че можете и да си го спестите, без да изгубите много.