Издателство
– „Колибри“
Година –
2013
Преводач –
Васил Велчев
част от
Книгата е
специална за мен, тъй като е награда за нещо, което написах. Нещо повече –
темата за Япония винаги ме е вълнувала. На задната корица има добра информация
за автора, преведена от www.bookish.com. Прави впечатление специализацията му по японски език,
върху която работи непрекъснато, а пребиваването му в Япония по време на
окупацаията й от САЩ, е благоприятствала за информацията, която е използвал в
книгата си.
„Благородството се принася в жертва на
елегантността“
(японска поговорка)
18-ти век.
Япония. Често срещам хора, за които това са време и място на почтеност, чест и
своеобразен аристократизъм. Отчасти е така, но какво ще кажете за
аристократизъм, при който си почерняте зъбите, така че устата Ви да изглежда
беззъба? А за почтеност, изразена в самоубийство, познатото ни сепуку? А
синонимът на чест да бъде отмъщение в стил „вендета“? Може би, някои намират
красота и романтика в това и не възразявам, тъй като единственият начин да
имаме по-открит поглед към света е да изучаваме непознатото. От друга страна, в
тази държава има „железни“, както се казва, закони, но те не са в полза на
хората. Закони, които са в разрез с будистките декрети срещу жестокостта и
ненасилието, макар и под тяхната маска, отивайки в една друга крайност. Нещо
повече, самият шогун е по-разтревожен за представлението на танцовата група,
отколкото от поданиците. Това напрежение се улавя с фокусното стесняване,
описващо силата на вятъра и придружаващите го миризми и усещания, докато ни
отведе, отслабващ, до двореца. Със същото стесняване на фокуса и забавяне на
темпото по кривите уличкi към двореца се стичат и хора от различни касти –
неприемливо смесени, подобно на миризмите, носени от вятъра. Този далечен повей
на асоциации е и свързващата нишка между проблемите, които авторът поставя. А вятърът
е спрян от стените на двореца – както, всъщност, и част от стеклото се
множество.
Господарят
Асано, като своеобразен мост между долните касти, чиито проблеми разбира, но не
приема лично и тези на шогуната, които не само, че неприема, но и иронизира
публично. Вроденото му чуство за справедливост, подсилено от сприхавия му нрав
го кара да извърши нападение срещу главния церемониалмайстор на шогуна.
Постъпка, довела до изпълнение на смъртната му присъда – сепуку, последвано от
обезглавяване. Кучета вият в главата му от няколко дни, а воят им се усилва в
последния му миг – метафора която заслужава да бъде осмислена.
След време
обаче самураите на Асано разбират, че той е бил осъден несправедливо и се
заклеват да отмъстят. Дългият път, който изминават физически до столицата, е
право пропорционален на дългия път, който моралните им ценности, спъвани от
грижата им за личното оцеляване, трябва да изминат. Само четиредесет и седем от
тях ще доведат делото до край. За да влязат в историята. След време, точно
както предводителят им Оиши е търсел връзка със своя господар в семейната
гробница, така и бъдещите потомци, влизайки в храма, сред усещанията и
ароматите ще почувстват присъствието на тези хора, чийто пример ще вдъхновява
представители на различни култури и дори враговете на Япония ще се прекланят
пред този пример.
„Колибри“
остава едно от най-уважавантие от мен издателства, тъй като в цялата книга
открих само една грешка (на стр. 39 – „със всичко“). Възможно е, разбира се, да
съм пропуснала някоя, но това е гаранция, че преводът е направен на нужното
ниво
и ме увлече достатъчно добре, за да не им обърна внимание. Корицата е може би малко претрупана за моя
вкус, но това не омаловажава качествата на художника Росен Дуков.
Дали Ви
препоръчвам „Историята на 47-те ронини“? Зависи от интересите и настроението
Ви. Ако нещо от гореспоменатото и привлякло вниманието Ви, определено си
заслужава да отделите време за тази книга.
Няма коментари:
Публикуване на коментар