Неделя, рано сутринта. Вече бях заредила батериите - и моите, и на телефона – и потеглих към Централна гара. В 8:25 се качих на пътническия влак за Мездра. Знам, знам, граничи с мазохизъм, но следващият влак, макар и бърз, е едва в 10 и нещо. Е, не ми се губеше толкова време, а и в 10:10 слязох на гара Зверино̀.
колко много хора
провирам се под арките
на гарата
лятото в разгара си на „Пролет“
билка
никой не обслужва
тази гара
Възможности там
много, но аз избрах да тръгна пеша до Черепишкия манастир. 7 километра и
половина са нищо предвид тренировките, с които ви занимавам от време на време,
а гледките по която и да е част от Искърското дефиле си заслужават. Ето,
убедете се:
зелени хълмове
на върха на най-ниския
къща от дърво
все по пътя
колко шум се вдига
в храстите отляво
Когато стигнах до отбивката за манастира, вместо да
продължа по ясно маркираната пътека вдясно и надолу, се върнах малко в посока
гара Черепиш, за да видя (и снимам, разбира се) нещо, което привлече погледа ми
по пътя. Чудесните сгради на Духовната академия – там е била преместена от
началото на бомбардировките през Втората световна война до 1990 г. - ,
включително и църквата „Св. Климент Охридски“ са разрушени и се чудя дали не
можех да си спестя гледката. Сигурно можех, но не се и съмнявам, че
любопитството нямаше да ми даде мира. И така, ето какво видях там.
Върнах се по пътекатаи скоро бях в двора на манастира „Свети Успение Богородично“.
Първо се качих до Костницата – висока кула, в която са събрани
останките на Ботевите четници, загинали в битката в Рашов дол.
В двора на манастира са възстановени Владишка, Училищна, Приемна, Данаилова и складова сгради, както и Рушидовата къща –обърнете внимание на надписа, - а също благословената Водна струя, отклонена в последствие към чешмата.
Въпреки че преди десетина години го посетих, не пропуснах
и този път „Вазовия кът“, в който се намира и килията на Софроний Врачански.
Преди влизането в църквата, слязох по Алековата пътека под манастира и се
насладих на чудните гледки по реката.
После, влязох в църквата. Великолепна сграда, а освен
това, успях да снимам иконостаса. Не прекалих, а и тези места е хубаво да се
усетят, а не само да се видят. Черепишкият манастир, е обявен за паметник на
културата от национално значение. Малко информация от „Wikipedia”:
“Черепишкият манастир
е основан по време на Втората
българска държава, управлението на цар Иван Шишман (1371 – 1393 г.), но е бил
разрушен при нахлуването на османлиите. Най-старото свидетелство за
съществуването на обителта е манастирският устав (типик) писан в периода 1390 –
1398 година. Типикът се съхранява в историко-архелогическия музей в София.
Според документа манастирът и черквата са разрушени след битката с турските
поробители, но хората веднага са ги възстановили. За историята на „Успение
Богородично“ в следващите два века не се знае нищо.[1] Възстановен е през 1660
г.
Възникването на манастира е свързано с историята на средновековния Коритен град, съществувал в близката местност Ритлите. През вековете на владичеството храмът е бил неколкократно опожаряван, но все пак е оцелявал и е бил съграждан отново и отново. В годините на национално Възраждане манастирът се превръща в просветно средище. Години наред в комплекса са се водили учебни занятия на свещеническо училище, богословски институт и Софийската духовна семинария.“
След ново презареждане, се върнах пеша до Зверино, този
път почти без да спирам и в 15:10 се качих на влака за София, който спря точно
в 16:57. Нямаме основание да не се възползваме от възможно най-екологичния
транспорт, след колелото, разбира се, но не съдя никого.
краят на пътя
опитвам първите
къпини
по Керуак
Няма коментари:
Публикуване на коментар