Село Локорско: водопади - параклис - скално образувание

В събота, 8:45 ч., аз съм на спирка "Лъвов мост" в очакване на автобус №20. В 8:52, по разписание, той пристига и успявам да се кача преди продавачите на пазар "Малашевци" (както установявам по-късно). Автобусът едва пълзи, но след кратка разправия между шофьора и въпросните търгаши, вече потегля нормално и около 9:40 съм в центъра на Локорско. Избрах точно това място както заради целите, които си бях набелязала и за които ще прочетете по-долу, така и заради богатата му история. Местността около селото е била населена още в каменната епоха, както установяват чешките археолози от сем. Шкорпил. Освен това, през 16 в. е било войнуганско селище -  жителите му са били част зависимото население в Османската империя, но имали правото да владеят наследствените си земи, плащайки сравнително ниски данъци, в замяна на което мъжете са били част от обозката войска. За съжаление, понастоящем, няма достатъчно деца, които да учат в невероятната сграда на училището, построено по време на управлението на Александър Стамболийски. Превърнато е в дом за възрастни хора. Много от сградите пустеят и добре, че има кметство, читалище и паметници, единият от които, посветен на загиналите партизани и герои в Отечествената война, е добър ориентир.

Изпивам едно кафе, разменяйки няколко думи и много усмивки с местните хора и тръгвам към първата цел. Паметникът остава от дясната ми страна, а аз завивам покрай кметството вляво, пресичам първия мост, завивам вдясно и от лявата ми страна е табелата за първата Пешеходна зона. Току зад нея е козарят на селото с най-непослушния козел, Марти. Много е социален, търси контакт с хората и козичките някак си са под достойнството му.  Продължавам напред и странични пътечки (единствено последната е сравнително, но не невъзможно, по-стръмна) ме отвеждат до съответния водопад (общо 7). Само единият от тях е почти без вода вече, но побързайте да видите поне другите. 

весел смях
дечица са ме изпреварили
преди първия водопад

Отиване и връщане, със заплесването по водопадите и местността наоколо, игрите с кучета и без никаква почивка, ми отне 45 мин. (от и до кметството) за 3 километра.

Разполагах с достатъчно време и сили и тръгвайки от споменатия паметник вляво, първо подминах сградата на някогашното училище, сега дом за възрастни хора, оставяйки я вдясно, а малко по-нагоре, вляво, видях първо руския кръст, а после и стъпалата към параклиса "Възнесение Христово" (надписът се вижда над входа), построен върху старото оброчище "Свети Спас". Според една легенда, на това място е имало манастир "Свети Спас", а в скалите на север се е намирала кулата на войвода, чието име вече никой не помни. Отчето косеше трева и ме покани, въпреки спортното ми облекло да разгледам параклиса, за което съм му много признателна. След това, видях и част от добре поддържания двор и се освежих на чешмата с иконата на Богородица и Иисус. 

метален кръст
в основата му
езически символи

Продължих по пътеката - любим маршрут на не един колоездач, но точно в този ден учудващо спокойна откъм движение (срещнах само трима велосипедисти, двама пешеходци и две коли). Крайната ми цел беше скалното образувание "Момина скала". Според легендата, тази скала се отворила и скрила бягащите от поробители млади жени. Отстрани ще видите много червени камъни и те ще ви бъдат ориентир. Указателни табели няма и ако не се чувствате сигурни, можете да използвате GPS-а си. Моят Стронцо този път беше безупречен - попитах го само в началото и ориентирът, който ми даде, беше достатъчен, та не се наложи да го тормозя отново. Пътят от паметника до скалата и обратно е около пет километра. 

камениста местност
между миналото и настоящето
не една легенда

В селото има място за хапване - магазин и изнесена скара отвън с най-вкусните кюфтета. Едно от уличните кученца, наскоро родила мама, го потвърди. Автобусите се движат по разписание и няма опасност да се объркате или да се чудите какво да правите. 

лек преход

успявам да се прибера

преди дъжда