Ищван Йоркен „Едноминутни новели”

можете да прочетете

и тук

Издателство „Жанет 45”

Преводач – Николай Павлов Бойков

„... писано тайно, в малкото свободни часова, които успях да открадна от историята. Навярно по тази причина винаги съм се стремил към немногословност, краткост, точност, търсил съм същественото”

Ищван Йоркен, 1968

Как да не се доверите на такъв човек? Нима не се давите вече в море от многословност, където всеки говори на бързи обороти, сякаш пести рекламно време, което струва прескъпо. А едва ли имаме по-голямо от думите, когато знаем как да ги използваме. Нужните думи в двата предговора на „Едноминутни новели” – от автора, Ищван Йоркен и съпругата му, Жужа Радиоти (специално за българските читатели) – обосновават нуждата от тази краткост и точност, но съгласете се, че това е въпрос и на самовъзпитание на уважение към думите. Може и да ви звучи наивно, но ако се замислите, ще разберете колко истина има в „Упътването за уотреба” не само на „Едноминутни новели”, но на всяка книга:

„Първо заглавието, после текста: това е единственият правилен начин на употреба.”

В тази книга можете да намерите много интересни четива – от обяснението на думата „гротеска” през няколко смърти, че дори и възкръсване на мъртва жена до това какво е  „оптическа измама”.

В някои от новелите ще се срещнете с „общителния самотник” (Пруст), принуден да споделя ограничено пространство с нарастваща тълпа от хора, а в други с абсолютната самота, за която „обяснение нямаше”. Противоречиви на пръв прочит обстоятелства, но толкова еднакви в частта си с изследването на човешката психика и възможностите за разширяване на съзнанието.

Граничещи с произведенията на абсурдистите, а някои направо с гротеската (между другото, на страниците на книгата ще срещнете и много интересно определение за нея), едноминутните новели на Ищван Йоркен дават достатъчно материал за размисъл дори за хора, които никога не са и помисляли за подобен начин ан живот, какъвто е водил авторът. А мечтите? „И най-дръзките мечти са осъществими” е заглавието на една от едноминутните новели. Нищо, че нашенски „сърдити старчета” (не като възраст, а с маниакална вяра в собствената си неповторимост) твърдят, че думата „мечта” е клише. Клише би била само за тези, които не знаят какво да направят с тази дума.

Ще си позволя малък цитат за да подплатя твърдението си, че не начинът на живот, а погледа върху живота определя дали новелите на Йоркен са актуални за различни ситуации. Особено днес, когато е пълно с „многострадални” хора, които само очакват съжаление, маскирали го с натруфеното „емпатия”:

„Стояха и гледаха, защото няма нищо по-завладяващо от страданието” („Смъртта на сифона”)

А ако си мислите, че сте много нещастни, защото не сте преценили с кого да споделите живота или леглото си навреме, то прочетете „Хляб” – онези 700 гр. на ден, за които се върви достатъчно дълго и шепата трохи, които остават винаги на масата.

А ако някой се чуди защо не се спирам по отделно на всяка новела, ще сгреши, ако допусне мисълта, че е заради достатъчно големия им брой. Ще ви отговоря с един цитат (с малко съкращение) от едноминутната новела „Старче мили”:

„След като взели да я преразказват ... смътната история станала още по-смътна.”

За да ви спестя това разочарование, ще ви кажа, че ви препоръчвам тези новели. Можете да прочитате по една-две на ден, но това няма да бъде загубен ден. А ако сте от щастливците като мен, които могат да четат по две книги едновременно, то ще можете по-лесно да възприемете и другата. Без значение каква е тя.

Йордан Радичков "Всички и никой"

можете да прочетете

и тук

Издателство на Отечествения фронт, 1976 г.
(тежко наследство - и преносно, и буквално)

Едва ли сред четящите тези редове има някой който да не е запознат с творчеството на Йордан Радичков. Ето и неговата страница в „LiterNet”, ако имате нужда от повече информация. В романа му „Всички и никой”, издаден през 1975 г., отново се срещаме с неговото разказваческо майсторство, което по мое скромно мнение, никой още не е достигнал. Леката напевност в описанието на природни картини, прякото диалогизиране с читателя и овладените изразни средства, които не са разхвърляни безразборно, а са като фон, върху който реди като в пъзел най-красивите думи, които сме чували някога или сме забравили в бързото си ежедневие.

Силно впечатление прави разместването на ролята на метафората и сравнението в описанието, например, на „ламята”, наречена „Крайградска вилна зона”. Авторът дава живот на това ново чудовище и веднъж сравнил го със змей-горянин или огнедишаща ламя, вече персонифицира това създание и превръщайки го в метафора, така се спира на всеки детайл, че вече сте убедени в това, че сте се срещали с него. Как ви е подействало, вие си знаете. По-интересното е, че Йордан Радичков е единственият, описал го по този начин.

Криминален сюжет, преливащ от глобален към локален проблем и обратно и съчетан с хорър (хм, едва ли Радичков би го нарекъл така, ако беше жив) или характерен за магическия реализъм (появата на дявол с мъртва сврака в ръка) елемент, за пореден път ни убеждава в психологически издържаните образи на героите му. Тук няма да намерите описанието на косата (примерно) на една страница, а две-три по-нататък – на очите на героя, като в сюрреалистична картина. Напротив, водопад от точно подбраните думи помага на читателя да „види” този герой и да разпознае в него ако не себе си, то хора, които познава.

Няма шум, който да убегне на Йордан Радичков. От крясъка на враните през истеричните кискания на циганките и умелите имитации на неразбиращия млад човек, стrадащ от паралич до клепалото на църквата, всичко  е намерило своето точно място в произведението и то забележете – без да използва нито една ономатопея, която обикновено оживява картината. Сигурно, защото владее достатъчно добре и достатъчно на брой думи, с които да придаде тази живост. Дори и да имате проблем със слуха, „вътрешното ви ухо” ще долови тези шумове. Убедена съм в това.

Интересен е и Радичковият подход по отношение на ретроспекцията. Връщайки се назад като място, всъщност връща читателя и назад в историята за да придаде нужната живост на отскоро населената църква – населена при това от съмнителни „типове”, - която вече някак логично е наричана манастир. Нейното клепало е част от общата шумова картина, за която споменах по-горе.

Използването на архаични думи не стои като кръпка от скъп костюм върху стар панталон, а освен че преливат в мелодията на разказа, за която вече споменах, напомнят за значението си, което и до днес би столо на място. В проза като Радичковата „втори” или „доведен” баща би накъсало звученето ѝ, докато „отчов” прелива плавно. Както разбираме по-натам в произведенеито, има и хора, които стоят настрана от новото време (да се разбира – социализма) и искат да задържат старото, за да не бъдат изтръгнати от корена. Дали този подход на Радичков не е неговият начин да не бъде(м) изтръгнати от корена?

Етническит проблем не е от вчера и ако днес гласове на будни българи като Георги Господинов алармират за отговора на всеки по отделно, то чуйте какво казва Йордан Радичков:

„нали те (циганите) първи тръгнаха с властта?”

Всъщност, интересно е побългаряването на онзи Троянски кон. Той се е превърнал в куц кон, с който властта се опитва да държи под око циганите. Доколко успява, ще разберете, ако прочетете, но определено времето, когато е писана книгата „Всички и никой”, не е предполагала толкова смели щрихи по отношение на „властта”.

Във „Всички и никой" се запознаваме и с колективния образ на иманяря. Човек със замечтан вид, който може да изкопае емята, но не задвижван от мускулите, а от страстта си. Силата му е „светла и поетична”.

Другият обобщен образ е този на Свободата.

„Можеш само да я чувстваш, както чувстваш дъха на късното есенно сено, напластено покрай реката, но не можеш да я пипнеш с пръст.”И на тази свобода не бива да се гледа като на даденост. „Трябва да я пазим от телесни рани, т.е. себе си да пазим от неочаквани удари.”

Няма да развалям удоволствието с думи, добавени от мен. Тези на Радичков са достатъчни.

Действието в книгата се развива във взаимно преплитащи се кръгове, като при всяко споменаване на единия кръг, той се свива все повече, докато всички се превърнат в неколкократно повтаряна точка.

А накрая, ето и един цитат от „Малък послепис” в книгата:

„Читателю, през живота си повече съм чел, отколкото съм писал, затова от личен опит зная, че читателят във всяко отношение е много по-криминален и от най-криминалния автор.”

Приятно четене – гарантирам ви това!

Геза Цифра „Смъртта вкарва голове”

можете да прочетете и

тук

от старата библиотека "Галактика"

Преводач – Веселин Радков

Оказа се, че библиотека „Галактика” не е предлагала толкова лоши книги, като изключим грозноватите корици и слабото, от съвременна гледна точка, оформление на текста. Може би, някои от преводите не са съвсем актуални и се нуждаят от преработка, но отново спрямо съвременното звучене на езика. В библоиотеката на родителите ми са събрани много от техните издания и едно от тях е именно „Смъртта вкарва голове” на Геза цифра.

Авторът е по-известен като сценарист както на небезизвестните ревюта върху лед, така и на много криминални филми. Повече информация за автора можете да намерите тук. Както разбирате, написва романа си „Смъртта вкарва голове” на 74-годишна възраст. Обнадеждаващо е.

За преводача няма нужда да говорим много. Всеки като дете е чел Карл Май и преводите са именно на Веселин Радков. В „Смъртта вкарва голове” можете да се насладите на стила му както в превода, така и в предговора. Именно той отнася романа на Геза Цифра към „английската школа между два световни войни”.

Тук няма да се насладите на свръхчовешки качества на инспектора и неговия помощник. Съвсем различни като характери и подходи в работата, те са в необходимата за постигането на баланс връзка. Инспектор Хънтър (в превод от английски – ловец), например е страстен почитател на футбола и в частност на ФК „Виктъри” (пак от английски – победа), докато неговият помощник Джъдж (арбитър, рефер) предпочита тенис и работата му по разрешаване случая на убийството на трима от футболистите на този отбор.

И като споменах, че главният герой е всичко друго, но не и свръхчовек или супергерой (не знам за вас, но за мен тези герои са забавни, но не и издържани образи), нека се спрем на характерното за него. Като всеки професионалист с приятен външен вид на възраст около 40 години, той може и да ви стане интересен, но в неговите похвати няма никакви игри и дребни номера. Той оставя заподозрените да говорят и те скоро се чувстват като негови приятели или поне сътрудници. За разлика от самовлюбените супергерои, той винаги подлага на съмнение собствената си работа и търси грешките в своя подход, а не някъде другаде.

Романът „Смъртта вкарва голове” е първият на футболна тематика и впечатлява със своя новаторски подход. Читателят е уловен в мрежата на разрешаване на загадката и авторът умело го води в лабиринта от преплетени случаи не с цел толкова да го заблуди, колкото да го направи съучастник и сам да направи своя избор. Подвеждащите улики срещу някои от появяващите се второстепенни герои не са срещу читателя, а му помагат да размисли върху случая. Този fair play е неоспорим и четящият с удовослтвие следва мисълта на автора.

Обикновено в криминални романи се срещаме с мистерия и известна доза зловещност, но у Цифра на преден план са интелигентното чувство за хумор и самоиронията във вътрешните монолози на инспектора само помагат на читателя да си отърси от част от напрежението. Не за друго, а защото спортменската игра предполага уважение към усещанията на другите.

Ако не можете да носите тежка книга в чантата си (има и такива, на които не ни е препоръчително да носим повече от 1 кг. Багаж), докато пътувате, но и сте любители на нестандартната (в частност, клиширана) литература, то „Смъртта вкарва голове” е вашата книга, която можете да прочетете за един ден.

О. Хенри – "100 избрани разказа"

можете да прочетете 

и тук

Давам си сметка, че българин да пише за О. Хенри е почти същото като американец да пише за Иван Вазов. С тези бележки не откривам нещо ново, но искам да ги държа под око, защото всеки път, когато препрочитам разкази от О. Хенри аз намирам интересни подходи в тях, а те от своя страна биха били полезни както за писатели, така и за читатели.

Чета ги на английски и не разбирам. Не съдържанието, а не разбирам как така се сдобих с изданието на "Wordsworth Classics" за 5.50 лв., а наше издателство предлага далеч по-малко като брой преводни разкази за 12. Но това са „бели кахъри”, както се казва. Не парите, а качеството имат значение. Ето какво прочитам на корицата (преводът е мой):

„Този сборник от стоте най-добри истории на О. Хенри е образец за абсолютното многообразие на един от най-добрите и най-обичаните писатели на къси разкази на Америка. Разнообразието на историите е удивиетелно. О. Хенри е като у дома си, описвайки живота на юг от Рио Гранде, като пише хроника на заниманията и грижите на „четири милиона” обикновени граждани, които населяват преминаващия в нов век Ню Йорк. Те се отличават със съвпадения и изненадващ край, също както със състрадание и хумор, които са направили историите на О. Хенри популярни през изминалия век.”

Всъщност, тези разкази са еталон за пишещи хора, решили, че точно тази проза е техният тип и искат да се изявят точно в нея. Ето, още в първия разказ, „Даровете на Влъхвите”,  намираме формулата на живота, представена във великолепна алитерация: „ sobs, sniffles, and smiles, with sniffles predominating” (ридания, подсмърчания и усмивки, с преобладаващи подсмърчания – не звучи толкова добре на български; в смисъл, губи се самият похват). Колко от нас биха могли да формулират живота така и то само в три взаимно заглушаващи се и препокриващи се думи. Всъщност, имам идея как да бъде преведено на български, но това няма значение. По-важното е как се отнасяме към думите. А иначе всички знаете историята за Дела и Джим, останали без възможност да използват подаръците, получени един от друг, защото са се убедили на практика от бедността, че за да получиш, трябва да дадеш.

Спокойно, спокойно, тук няма да правя обзор на всичките сто разказа. Само ще си водя бележки за по-интересни моменти, които по една или друга причина са ми убягвали до сега. Ако мога да ви помогна и на вас, които четете този блог, ще се радвам.

Чувството за хумор, с което авторът поднася сериозни теми не е начин да бъдат омаловажени. Така например, „Космополит в кафене” няма как да не ви разтърси с националистична (по-скоро – шовинистична) проява от човек, когото най-малко сте очаквали, човек, който не намирал за нужно дори да отговори на въпроса откъде е.

Появата на антагониста в разказите на О. Хенри винаги е забулена в някаква мистериозност, сякаш идва от друг свят, за да разбие мита, който така приятно е издигнал портагониста на пиедестал. Дори и до момента да е бил там някъде, в игриво описаната обстановка, самата му проява е толкова неочаквана, че няма как (поне) да не ви усмихне.

Интересен е и подходът на О. Хенри при спазване на „златното” правило краткият разказ да започва с природна картина, която да прелее в сюжета. Ако повечето писатели подхождат към него с нужната доза поетичност или дори – патетичност, то при О. Хенри е слято с чувство за хумор („разцъфваха цветя и агенти на летни курорти” – „Между рундовете”, на български съм го срещала в превод на Тодор Вълчев като „Между два рунда”) и най-вече, не отделя човека от тази природна картина. В друг разказ The Cop and the Anthem (Ченгето и хоралът или както го е превел отново Тодор Вълчев „Фантето и хоралът”) пък идването зимата се разпознава не само по крясъка на гъските, а и по това, че жените стават по-мили с мъжете си, защото нямат кожено палто

Често в разказите на О. Хенри прозира и оксиморонът, но не като търсен ефект, а като отражение на живота. Тогава някак логично ви се струва, че колкото по-близо сте до звездите, толкова по-бързо можете да се пренесете на небето (абсолютно противоречие или „оксиморон”, за да звучи по-литературно) – нищо, че това е просто метафора и няма как от една таванска стая (с капандура при това), да се окажете толкова близо до ... „онзи свят”, който неизвествно защо все се свързва с високото, а не – с ниското.

Сравненията на О. Хенри също остават ненадминати. Така например, в A Service of Love, познат на български като  „От любов към изкуството”, уединението на квартирата на Джо и Дилиа е сравнено с „най-ниския си-бемол”.

Накрая, но не на последно място, ми се иска да обърна внимание и на начина, по който О. Хенри описва героите си. Всеки може да намери себе си или част от характера си в тях. Авторът не ги описва в началото – висок, нисък, слаб, дебел, едикаква си коса, едикакви си очи, - това са детайли, които някак си се наместват постепенно, докато героят добива повече и повече плътност и сякаш оживява. Неминуемо, читателят става съпричастен към съдбата му и следва щрихите, които О. Хенри нанася в развоя на самото действие. Малкият, на пръв поглед дори незабележим, човек добива голямо значение за четящия така, сякаш се среща  със суперзвезда, която искате да опознае отблизо.

Авторитети твърдят, че и обстановката, и героите в разказите на О. Хенри са толкова „американски”, че е нямало начин той да не стане известен в Америка. Мисля, че авторът далеч е надскочил локализацията им и всеки един от героите му може да се окаже в която и да е част на света, точно в подобна обстановка. Защото авторът не търси отговор на проблемите. Той ги показва и увлича читателя в разрешаването.

Също така, не без основание, на О. Хенри се приписва голямата заслуга за утвърждаване на реализма в американската литература. Някои от мистериите, в които забулва героите си обаче, може би се родеят с магическия реализъм. Не, че не са възможни, не, че са приказни, но очарованието или напрежението (а не рядко и двете), увличат до такава степен, че сякаш заживявах в тези истории. Като в много ярък и цветен сън.

Доставих си удоволствието да препрочета тези разкази и със същото  удоволствие ще отварям книгата на посоки тогава, когато много ми се иска да прочета нещо, което да ме накара да се почувствам ... у дома си.

24-часов четатон

можете да прочетете

и тук

20.04.2013 г., 11 ч. – 21.04.2013 г., 11 ч.

По инициатива на Христо Блажев от „Книголандия” 

Включих се в този „четатон” не защото имах нужда да ми бъде напомнено да чета – правя го от дете, а от пети клас си водя така наречените тогава „Читателски дневници”. Хубаво е, че успях да продължа поддържането им в електронен вид на страниците на този блог. Включих се в четатона, заради страстта си към четенето и защото ми се струва, че съм далеч по-полезна и за себе си, и за околните с това четене, отколкото да тичам след импровизираната „кола” на клошар, който дори не се е погрижил да стегне „съкровищата” си за предаване в пункта за отпадъци и щедро ги разпилява по улицата, съвсем наскоро почистена от живеещите там. Спазването на хигиена – и физическа, и духовна, - е въпрос на възпитание и не ежедневното, а ежеминутното ѝ прилагане.

И така, изборът ми за тези 24 часа:

1. „Научното познаие”

Философски лекции от Дейвид Хюм, Джон Стюарт Мил, Анри Поанкрие, Рудолф Карнап, Карл Попър, Уилард Ван, Орман Куайн, Томас Куп, Имре Лакатош, Пол Фейерабенд в превод на В. Лаптев, К. Янакиев, К. Данчева, Б. Семкова и Д. Гичева, със съставител и автор на предговора Пламен Макариев. Издателство – „Народна просвета”, 1994 г.

Лекциите са по въпроса са опитното обосноваване на прехода между познанието на краен брой факти и общото положение, което се отнася до всички факти от същия вид.

Защо философия? Ами точно заради това „развиване на мисълта”, за което говори Дейвид Хюм в първата лекция. А и между нас казано, защото ми омръзна от снизходителни усмивки, когато някой специалист направи демонстрация на опитността си в дадена наука. Усмивки, от хора, които иначне „канят” и „изпращат” ангели и демони от домовете си. Отношението между причината и силата, особено когато най-малко се очаква.

Предизвикателството е в това, че всички идеи подлежат на деление, с което можем да си представим различни от нашите идеи. Накратко, развиването на мисълта и съединение между причина и действие. Отношението обект-сила в него и ново пораждане на възприятие. За съжаление, както знаем не само от философията, човек възприема всичко на ниво собствено познание плюс единица. Границата между разума и въображението е много тънка. Дали обаче да се ограничи с възприяте и представа или да се отдаде на суеверия? Въпрос на възможности. Както казва Дж. С. Мил, „само по-развитият ум си задава въпроса какви факти са необходими, за да се създадат условия да се стигне до вярното заключение и тогава започва да ги търси”. Възможните факти или методи са: на съгласуването, на различието, на сходствата, на остатъците, на съпътстващите изменения. Всичко зависи от това до колко са „удобни” и до колко ще се доверим на науката, а тя, според Мах (виенски философ) „помага за пестене на мисълта, тъй каткто машината помага за пестенето на усилия”, което от своя страна води до естетическо удовлетворение.

В типичния за филосфите стил, авторите оборват една теория с друга, обединени от темата за и против универсалността на знанията с цел предотвратяване и/или предизвикване на конкретни действия, а от там – и събития. И то с научни принципи. Други остават на ниво „врачуване”. Иначе, „Също като хората на изкуството, учените, способни на творчество тряба да могат, когато се наложи, да живеят в един разбъркан свят...” (Томас Куп). И все пак, нека не забравяме, че „да се отхвърли една парадигма, без същевременно да се замести с друга, значи да се отхвърли самата наука. Това действие се отразява не на парадигмата, а на човека. Неизбежно е неговите колеги да глеат на него като на „майстор, кото се сърди на инструментите си.” (пак там)

2. „Сърцето на Байрон” от Андре Мороа

Преводач: Юлий Генов, а на стиховете – Крум Сивриев

Много рядко антикварно издание от 1945 г., от „Книго-Лотос”

За всеки, докоснал се до творчеството на Байрон, подробностите около личния му живот не са тайна. Не един писател е описвал този живот в какви ли не форми. Особено впечатление ми беше направила интерпретацията на Том Холанд, която се подразбира от самото заглавие „Вампирът”, за щастие,  далеч от насилствени, но безплодни напъни от типа на „Здрач” и други. Тогава, можете с основание да ме попитате, с какво биографията, написана от Мороа е толкова специална. Преди всичко, с психологическия усет към детайла.

Историята започва още от прародителите на Байрон – онези наследници на готическия манастир в Нюстид, минава през сдобиването на фамилията с благородническа титла от „двойна грешка” и се стига до проклятието над рода Байрон, заради извършено от петия лорд Байрон убийство. Постепенно историята стига до дядото на поета Байрон, известен с прякора Джек Буреносеца и баща му, който заради буйния си нрав, докато е бил войник, получил прозвището „Лудия Джак”. Майка му, Катерин Гордън, също произхожда от семейство, над което тегне проклятие. Проклятия, които ще се окажат в последствие жизненоважни както за характера, така и за творчеството на писателя. Спомнете си стихотворението му „Вампир”, например.

С това наследство – красотата на бащата и дарбата за писане от майката (разпилени мисли в епистоларен, но жив и подвижен стил),  Джордж Гордън Байрон преодолява собствения си недъг (накуцва с единия крак) и като „всяко дете, израснало без баща, беше свикнало да презира всяка власт.” Образованието му, започнало с истории за духове, улавянето на ритъма в псалмите ( 1 и 23 са били любимите му), историята за Каин и Авел, четенето на едносрични думи в първото му училище и двамата лични учители, а по-натам и късметът, проработил в негова полза, след като се оказва единствен наследник на Буреносеца, го оформя и предопределя по-нататъшния му живот.

Разбира се, че няма да преразказвам този живот. Който има желание, ще препрочете тази или която и да е биография, написана за Байрон. Единствен Мороа обаче долавя двете водещи сили в живота му, а именно – сила и страст и изгражда портрета му такъв, какъвто едва ли някой друг е успял да постигне, точно върху основата на тези сила и страст.

3. Милорад Павич „Другото тяло”

Превод – Жела Георгиева,

Издателство „Колибри”

Още на втората страница се срещаме с онази смес от ирония и чувство за хумор, така типични за Павич. Романът му „Другото тяло” ми идва на време, след като съвсем наскоро прочетох „Вратите на съня”, а три години по-рано направих обзор на „Хазарски речник”, „Уникат” и „Стъкленият охлюв”, ето тук. Да си  призная честно, още в началото изпитах възмущение от опита за сравнение, сигурно с рекламна цел, между Павич и Браун. Ако Дан Браун прави някакви опити (за мен, не казвам, че мнението ми е меродавно) да се доближи до доктрините на тамплиери и други тайни общсетва, то Милорад Павич, лишен от всякаква амбиция да звучи помпозно, разглежда вечния въпрос за любовта и съпричастността по съвсем лек начин, изхождайки отново от локалното, каквато е любовта на вдовицата към покойния ѝ съпруг, към глобалното - непразпознаването на тялото, защото никога не е бил опознат ума (или душата). Имаме нужда от думи, за да разпознаем онзи, който сме твърдели, че бихме познали където и да е, в каквото и да се е превърнал. В следващия момент, така се объркваме в лабиринта от думи, че можем да загубим себе си.

Знам, че със сигурност този роман не е за религиозни фанатици, но не ми се иска да мисля в тази посока.

Магическият реализъм води до неочаквани обрати в този роман, който макар и да не е като „Уникат”, т.е. – със сто (и един) финала, всеки читател може да го довърши така, както прецени за добре. В стила на първата прочетена за този „четатон” книга, ще завърша – така, както е развивал мисълта си. Включително и по време на четене на романа. Защото, както казва Павич:

„...читателите водят литературата към бъдещето, а не писателите.”