Гарванец

 

В пътеписа "Самоков - Шишманово кале - Самоков" споменах за маршрут, който си набелязах на връщане и ето, че дойде моментът да го изпълня. С излизането от нас до прибирането обратно, включвайки добър преход от малко повече от 6 км., успях да запълня пропуска само в рамките на 4 часа и 20 минути (излязох в 8 и се прибрах в 12:20).

Гарванец са местност и връх в Лозенската планина, веднага след края на село Пасарел. Условното разделние на Горен и Долен вече е отпаднало, тъй като първото е потънало под водите на Искъра и само табелата е запазила надписа "Долни Пасарел". Най-добрият избор е да слезете с автобус №3 - разписанието се спазва педантично, така че ако се информирате, няма да загубите ценно време в чакане - на предпоследната му спирка "Мостът на Пасарел". Веселата чешмичка отстрани, вдясно, ще ви накара да се усмихнете. Продължете направо и завийте вдясно по улица "Градина", след което следвайте пътечката. Не се страхувайте от бездомните кучета - абсолютно безобидни са и най-много да ви придружат като добри приятели. В края на селото, дръжте курс вляво, защото ако пресечете река Искър, ще ви бъде по-трудно да снимате красотите, към които ви упътвам. Винаги можете да се върнете, да преджапате (ама че хубав глагол!) реката, но в случай, че не сте авантюристично настроени, можете да си го спестите. Вярвам, че това упътване е полезно за хората, ползващи градски транспорт, тъй като го няма на "Стронцо" (GPS-а). За вас, шофьори на лични автомобили - голяма част от пътя е достъпен, но защо не оставите колите си в селото и не се разходите малко? Ето го и самият маршрут:

Местността Гарванец носи това име, тъй като там гнездят предимно гарвани, въпреки че има и мишелови, ястреби и други грабливи птици. Знаете колко са умни гарваните (не черните вранки, които виждаме в парковете, включително в Борисова градина) - образуват двойка на около двегодишна възраст и са строго моногамни, приспособяват се лесно и една от удивителните им способности е да имитират звуци, включително човешка реч. Ей така, както си вървях, за да намеря най-точното място за снимки, чух крякане на жаба. Не би имало нищо чудно, предвид реката вляво от мен, но не и когато се чува високо от билото. Проследих с поглед откъде ли идва този вик и какво да видя - гарван кацнал на билото и грака, пардон - кряка ли, кряка. Сигурно искаше да ме заблуди, да търся долу, в ниското и да не се кача до гнездото му? 

А скалите са наистина са удивителни. Те са се извисили над пътеката по целия, както разбирам от сйата на селото, югозападен склон от основата до върха. Всеки може да открие в тях каквито форми му подсказва въображението. На снимките по-долу, можете да откриете човешки лица, животински форми и какво ли не. Важното е, че са обявени за природна забележителност и са защитена местност. 

Самоков - Шишманово кале - Самоков

 Неделя, 12.03.2023 г. Рожденият ден на Керуак. "On the Road". Е, така да бъде, и аз тръгвам "По пътя" и в 9 автобусът потегля. Този път - към Самоков, нетърпелива да посетя Шишманово кале. Само час по-късно вече слязох на автогарата като наум си отбелязвам един маршрут, който се чудя как съм пропуснала, но за него, след време. И така, точно над автогарата виждам 

Байракли джамия. Построена е в средата на 1845 г.. на мястото на старата Ески джамияи е единствената запазена от четирите в града. Според намерени надписи под стенописите, майсторите са били българи (Йован, Ристо и Косто), но е по заръка на Мехмед Хюсреф паша и финансирана от братята на майка му, която е била българка. Жестът на вуйчовците е бил в отговор на подарените им гори. Реставрирана в периода между 1950 и 1960 г., като стенописите са възстановени частично, почиствайки само наслоения от маслените лампи пушек, а гредите са възстановявани една по една. Майсторът е бил художникът Георги (Джони) Белстойнев. От 1966 г. джамията е музей и е обявена за паметник на културата с национално значение. 

Встрани от нея е красиво изписаната чешма, а малко по-нагоре, по ул. "Търговска", на една от преките ѝ, "Васил Захариев" е Голямата чешма с обецата (на Крали Марко, според преданията). Била е построена през 1662 г. от Мехмед ефенди. И до днес, вода тече и от четирите страни, а част от декорацията ѝ е една каменна къщичка за птици.

Няма как да пропуснете и читалище-паметник "Отец Паисий 1859 г." на пл. "Захари Зограф" №1. Подробна, но не отегчителна информация за него можете да прочетете тук, а от Христо Ярловски научаваме, че паметникът е:

„За увековечаване паметта на геройски загиналите за защитата и величието на отечеството воини от 22, 50 и 54 пехотни, 7 и 17 артилерийски полкове да се построи един културен паметник в центъра на Самоковска околия – гр. Самоков, достъпен за всички граждани, военни и населението от околията”.

И така, време беше да потегля към крайната ми цел. Най-общо казано, маршрутът е: от ул. "Търговска", по ул. "Македония" и по ул. "Рилска малина". От дясната страна ще видите този указател, встрани от който е изработената като книга пейка с цитат от "История Славянобългарская". Оттука натам, вървите само напред, докато не видите табелата за Шишманово кале. 

Там завивате надясно, но внимавайте! Целта е първият баир вляво - да не продължите напред по пътеката, защото ще се залутате малко. И така, изкачвайки баира (никак не е труден), ще стигнете до табелите, които ще ви поканята да завиете или наляво, или надясно. Вие си изберете накъде, тъй като после ще е хубаво да се върнете и в другата посока. 

Вляво, само на 100-на метра, ще стигнете до малкото останали камъни от късноантичната крепост от IV - VI в. През 1388 г. тук е загинал брата на нашия цар Иван Шишман - Иван Асен V Шишман, откъдето идва и името ѝ, но всъщност е част от селище със своите защитни съоръжения. 

Вдясно са останките от Петрова църква от IV век. Тя е съборна църква, което означава, че тя не се ограничава с принадлежност към конкретно време или народ, където "Всичко е Христос". 

Връщането, разбира се, беше по-бързо и още по-лесно, въпреки че каквото и да правите, няма опасност да се изгубите. Първият възможен автобус (малко след 13 ч. стигнах до града) трябваше да тръгне в 14 ч. и успях да видя също

Парк "Крайискърец", създаден през 2017 г. и открит година по-късно. Още една година след откриването му е спечелил награда за "Сграда на годината" от общината.

Весели, с добро чувство за хумор са самоковлии. Ето, вижте на снимката. Също така, виждате часовника на банка ДСК, паметника на Паисий, роден край града и други паметници, които ще ви оставя да откриете сами. 

Ето и карта за прехода от Самоков до Шишманово кале и обратно. 4.5 км са от табелата за края на крада, а от автогарата, както виждате, са повече. Уверявам ви, че стига да обичате ходенето пеша, няма да се уморите особено. 

Рупите - Рожен - Мелник

 Отдавна отлагах посещението си до Мелник и прилежащите му красоти, само защото транспортът е неудобен за мен, но както се казва, „дадем ли заявка на Вселената, тя ще бъде изпълнена“. Дойде редът и на тази заявка и на 5 март, рано сутринта вече пътувах към най-малкия град в България с няколко бонуса до там.

 

Следвахме поречието на Струма и слушахме легендата за невеста Струма – сърцето и ума на старо българско селце. Обаче, лоши времена дошли, турците стигнали и до техните земи и всеки побегнал да се скире – кой където може. Невестата, трудна с първата си рожба, се скрила в дола на реката, която тогава се носела на север. Усетила опасността над свидната рожба, водната стихия направила обрат и потекла на юг, за да помогне, но един турчин видял невестата и разпорил корема ѝ. И оттам излязло „живо живоленце, мъничко момченце“. Или е било поробено, или убито, но оттогава реката, сменила течението си, носи името на невестата.

 

Ето я и Малешевската планина, където преди десетина години са пуснати лешояди, част от които са били отровени. Тук е открито Крупнишкото еваннгелие, обковано със злато и сребро, сега съхранявано в Рилския манастир. Вляво е Кресненското ханче, където през 1978 г. е издигнат паметникът на полегнала жена с ятаган в ръка в чест на Кресненско-Разложкото въстание.

 Рупите никога не са ме привличали, ако трябва да бъда честна. Променяло имената си от Ширбаново (до 1951 г.) и Мулетарово (до 1993 г.), селото е известно най-вече с пророчицата Ванга. Светла ѝ памет, но въпреки че не съм ревностна последователка на християнските писания, предпочитам да не издигам в култ такива личности. Не съдя никого. Да, помогнала е на много хора, но знаем, дори извън Библията, как тъмни, непоносими за човешката душа сили, имат същите способности и знаят много. И все пак, жената вече я няма, а тези, които са ѝ благодарни, не заслужават да слушат и/или четат моите вярвания. Благодарни са Сетлин Русев, изградил храма, финансиран от пророчицата точно както тя го е искала; скулпторът Емил Попов, издигнал паметника на Ванга в чест на стогодишнината от рождението ѝ;скулпторът Иван Славов с „Децата“ , „Прошка“ и „Светлината“, дарени от Александър Арабаджиев и всички онези, приети в малката ѝ къща. Интересно е, че само на 2 км. от Рупите, в подножието на вулканичното възвишение Кожух са открити руини от един от най-големите антични градове, Хераклея Синтика, просъществувал от IV в. пр.н.е. до VI в. сл.н.е.  Точно под този вулкан, оприличен от населението на кожух, откъдето и името, Ванга наредила да има кръст в памет на жертвите му, когато още е бил действащ, тъй като е имала видение за страданията им. В самия двор на църквата е езерото с костенурките и зоопаркът с птиците. Тук минава и пътят на птиците от Европа към Африка - Via Aristotelis.

в двора

приемната

църква и скулптура

зоопарка

Кожух

парка

скулптори Иван Славов

 

Село Рожен е малко, но е съхранило традициите. Предстои ни около километър изкачване. Преди крайната ни цел, вляво, е гробът на Яне Сандански зад олтара на недействащата църква „Св. Св. Кирил и Методий“, построена през 1912 – 1914 г. Наоколо са и Роженските пирамиди, които си заслужават да спрем и да ги снимаме. Роженският манастир „Рождество Богородично“, най-големият в Пиринска Македония, датира още от Средновековието. В миналото е бил под пряката юрисдикция на Светия синод, а понастоящем – на Неврокопската епархия. Архивът на манастира е бил унищожен през 17 в. от голям пожар и затова данните са много малко. Все пак, знае се, че спорът с гърците за собственост на манстира е решен през 1912 г. от съда в Хага в полза на България. От 1973 г. е паметник на културата с национално значение.

 

село Рожен

Роженски пирамиди

Роженски манастир

Останки, свидетелстващи за население на сегашната  територия на Мелник, има още от Античността, когато там са се установили хора от тракийското племе меди. В платото Свети Никола пък са открити останки от древен храм, датиращ от 97 г. Храмът бил посветен на тракийската богиня Бендида – преименувана от древните гърци на Артемида. При нахлуването на готите през VI в. храмът е бил разрушен и на негово място император Юстиан I изградил базиликата в чест на Св. Никола. Мелник е бил  отбранителна крепост на южната българска граница по река Струма след сключването на българо-визнатийския договор от 864 г. (IX в.) По това време незаконните деца на византийски владетели били заселени тук с осигурени им отлични условия на живот. Ето така, градът се обогатил в културно отношение. Два века по-късно крепостните стени са били реставрирани, а на места дори са били построени нови. От 1342 до 1357 г. Мелник е бил владение на Стефан Душан – създател на Душанското царство. През 1395 г. градчето паднало под османска власт. След логичния упадък,едва в началото XIX в., укрепва отново и се превръща в културно и просветно средище, за да претърпи поредния си упадък през втората половина на същия век. Тогава голяма част от населението му се премества в други градове на България. Интересно е, че точно тук за първи път се привличат девойки в образователната система, благодарение на Зоица Златинова, преподавала в училището цели две години в края на века. Свободата си Мелник извоюява през Балканската война, 1912 г., от четата на Яне Сандански. От 1968 г. е град музей.

 

Отбиваме се в Кордопуловата къща – най-голямата възрожденска къща на Балканския полуостров, датираща от 1754 г.. Собственикът, Манолис Кордопулос, носи това име, само за да привлича клиенти, иначе е яростен родолюбец, дал убежище на Яне Сандански преди Балканската война. Надраснал времето си, той специализирал винопроизводство в Париж. На едно от изложенията, през 1882 година, щандът му бил на толкова незабележимо място, че отчаян, той го напуснал. Тогава, точно под Айфеловата кула, що да види – родопчанинхът Кирил свири на гайда. Раздумали се те и музикантът предложил Манолис да изнесе виното си до него. Предприемачът налял малко вино и в гайдата и като рукнали онези ми ти мелодии, поляти с вино... Продал всичко нашенецът и сключил договори за години напред. Той е и човекът, внедрил пръскането на лозите със син камък и вар, за което бил анатемосан от църквата. Не му останал обаче много живот и през 1912 г. бил посечен от турците малко преди свободата на родния му град.  Самата къща... вижте част от снимките – венециански стенописи, изящни стъклописи, дърворезби... В избата, всеки може да дегустира вино, но аз нали „не съм от тия как‘ Сийке“, пропуснах.

 

Не пропуснахме, обаче, стария чинар, както и огромния памерник на Яне Сандански. Допълнителният бонус за мен бяха цъфналите вишни – второ ханами за тази година, след първото в Париж.

 

В околностите на градчето са Мелнишките пирамиди с височина от 100 м. Склоновете им са пясъчни, почти отвесни на някои места. Върховете им са обрасли от трева и широколистни растения. Тези феноменални образувания са в процес на оформяне и поради това се променят. От 1960 г. са обявени за природна забележителност.

 

 

Приятен неделен ден, върнал ме назад в историята на България, през който въпреки че походих добре, не се уморих особено. Научих много от екскурзоводката на Global Tour , Таня, табелите и някои брошури, до които имах достъп и с удоволствие споделих част от тази информация с вас. 

Пирдоп - Еленската базилика - Пирдоп

 

В 7:35, влакът за Бургас тръгна от София. Този път, целта ми беше Пирдоп. Точно в 8:45, по разписание, вече бях на гарата. Оттам до първата ми цел, а именно - Еленската базилика, са 6.100 км. (по Strava). Нужен ми беше моят Стронцо, колкото да ме изведе от града, в посока Бургас. 

Преди табелата за край на населеното място,  се усмихвах на Скалата и едноименното "Кръчме" зад нея, на моста над Пирдопската река и на гледките, а само 200 метра след въпросната табела, вдясно, е паметникът на Христина Морфова. Българската оперна певица, сопрано, чийто глас обхващал цели три октави, е починала на 1 юни 1936 г. именно в Пирдоп. Оставаха ми по-малко от 4 километра, така че можех да снимам спокойно, уверена във възможностите си. Минах под ж.п. прелеза, по пътечка, паралелна на главния път, който не е натоварен. 

Ето я и табелата, указваща завой наляво за базиликата. Едно малко и важно уточнение - остават по-скоро около 1.800 км., отколкото обявените 800 м., но това съвсем не е проблем, нали? Вече се виждаха камъните под невероятните дървета отстарни на пътя. Те са останките от местността Еленско, на чиято територия е имало 20 тракийски могили. Наследниците на тракийците са живели на същото място до VII век. Следват около 300 години, през които няма данни за заселници и едва тогава градът е възстановен от дошлите българи. 

Вдясно, малко преди останките от базиликата е параклисът "Свети Пророк Илия". Доказано е, че тук, по време на Втората българска държава, се е намирал манастирът със същото име, който е бил и културно средище. 

Самата Еленска базилика датира от IV век (интересен е паралелът с античните храмове в София, за които разказах в т.5 от втора част на "Бижутата на София") след утвърждаването на християнството от император  Константин I Велики. Тя е била използвана и като манастирски храм, а в една от нишите ѝ е открита книгата "Пирдопският апостол", съхранявана днес в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София. Манастирът и базиликата са били разрушени през 1700 г. от османските нашественици. Понастоящем останките са укрепени, а базиликата е обявена за паметник на културата с европейско значение и е в списъка на защитените културни обекти на ЮНЕСКО. Само не разбирам как при всичкото това богатство, между руините има кравешка ... тор, да бъда по-мека в изказването си. Защо, хора, защо?!

Точно под базиликата е Еленската река, която образува красиви водни каскади, които виждате на колажа. 

Както обикновено, връщането отне по-малко време и вече в Пирдоп, посетих църквата "Свето Успение Богородично" - най-старият възрожденски паметник в района, датиращ от 1819 г. , издигнат върху останките на стар опожарен храм. След като е била неколкоратно ограбвана, църквата е била обновена през 1887 г. и реставрирана през периода от 1997 до 2002 г. 

Историческият музей в града беше затворен и успях да снимам само отвън. Той е архитектурен паметник на културата от местно значение. Намира се в Лукановата къща, строена от 1870 до 1872 г, и е принадлежала на семейството на Лука Хаджипавлов - възрожденски учител. След Освобождението, в нея е било уредено първото българско общинско управление. През втората половина на ХХ в, след като е сменяла предназначението си неколкократно, къщата е била отчуждена и там е обособена музейна сбирка. Знае се, че има 8 зали и фоайе.

А каква красавица е гарата в Пиродоп! Оставаха ми още 30-на минути до влака към София и успях да снимам и да потърся информация. Построена е през 1952 - 1954 г, в така наречения "неовъзрожденски стил" и е огледален образ на гарата в Златица. Гигантските секвои около нея са  засадени още през 1930 г. и са защитени от Закона за опзване на околната среда. 

Влакът, обявен за 13:03 минути тръгна с две минути по-рано (о, чудо!) и в 14:30 слязох на Централна гара, София. Е, маршрутът си го биваше - ето и извадка от "Strava"

източници: табелите край обектите и "Уикипедия"