О. Хенри – "100 избрани разказа"

можете да прочетете 

и тук

Давам си сметка, че българин да пише за О. Хенри е почти същото като американец да пише за Иван Вазов. С тези бележки не откривам нещо ново, но искам да ги държа под око, защото всеки път, когато препрочитам разкази от О. Хенри аз намирам интересни подходи в тях, а те от своя страна биха били полезни както за писатели, така и за читатели.

Чета ги на английски и не разбирам. Не съдържанието, а не разбирам как така се сдобих с изданието на "Wordsworth Classics" за 5.50 лв., а наше издателство предлага далеч по-малко като брой преводни разкази за 12. Но това са „бели кахъри”, както се казва. Не парите, а качеството имат значение. Ето какво прочитам на корицата (преводът е мой):

„Този сборник от стоте най-добри истории на О. Хенри е образец за абсолютното многообразие на един от най-добрите и най-обичаните писатели на къси разкази на Америка. Разнообразието на историите е удивиетелно. О. Хенри е като у дома си, описвайки живота на юг от Рио Гранде, като пише хроника на заниманията и грижите на „четири милиона” обикновени граждани, които населяват преминаващия в нов век Ню Йорк. Те се отличават със съвпадения и изненадващ край, също както със състрадание и хумор, които са направили историите на О. Хенри популярни през изминалия век.”

Всъщност, тези разкази са еталон за пишещи хора, решили, че точно тази проза е техният тип и искат да се изявят точно в нея. Ето, още в първия разказ, „Даровете на Влъхвите”,  намираме формулата на живота, представена във великолепна алитерация: „ sobs, sniffles, and smiles, with sniffles predominating” (ридания, подсмърчания и усмивки, с преобладаващи подсмърчания – не звучи толкова добре на български; в смисъл, губи се самият похват). Колко от нас биха могли да формулират живота така и то само в три взаимно заглушаващи се и препокриващи се думи. Всъщност, имам идея как да бъде преведено на български, но това няма значение. По-важното е как се отнасяме към думите. А иначе всички знаете историята за Дела и Джим, останали без възможност да използват подаръците, получени един от друг, защото са се убедили на практика от бедността, че за да получиш, трябва да дадеш.

Спокойно, спокойно, тук няма да правя обзор на всичките сто разказа. Само ще си водя бележки за по-интересни моменти, които по една или друга причина са ми убягвали до сега. Ако мога да ви помогна и на вас, които четете този блог, ще се радвам.

Чувството за хумор, с което авторът поднася сериозни теми не е начин да бъдат омаловажени. Така например, „Космополит в кафене” няма как да не ви разтърси с националистична (по-скоро – шовинистична) проява от човек, когото най-малко сте очаквали, човек, който не намирал за нужно дори да отговори на въпроса откъде е.

Появата на антагониста в разказите на О. Хенри винаги е забулена в някаква мистериозност, сякаш идва от друг свят, за да разбие мита, който така приятно е издигнал портагониста на пиедестал. Дори и до момента да е бил там някъде, в игриво описаната обстановка, самата му проява е толкова неочаквана, че няма как (поне) да не ви усмихне.

Интересен е и подходът на О. Хенри при спазване на „златното” правило краткият разказ да започва с природна картина, която да прелее в сюжета. Ако повечето писатели подхождат към него с нужната доза поетичност или дори – патетичност, то при О. Хенри е слято с чувство за хумор („разцъфваха цветя и агенти на летни курорти” – „Между рундовете”, на български съм го срещала в превод на Тодор Вълчев като „Между два рунда”) и най-вече, не отделя човека от тази природна картина. В друг разказ The Cop and the Anthem (Ченгето и хоралът или както го е превел отново Тодор Вълчев „Фантето и хоралът”) пък идването зимата се разпознава не само по крясъка на гъските, а и по това, че жените стават по-мили с мъжете си, защото нямат кожено палто

Често в разказите на О. Хенри прозира и оксиморонът, но не като търсен ефект, а като отражение на живота. Тогава някак логично ви се струва, че колкото по-близо сте до звездите, толкова по-бързо можете да се пренесете на небето (абсолютно противоречие или „оксиморон”, за да звучи по-литературно) – нищо, че това е просто метафора и няма как от една таванска стая (с капандура при това), да се окажете толкова близо до ... „онзи свят”, който неизвествно защо все се свързва с високото, а не – с ниското.

Сравненията на О. Хенри също остават ненадминати. Така например, в A Service of Love, познат на български като  „От любов към изкуството”, уединението на квартирата на Джо и Дилиа е сравнено с „най-ниския си-бемол”.

Накрая, но не на последно място, ми се иска да обърна внимание и на начина, по който О. Хенри описва героите си. Всеки може да намери себе си или част от характера си в тях. Авторът не ги описва в началото – висок, нисък, слаб, дебел, едикаква си коса, едикакви си очи, - това са детайли, които някак си се наместват постепенно, докато героят добива повече и повече плътност и сякаш оживява. Неминуемо, читателят става съпричастен към съдбата му и следва щрихите, които О. Хенри нанася в развоя на самото действие. Малкият, на пръв поглед дори незабележим, човек добива голямо значение за четящия така, сякаш се среща  със суперзвезда, която искате да опознае отблизо.

Авторитети твърдят, че и обстановката, и героите в разказите на О. Хенри са толкова „американски”, че е нямало начин той да не стане известен в Америка. Мисля, че авторът далеч е надскочил локализацията им и всеки един от героите му може да се окаже в която и да е част на света, точно в подобна обстановка. Защото авторът не търси отговор на проблемите. Той ги показва и увлича читателя в разрешаването.

Също така, не без основание, на О. Хенри се приписва голямата заслуга за утвърждаване на реализма в американската литература. Някои от мистериите, в които забулва героите си обаче, може би се родеят с магическия реализъм. Не, че не са възможни, не, че са приказни, но очарованието или напрежението (а не рядко и двете), увличат до такава степен, че сякаш заживявах в тези истории. Като в много ярък и цветен сън.

Доставих си удоволствието да препрочета тези разкази и със същото  удоволствие ще отварям книгата на посоки тогава, когато много ми се иска да прочета нещо, което да ме накара да се почувствам ... у дома си.

24-часов четатон

можете да прочетете

и тук

20.04.2013 г., 11 ч. – 21.04.2013 г., 11 ч.

По инициатива на Христо Блажев от „Книголандия” 

Включих се в този „четатон” не защото имах нужда да ми бъде напомнено да чета – правя го от дете, а от пети клас си водя така наречените тогава „Читателски дневници”. Хубаво е, че успях да продължа поддържането им в електронен вид на страниците на този блог. Включих се в четатона, заради страстта си към четенето и защото ми се струва, че съм далеч по-полезна и за себе си, и за околните с това четене, отколкото да тичам след импровизираната „кола” на клошар, който дори не се е погрижил да стегне „съкровищата” си за предаване в пункта за отпадъци и щедро ги разпилява по улицата, съвсем наскоро почистена от живеещите там. Спазването на хигиена – и физическа, и духовна, - е въпрос на възпитание и не ежедневното, а ежеминутното ѝ прилагане.

И така, изборът ми за тези 24 часа:

1. „Научното познаие”

Философски лекции от Дейвид Хюм, Джон Стюарт Мил, Анри Поанкрие, Рудолф Карнап, Карл Попър, Уилард Ван, Орман Куайн, Томас Куп, Имре Лакатош, Пол Фейерабенд в превод на В. Лаптев, К. Янакиев, К. Данчева, Б. Семкова и Д. Гичева, със съставител и автор на предговора Пламен Макариев. Издателство – „Народна просвета”, 1994 г.

Лекциите са по въпроса са опитното обосноваване на прехода между познанието на краен брой факти и общото положение, което се отнася до всички факти от същия вид.

Защо философия? Ами точно заради това „развиване на мисълта”, за което говори Дейвид Хюм в първата лекция. А и между нас казано, защото ми омръзна от снизходителни усмивки, когато някой специалист направи демонстрация на опитността си в дадена наука. Усмивки, от хора, които иначне „канят” и „изпращат” ангели и демони от домовете си. Отношението между причината и силата, особено когато най-малко се очаква.

Предизвикателството е в това, че всички идеи подлежат на деление, с което можем да си представим различни от нашите идеи. Накратко, развиването на мисълта и съединение между причина и действие. Отношението обект-сила в него и ново пораждане на възприятие. За съжаление, както знаем не само от философията, човек възприема всичко на ниво собствено познание плюс единица. Границата между разума и въображението е много тънка. Дали обаче да се ограничи с възприяте и представа или да се отдаде на суеверия? Въпрос на възможности. Както казва Дж. С. Мил, „само по-развитият ум си задава въпроса какви факти са необходими, за да се създадат условия да се стигне до вярното заключение и тогава започва да ги търси”. Възможните факти или методи са: на съгласуването, на различието, на сходствата, на остатъците, на съпътстващите изменения. Всичко зависи от това до колко са „удобни” и до колко ще се доверим на науката, а тя, според Мах (виенски философ) „помага за пестене на мисълта, тъй каткто машината помага за пестенето на усилия”, което от своя страна води до естетическо удовлетворение.

В типичния за филосфите стил, авторите оборват една теория с друга, обединени от темата за и против универсалността на знанията с цел предотвратяване и/или предизвикване на конкретни действия, а от там – и събития. И то с научни принципи. Други остават на ниво „врачуване”. Иначе, „Също като хората на изкуството, учените, способни на творчество тряба да могат, когато се наложи, да живеят в един разбъркан свят...” (Томас Куп). И все пак, нека не забравяме, че „да се отхвърли една парадигма, без същевременно да се замести с друга, значи да се отхвърли самата наука. Това действие се отразява не на парадигмата, а на човека. Неизбежно е неговите колеги да глеат на него като на „майстор, кото се сърди на инструментите си.” (пак там)

2. „Сърцето на Байрон” от Андре Мороа

Преводач: Юлий Генов, а на стиховете – Крум Сивриев

Много рядко антикварно издание от 1945 г., от „Книго-Лотос”

За всеки, докоснал се до творчеството на Байрон, подробностите около личния му живот не са тайна. Не един писател е описвал този живот в какви ли не форми. Особено впечатление ми беше направила интерпретацията на Том Холанд, която се подразбира от самото заглавие „Вампирът”, за щастие,  далеч от насилствени, но безплодни напъни от типа на „Здрач” и други. Тогава, можете с основание да ме попитате, с какво биографията, написана от Мороа е толкова специална. Преди всичко, с психологическия усет към детайла.

Историята започва още от прародителите на Байрон – онези наследници на готическия манастир в Нюстид, минава през сдобиването на фамилията с благородническа титла от „двойна грешка” и се стига до проклятието над рода Байрон, заради извършено от петия лорд Байрон убийство. Постепенно историята стига до дядото на поета Байрон, известен с прякора Джек Буреносеца и баща му, който заради буйния си нрав, докато е бил войник, получил прозвището „Лудия Джак”. Майка му, Катерин Гордън, също произхожда от семейство, над което тегне проклятие. Проклятия, които ще се окажат в последствие жизненоважни както за характера, така и за творчеството на писателя. Спомнете си стихотворението му „Вампир”, например.

С това наследство – красотата на бащата и дарбата за писане от майката (разпилени мисли в епистоларен, но жив и подвижен стил),  Джордж Гордън Байрон преодолява собствения си недъг (накуцва с единия крак) и като „всяко дете, израснало без баща, беше свикнало да презира всяка власт.” Образованието му, започнало с истории за духове, улавянето на ритъма в псалмите ( 1 и 23 са били любимите му), историята за Каин и Авел, четенето на едносрични думи в първото му училище и двамата лични учители, а по-натам и късметът, проработил в негова полза, след като се оказва единствен наследник на Буреносеца, го оформя и предопределя по-нататъшния му живот.

Разбира се, че няма да преразказвам този живот. Който има желание, ще препрочете тази или която и да е биография, написана за Байрон. Единствен Мороа обаче долавя двете водещи сили в живота му, а именно – сила и страст и изгражда портрета му такъв, какъвто едва ли някой друг е успял да постигне, точно върху основата на тези сила и страст.

3. Милорад Павич „Другото тяло”

Превод – Жела Георгиева,

Издателство „Колибри”

Още на втората страница се срещаме с онази смес от ирония и чувство за хумор, така типични за Павич. Романът му „Другото тяло” ми идва на време, след като съвсем наскоро прочетох „Вратите на съня”, а три години по-рано направих обзор на „Хазарски речник”, „Уникат” и „Стъкленият охлюв”, ето тук. Да си  призная честно, още в началото изпитах възмущение от опита за сравнение, сигурно с рекламна цел, между Павич и Браун. Ако Дан Браун прави някакви опити (за мен, не казвам, че мнението ми е меродавно) да се доближи до доктрините на тамплиери и други тайни общсетва, то Милорад Павич, лишен от всякаква амбиция да звучи помпозно, разглежда вечния въпрос за любовта и съпричастността по съвсем лек начин, изхождайки отново от локалното, каквато е любовта на вдовицата към покойния ѝ съпруг, към глобалното - непразпознаването на тялото, защото никога не е бил опознат ума (или душата). Имаме нужда от думи, за да разпознаем онзи, който сме твърдели, че бихме познали където и да е, в каквото и да се е превърнал. В следващия момент, така се объркваме в лабиринта от думи, че можем да загубим себе си.

Знам, че със сигурност този роман не е за религиозни фанатици, но не ми се иска да мисля в тази посока.

Магическият реализъм води до неочаквани обрати в този роман, който макар и да не е като „Уникат”, т.е. – със сто (и един) финала, всеки читател може да го довърши така, както прецени за добре. В стила на първата прочетена за този „четатон” книга, ще завърша – така, както е развивал мисълта си. Включително и по време на четене на романа. Защото, както казва Павич:

„...читателите водят литературата към бъдещето, а не писателите.”

„Нашата Via Dolorosa" – Петко Бочаров

можете да прочетете и

тук

Издателство „Жанет 45”

Далеч съм от мисълта да анализирам написаното от Петко Бочаров, поради няколко причини. Преди всичко, аз не съм на нивото му. Също така, нямам неговия опит, нямам и неговия изказ. Това не пречи обаче да чета с настървение и да поклащам глава с разбиране, докато прозирам простички и ясни истини, които по някаква причина са избягвани до момента. Или прекалено простички, за да им обръщаме внинание? Или прекалено ясни, за да ни обърнат внимание върху тях, докато още сме били ученици?

И така, настанете се удобно на креслото, дивана или което и да е там любимо ви място за отдих. Сервирайте си храна. Как ви се струва? Всичко е супер, нали? Не ви присяда, не усещате присвиване на диафрагмата, надявам се.  А сега си представете онова трикрако столче, навяващо на родители и прародители носталгични спомени, пред ниската софра. Не, не се измъчвайте! Само си го представете. Или си представете таван, висок 160 см. (дори мен, високата едва 165 см., ме ужасява). Е, нали разбирате защо книгата се нарича така. Там, в произхода ни и илюзиите, на които робуваме, се корени изначалното ни пристрастие към болката. Афинитетът ни към навеждането. Белязани са и в поговорките ни. А който  иска, нека ги нарича „мъдрост”.

Да открием онези детайли в историята, които сме подминавали или изобщо не са ни били показвани, не е откритието на века, но може и да има голямо отражение върху остатъка от него. За да променим този робски начин на мислене. Това, което ми харесва най-много в есетата на Петко Бочаров е, че независимо от прозрените истини, от които боли не по-малко, той вижда надеждата у младите. Младите, които не заклеймява с „те не четат”, „те не стават за нищо”. Напротив, възлага целия си оптимизъм (а не – груб цинизъм), че след като прочетат и осъзнаят фактите, с които ги запознава, тези хора ще променят начина си на мислене. А всичко започва именно от там.

Тежко ще им бъде на младите хора, с оставеното им „наследство”, а именно: „политическо късогледство, неуравновесеност, алчност, жажда за власт, глупост, коварство, мегаломания и премълчаване на фактите.” Дори да обърнат внимание на част от досега споменаваните от Бочаров факти, ще има надежда. Всъщност, докога ще прехвърляме всичко на „младите”? А ние да чакаме безучастно ли? Не, че сме престарели. Напротив, точно защото сме в разгара на силите си, хубаво е след като четем и да действаме, а не само да пишем, оригиналничейки.

Логично е да попитаме накъде да тръгнем. Отговорът на Бочаров е – към повече ред и повече духонвост и най-важното – без “dolorosa”. От нас зависи дали ще позволим датата на Илинденското въстание (2.8.1903 г.) няма вече да  се използва като лесен инструмент от родоотстъпници.

Възможно е на места авторът да ви прозвучи и твърде националистично, но каква друга реакция да очакваме спрямо народ, който иска да заличи нацията ни (визира се македонския народ)? Да продължим да ги наричаме „братя”, а те да ни изтрият от картата на света и от учебниците по история? Тогава, да си зададем контравъпроса – не е ли време да загърбим нашата Via Dolorosa?

Не по-малък проблем, с който трябва да се справим е и липсата на естетика. От изхвърлените фасове през грозно висящите обяви и афиши до откраднатите решетка или влакови релси, отнели човешки живот. Всичко това поради липса не толкова на закони, колкото на морал. А кой да възпита младите в морал, ако не е превъзпитал себе си?

И накрая, тъй като познавам повечето „разбиращи четящи”, ще изпреваря въпроса им – защо пък Петко Бочаров да ми бъде коректив? Освен всичко, което споменах в началото на това ревю, ще ви отговоря и с един цитат от самия него:

„Защото за разлика от огромното мнозинство в „Народна република” аз бях достатъчно информиран, за да осъзнавам истинското значение на събитието.” Изказването му е по повод 11 ноември 1989 г., но е приложимо и за всяко друго, което говори в тази книга.

Клайв Баркър – „Кървави книги”, том 2

Издателство „Колибри”

Преводач – Иван Атанасов

За Клайв Баркър знам, че е всестранно развита личност – писател, филмов режисьор, сценарит, продуцент, актьор и художник от Великобритания. Роден е на 5 октомври 1952 година в Ливърпул, а някак си изобщо не ме интересуват личните му сексуални пристрастия. По-важното е, че не кой да е, а Стивън Кинг казва за него „Видях бъдещето на ужаса ... и то се казва Клайв Баркър”.

Още първият разказ „Ужас”  ме впечатлява с умелото боравене с едно от най-капризните изразни средства на литературата – сравнението. За мен, в момента, в който някое е написано, то вече е поело по пътя към превръщането му в клише. Тук имаме нещо наистина впечатляващо – връщане към страха като език към болен зъб и „както нокътят към коричка от рана”.  Усетихте ли зъбобол? Или фантомна болка от вече зараснала рана? Всъщност, извадени от контекста, може и да не правят подобно впечатление, но докато четете разказа, ще „видите” и „усетите” преживяванията на героите. А защо всъщност страхът на другите би трябвало да бъде обект на изследванията ни? Не, никой не е казал, че трябва, но ако искате да имате оръжие срещу някой от обкръжението си, най-добре е да опознаете, а дори и да експериментирате със страховете му. Не е нужно да сте хорър мастър, за да го знаете. Има само едно условие – да не даваме лесно това оръжие в ръцете на хора, които вече ни имат зъб.

Вторият разказ „Адска надпревара” е съсредоточен върху състезанието (без значение дали е благотворително или олимпийско) с цялата символика на тази дума. Дума, толкова любима на Ада, погрешно (няма как да не се убедите в това, след като прочетете разказа) представян като хаотичен и горещ, че ще си позволи всички проявления. Отново срещам великолепни сравнения. Хрумвало ли ви е да сравните пуст коридор с червото на мъртвец? Колкото до преобразяванията на адовите фактотуми (слуги за всичко), те са толкова образни и впечатляващи, че може и по-чувствителните да ги сънуват. А те са само фон, на който Баркър изследва влиянието на страха върху героите си. Герои, които могат да видят лицето на смъртта само в подобно състезание (дори със самите себе си). По-интересното е как всеки от тях реагира на този страх. Красотата на разказа е най-вече (и) във факта, че няма победители и победени. Всъщност, няма и готови отговори в стил „поука в края на детска приказка”. Читателят става съучастник. Ако не в действието, то в съпреживяването на всички перипетии, през които минават героите. Е, не сме оставен съвсем на произвола. Водят ни деца, които реагират най-естествено на появата на фактотумите, за да напомнят къде да търсим мъдростта. Сигурно точно затова полагаме неимоверни усилия да ги превъзпитаваме.

Със следващият разказ „Джаклин Ес – последна воля и завещание” ще проследите, далеч от всякаква мисъл за осъждане, провала на опит за самоубийство, отново границите, в които може да вирее страхът, чието място е човешката психика. Тази на героинята е доста разклатена от „скуката, досадата и разочарованието”. Навлизайки все по-дълбоко в съзнанието ѝ, Баркър само помага на читателите си да разберат най-голямата ѝ тайна – случващото се във вътрешния свят на една жена, от която се очаква всичко друго, освен да бъде силна.

В „Кожите на бащите ни” се срещаме с чудовища, чиято образност се родее с картините на Дали, но са далеч от ексцентризма и мегаломанията на художника. Това, че дланта на чудовището от пустинята („на всеки 20-30 години пустинята изплюва своите чудовища”) е със зъби, а то има само едно око, някак си е съвсем ... логично. Чудовищата, от друга страна, оплождат хората. Може би ще си кажете, „отвратително”. Е, след като се запознаете с някои от героите, неминуемо ще си зададете въпроса кой е чудовището в крайна сметка. Отношението на автора към думите е факт, но в този разказ го заявява открито – „разкъсан” е по-впечатляващо от „изяден”. „Или по-лошо?” Баркър оставя на читателя да проумее кое е това „по-лошо”. Възможно е силно религиозните читатели, да не кажа направо „фанатици или по-лошо?” може и да се обявят категорично против заложената идея, че човечеството е плод (буквално) на сношение с Ада. Е, до колкото знам те не поглеждат такива четива. Въпреки че би ми било интересно да чуя или прочета гледната им точка.

Последният разказ от втори том на „Кървавите книги” – „Нови убийства на улица „Морг” е елегантен реверанс пред великия Едгар Алан По и нова интерпретация за отношенията между едно чудовище и създателя му. Баркър завихря своеобразен диалог между началото на 19-ти и края на 20-ти век на езика на убийствата. Авторът ни повежда от чисто личностни към глобални, общочовешки проблеми. Такива, към които дори приел ролятана на наблюдател и сдобил се с бърза, но толкова закъсняла, че поражда самоиронията му  слава възрастен мъж, не може да остане безучастен. Неминуемо, ако прочетете разказа, ще си зададете и въпроса какво кара хората да избягват някого. Болката, разбира се, че болката, която носи тайно в себе си. А дали тази болка може да размие границата между реалност и фикция? Е, когато тя вземе връх и пред очите на бившия наблюдател има само разплакани лица, е време да се заеме и с личната си вина, дори да не я разбира. Защото какво са ролите, които играем в живота, ако не пряка отговорност както за неговия ход, така и за неговия край?

И накрая, защо точно Клайв Баркър? Не е ли по-добре да се наслаждаваме на класиката и да кършим ръце, че няма да бъдат задминати онези, Големите. Отговорът идва още от първите редове на първия разказ: „Няма по-голямо удоволствие от ужаса.” Няма как да не се доверите на автора, заявил категорично това, нали? Всъщност, не твърдя, че е най-добрият писател на хорър, когото съм чела някога, но за щастие е още жив и ще очаквам нови негови творения. Всъщност, какви ги пиша? Имам да наваксвам още толкова от неговото творчество, че рискувам и да пропусна нещо.