„Кутия с форма на сърце”, Джо Хил

Издателство „Сиела”

Преводач – Богдан Русев

Година – 2007

можете да прочетете

и тук

Да се колекционират странности, свързани по един или друг начин със смъртта е меко казано налудничаво, извън всякакви наивни заплахи от типа на „лоша поличба”, „карма” и т.н. И на кого това занимание би подхождало по-добре отколкото на фронтмен на бивша рок-група, половината от членовете на която са намерили смъртта си? Както казва разказвачът – разказът на историята се води от трето лице – „Не познавам метъкла, която да не се беше докосвала до свърхестественото.” Полът всъщност тук е без значение. Тази констатация е по-скоро обяснение защо авторът е избрал тъкмо такава среда за своята история. Не на всеки обаче въображението, а може би и личният опит, се простират до там, че да напише цял роман от това. Джо Хил успява. И съвсем не е за пренебрегване начинът, по който въвежда свръхестественото в тази история:

„Джуд познаваше звуците. Ниските тонове не бяха достатъчно ниски, а самият глас звучеше леко сплескан. Звуците образуват форми във въздуха, в който се носят.”

Тези звукове, форми, а по-натам и миризми са основнен фон на целия роман. И се материализират по всевъзможни начини. Един костюм, купен на търг за хиляда долара, също не е нещо особено, нали? Освен ако това не е костюм на мъртвец, чийто призрак си намира нов дом.

Всеки от нас съжалява за някое действие в миналото си, което не може да върне назад. Заради отговорността, стоварила се върху нас. Същото се случва и с героя Джуд, който вече не е сигурен къде е границата със здравия разум. Историята е по-близка до халюцинациите, предизвиквани от упойващи вещества, но същевременно и толкова жива, че читателят може да си спомни преживявания на ръба със свръхестественото и да допълни тези на протагонистите. Там, където за предпочитане е физическата болка, а не психическият дискомфорт, изваждащ от равновесие преживелия го.

Наред с класическата история на ужасите – призрак, който тормози живите; опити за плашещи ефекти, които на моменти предизвикват усмивка - авторът предлага и психологически изследвания на емоции като ярост, премълчан гняв, последствия от неовладени чувства, както и на философски въпроси като този за „безспирното движение” на света, несъобразяващ се с това кой е още сред населяващите го и кой не е.

На места ретроспекциите отнемат много време или се повтарят, с което стават малко дразнещи, но има и изключителни попадения като това на страница 78, където играта на въпроси и отговори (напълно умишлено дадени в скоби) съвсем сбито и точно ни връща към такъв отрязък от време, който е дал отражение върху историята, но и не заслужава излишно отплесване.

Есенцията на историята е в тези думи: „Той има точно толкова власт върху всеки от вас, колкото му позволите.” А на мястото на „Той” можете да сложите каквото име пожелаете, защото това не е само историята на Джуд. Ако сте готови за едно пътуване на границата между това, което Ви заобикаля и онова, което таите в главите си, то „Кутия с форма на сърце” може и да се окаже точният пътеводител.

Балансът между реалното и въображаемото е визитката на Джо Хил, за чийто роман „Рога” вече Ви разказах тук. Макар и твърде детайлен на места с  отклоненията от основната история, авторът си играе с въображението на читателя и го повежда в дадена посока, но му оставя най-приятната част  - да участва в тази история, докато главният герой може да изпълнява ролята на наблюдател. Точно такива играчи и в прекия, и в преносния смисъл на думата са любимци на публиката.

И аз, като повечето от Вас, предпочитам да чета историите на бащата (за незапознатите, Джо Хил е син на Стивън Кинг, но не желае да се възползва от името на родителя си), но е въпрос на време поговорката „Какъвто бащата, такъв и синът” да докаже правотата си. Или поне се надявам.

“Пясък и канела”, Александрина Георгиева

Издателство – Libra Scorp

Година – 2010

Да си призная честно, дължа прочита си на тази книга на ревюто на Бранимир Събев в неговия блог “The Dark Corner”. Учудих се на това, че поддръжник на родната литература и особено на млади български автори е написал толкова рязко ревю за едно съвсем младо момиче. Да не говорим, че той е фин човек и рядко напада, още по-малко пък жени – този псевдо мачизъм не му е присъщ. Прочетох „Пясък и канела” не за да го оборя или защитя, а защото наистина ми се иска да дам своята, макар и минимална, подкрепа на млади български писатели, както го направих за Иван Русланов и първата част на „Черният ангел: раждането на един от нас”, тук. Общото между двете книги се изчерпва само с това, че и двете са от млади, наградени български автори. Докато у Русланов намерих много положителни качества, то Георгиева успя да ме откаже от четене и то на 35-та страница – този път не спазих правилото, завещано ми от моя покоен баща да стигна до 50-та, тъй като книгата е от общо 78.

Ето ги и разочарованията, в които макар и да открих някаква светлина, авторката побърза да ме обори още на следващия абзац. И така:

Първият разказ е „Дори и Джулай не е минал”. В самото му начало трябваше да отворя „Нов книжовен речник на българския език” и „Тълковен речник” (колкото и да не са ми по сърце новите правила), за да се убедя, че не аз съм изостанала със значението, а на места дори изписването на думите. Ще дам пример с няколко словосъчетания, които наистина ми направиха много лошо впечатление. „Гимназията ни отвръща от нея”. „Отвръщам” е глагол, който означва „връщам чрез действие за нещо; отговарям; страня, избягвам.” Разбирате сами, че нито едно от значенията не е подходящо в споменатия израз. Учениците може и да се отвръщат от гимназията, но не и тя от тях. След това, „да кимнем съгласно” – разбира се, „според, образно”. Не Ви е нужно въображение, за да разберете, че авторката е имала предвид „в знак на съгласие”, но все пак думите са деликатна материя, която се предполага да бъде овладяна именно от писателите, от „майсторите на Словото”. Да не говорим, че самата история изобщо не успя да ме заинтересува, тъй като представлява по-скоро разговор между тийнейджъри и разсъжденията им на глас, които слушам ежедневно. Забавни са, но не са литература.

Вторият разказ „Влакове” също ме изуми с употребата на много от думите. Включително и на тази в израза: „да го посрещне „с тупур”. Ако беше „да го посрещне с „тупур!”, бих разбрала омонатопеята, но така... И не ми казвайте, че се дължи на погрешно сложени кавички - спомняте си проблема със запетайката не на място в издаването на смъртна присъда, нали? А присъдата на всеки автор е в неговите ръце. Освен това, (не само) старата школа учи, че когато се използват кавички за цитат е редно да се спомене източника. Ако щете, дори „както се казва у нас” или „както обичаме да казваме ние”, пак би било достатъчно. От друга страна, това е история с призрак, който на дневна светлина е само със студена ръка, а с падането на нощта, тази ръка се оказва прозрачна. Няма нищо лошо в новаторските подходи, но когато някой разказва „градска легенда”, се съобразява с правилата за този вид истории. В този разказ има много повече недоразумения отколкото в първия. Авторката всячески обобщава и прави констатации като тази: „Изгледах я, което не е като да беше лесно.”  Мисля, че един награден писател би трябвало де достатъчно добре запознат с основното правило на белетристиката: „Не разказвай, а показвай!” Да не говорим за задължителното познаване на граматиката.

Третият разказ, „Всяко лято умираме”, съвсем логически би трябвало да бъде веднага след „Дори Джулай не е минал”, но това  е решение на съставителите и няма да го оспорвам, въпреки че се набива на очи. Самият увод ме отблъсна – излиза, че единственото предимство на липсата на „трева” (за пушене, разбира се), е в това, че не би създало проблеми на героите с „куките” (работя и общувам с много млади хора, които със сигурност не използват „куки” за полицаи, но това е дребен проблем).  Сигурно на авторката ѝ е харесала идеята да насити разказа с жаргон (по-подходящ за моите родители), но тук ще отговоря с един цитат от Елизабет Боуен: „Диалогът трябва да бъде спонтанен, но не трябва да съдържа елементи на повтаряемост като обикновения разговор.” Достатъчно, нали?

„Нямам нужда от музика”, ако трябва да се изразя в стила на авторката, е „съвсем друга бира”. Започва с очарователна метафора на иначе изтъркания проблем на новото поколение срещу всичко, оставено му в „наследство”. Даже посегнах да задраскам бележките си по първите три разказа и да се огранича като кажа, че докато в тях авторката още е търсела себе си като белетрист, то тук вече показва израстване, когато... Да, наистина трябва да замълча за малко. Защо ли? Защото отново попаднах на философски обобщения и поднасяне наготово. Всъщност, не, не „наготово”, а направо „сдъвкано и изплюто”, както е прието да се казва на жаргон в такива ситуации. С цялата погнуса и от буквалното, и от метафоричното значение на този израз.

„Казвам се Флоренция”. Тук началото е потресаващо и аха да изпитам емпатия (в чисто психологическия смисъл на тази дума, която е малко повече от съчувствие и съпреживяване) към героинята, отглеждана само от баща си. Аз съм майка и би трябвало да бъда много против такива, които са дали живот, а после са оставили децата си на произвола на съдбата. Обаче! Обаче, Александрина Георгиева успява да унищожи тази емпатия с едно ужасно сравнение, на всичкото отгоре подсилено от оксиморон: „Брутално нежна – като кожата под дълбоко изрязан нокът”. Меко казано гротескно, дори и за стил „Сексът и градът”, какво останало за литература с претенции за сериозност и задълбоченост. Сравнението е капризно изразно средство и не е по силите на всеки. Ето защо, замяната му с метафора, понякога, върши работа. И ако това е малък проблем и може да мине за опит на авторката да избяга от клишетата, то много ми е странно как така 19-годишно момиче (на толкова е била Ал. Георгиева, когато сборникът ѝ излиза от печат), помни изрази като „извинявай, мило другарче”? Ще ѝ отговоря така:

Извинявай, мило другарче, но житейският ти опит като че ли се ограничава с подслушване зад вратата на разговори между подпийналите приятели на родителите ти, които вероятно някога са били отдадени на хипарската кауза и с удоволствие са споделили с теб волността на начина им на живот. Нищо лошо, но не е приложимо понастоящем.

Забелязвам и логически неточности. На страница 30 авторката твърди, че героинята  никога не е виждала вуйчо си, а само две страници по-късно, че не го е виждала „от години”. Последно?

Колкото до препратките, ако можем да погледнем с нужното чувство за хумор на тази към легендата за цар Мидас – цитатите под формата на пародии са позволени - и да подминем с лека ръка констатацията „Мълчанието се счупи странно облекчаващо”, избрана за финал, то тази към „майстора на ковчези” е по силите на автори поне от ранга на Анджела Слатър. Иначе, звучи нелепо.

Насила и от дисциплинираност, започнах „Някой ден ще подминем слънцето” и останах приятно изненадана, че още в тази крехка възраст авторката си позволява да пише от мъжка гледна точка. Достойно е за похвала, нали? Въпреки че пише от мъжка гледна точка обаче, Александрина го прави като жена, с което съвсем съсипва собствения си експеримент. Нищо, по-важни са думите, които използва и тяхната подредба. Да де, но изречение от 15 реда не би било тромаво само, ако е написано от белетрист като Виктор Юго (прословутите 823 думи в едно изречение в „Клетниците”), защото знае как да го направи, без да се оплете в собствените си думи. За писателски дебют, все още е рано. Тук и спрях да чета.

Не зачерквам името на Александрина Георгиева от списъка на български автори, които искам да прочета. Напротив! Само се надявам, че за следващата си книга ще има по-добри вдъхновения от марихуана, бира и безсмислено скитане в нощта. Тогава и ще дочета останалите разкази в този сборник.

Добра новина

Отново силно българско участие в лятното издание на WHR (World Haiku Review), след пробива през зимата на шестима българи, през лятото сме отличени:
Diana Teneva - първо място за Shintai и  HONORABLE MENTION Vessislava Savova (Shintai), Радка Миндова (Neo Classical), Христина Панджаридис (Vanguard), Мая Кисьова (Vanguard) .
Честито! :) 

„Малкият зелен бог на агонията”

Издателство „Бард”

Година – 2013

можете да прочетете

и тук

През 2011 г. Стивън Джоунс сътавил антолгоията с оригинално заглавие A Book of Horror, а само две години по-късно издателство “Бард” я предлагат на български с много добрия превод на Юлиян Стойнов, но озаглавена „Малкият зелен бог на агонията” – едноименният разказ на Стивън Кинг, с който започва антологията. Не ми се иска да разсъждавам за причините, но със сигурност не само името на Краля би продало книгата. Допускам, че една от причините, извън рекламния трик, е в следното - във всеки разказ на ужаса се изследва една агония и само въображението на автора може да начертае пътя, по който човек ще мине за да се оттърве от нея или да ѝ се отдаде изцяло. Отделно, ако подобно на мен, още от дете обичате да Ви настръхва кожата, то няма как да пропуснете разказите. Обичта ми към страшното и загадъчното датира някъде от момента на първия ми самостоятелен прочит на „братята фашисти” :) После минах през „Пясъчния човек” на Хофман, запознах се майсторите на ужасите и шансът да чета разкази  на все още живи наши съвременници си е наистина „бон”.

И така, първи в книгата, както казах, е едноименният разказ на Стивън Кинг. Ако трябва да бъда откровена, историята не е нито нова, нито нечувана, но именно тук проличава майсторството на талантливия разказвач. Както неведнъж съм заявявала, истории за разказване имаме всички. Интересното е кой как го прави. Едно е да ми кажете, че нечии зъби са били развалени, изгнили и т.н., съвсем друго е да чуя или прочета: „отвърна на усмивката му с два реда оголени зъби, наподобяващи килнати надгробни камъни.” Едно е да ми кажете колко боли (каквато и да е болката), съвсем друго е да направите разграничаване между болка и агония като дори персонифицирате втората. Така, че да мога не само да я видя, но и да я усетя като своя.  Всичко при Краля е на място (браво и на г-н Стойнов, който е успял да го предаде на български, без да изгуби очарованието му). Ако някои мои познати вмъкват научна терминология в разказите си  и тя увисва като съдрана кръпка, то точно в този разказ могат да вземат нагледен урок кога това е допустимо и как може да бъде вмъкнато незабелязано и най-важното – без да дразни. Едно супероригинално сравнение след тази дума Ви кара дори да се усмихнете. За всички нас, които харесваме Стивън Кинг е ясно, че в по-голямата си част този разказ е автобиографичен. Но той може да бъде и историята на всеки един от нас.

Струва ми се идеята да се започне с Кинг не е добра, защото колкото и изявени в областта си да са разказвачи като Кейтлин Р. Киърън („Прахан, стомана и кремък”) и Питър Краудър („Призраци със зъби”), то някак разказите им остават засенчени от силата на „Големия”, а историите им – на първия за почти всички възможни палежи в историята на човечеството, а на втория за едни скелети, но не в килера, а на тавана (разбирайте, съвсем метафорично), - бледнеят. Да не говорим за евтините трикове като минаване с длан пред лицето и хоп – то вече се е променило! А може би просто не са мой тип разкази на ужаса. Или пък вече съм ги чела, разказани по-добре. В това е очарованието на всеки сборник разкази, без значение от дължината им – има по нещо за всеки. Ако са насочени само към определен тип читатели, биха загубили стойността си.

Следващият проблясък за мен идва от Анджела Слатър и разказа ѝ „Дъщерята на майстора на ковчези”. Дали ще погледнете на момичето-героиня в разказа като на параноидна шизофреничка, която разговаряйки с мъртъвци е готова да защити себе си с убийство или като на наистина надарена със свръхестествена дарба самотна девойка е въпрос на лична нагласа и прочит, но със сигурност няма да търсите аналогии с вече познати Ви истории за майстори на ковчези. Признавам си, че хомосексуалните наклонности (на героинята, на авторката – те не ме интересуват) ми дойдоха в повече, но след като една любовна история ще бъде опорочена, нека бъде опорочена до край.

„Корени и прочее” на Брайън Ходж ме накара да се усмихна на няколко места  въпреки зловещите ритуали по събуждането на мъртъвци, които не успяха дори да накарат онзи първичен страх да овладее съзнанието ми. Това е история, подходяща за лагерен огън на скаути и то при положение, че са на не повече от петнадесет години. Само припукване на горящи съчки в безлунна нощ може да подсили ефекта на разказа.

„Кажи ми, че ще те видя отново” на Денис Етчисън е трогателна история до толкова, до колкото момче, което влиза в пубертета и би трябвало да се вълнува само от играта на хормоните, се налага да се бори с ужасни видения, предизвикани от смъртта на майка му и брат му. „...в живота има много умирания и няма значение кое от тях ще е Смъртта” е твърдение, което може би ще порази любителите на сапунени сериали, но незащитено в текста, някак увисва. Отново, лично мнение.

Ето я вече и „тежката артилерия”, както се казва. За мен, най-добрият разказ в този сборник (не, не пренебрегвам Кинг, и аз много го харесвам) – „Музиката на Бенке Карлсон, Убиеца” от Йон Линдквист. Често срещаната история на овдовял млад мъж, останал да се грижи за подрастващия си син излиза извън всякакви очертания и съм сигурна, че каквото и въображение да имате, едва ли бихте предусетили края му. От друга страна, същото може да се каже и за музика, дошла сякаш от онзи свят. Срещали сме я вече. Аз, за последно, у наскоро прочетената от мен „Планините на безумието”  от Х. Ф. Лъвкрафт и по-точно в разказа „Музиката на Ерих Цан”. Мисля, че е достатъчно да Ви кажа, след като знаете за пристрастието ми към Лъвкрафт, , че Линдквист достойно застава до големия разказвач.

„Грешен отговор” на Рамзи Камбъл също е малко разочарование за мен. Телефонът като връзка с „онзи” (който и да е той , но със сигурност нямащ нищо общо с Вашия) свят, телевизионна игра на живот и смърт и край, за предизвестеността на който можете да заложите солидна сума, защото ще спечелите, също не е от моя тип разкази на ужасите. Това, че на моменти се прокрадват миризми, неестествени шумове и други евтини трикове, съвсем не е от полза за историята.

Съвсем по друг начин стоят нещата с „Алиса в пластмасовия свят” на Робърт Шиърман. Тук, заглавието би трябвало да Ви е подготвило за предстоящата история. Е, грешите. И ако на пръв прочит историята за swing в сексуален смисъл между две съседски двойки може и да Ви отврати, то само продължете да четете. За мен, Шиърман е един от най-добрите психолози-специалисти по семейни драми. Не по отношение на връзката между съпрузите, а от гледна точка на снобските правила, които някои копират, за да бъдат в крак с времето, за да изглеждат (само да изглеждат) образцови. Да, има и хорър елемент, но струва ми се, че това е по-скоро психологически трилър, а не типична история на ужасите.

„Мъжът в канавката” на Лиза Татъл  е идеалният разказ за човек, който си пада по гадатели, предзнаменования и други неестествени намеси, които целят отдалечаване от настоящето с евтини примамки за бъдещето. А точно тук съвсем не е обещаващо. Какво да Ви кажа, и този разказ не ме  грабна особено, въпреки че и не ме разочарова. Подходящ е за леко четиво в края на дълъг ден.

Реджи Оливър успя да задържи вниманието ми с неговата „Детска задача”. Да оставиш детето си на близък роднина с меко казано особен характер, само по себе си е предпоставка за ужас – и буквално, и преносно. Обичам класическата схема за писане– една добре описана, без излишества обаче, природна картина, която да контрастира с предстоящата история винаги върши работа.  Би било смешно, ако авторът, подобно на класически майстори на хоръра като По и Стърджън, не изпипваше всеки детайл. Хорър, който и замисля е вече истинско удоволствие. Това е онзи „флирт с читателя”, който е позволен. Другото е излишно кокетничене, от което няма смисъл, колкото и ефектни да са някои похвати.

Майкъл Маршал Смит пък успява да остави на въображението на читателите си края на историята „Нещо мрачно и печално”. Започващ с игра на думи, авторът ще продължи да очарова с владеенето им, а самият разказ може дори да Ви подведе на моменти. За мен, гаранция за качество.

Ще оставя без коментар последните два разказа в сборника – „Близо до Зенор” от Елизабет Хенд и „Последни думи” от Ричард Крисчън. По някакъв начин хорърът в тях ми избяга, а агонията, проследена точно по този начин съвсем не ме впечатли. Сигурно има читатели и за тях. Затова не коментирам.

Ако сте любители на хоръра като жанр в литературата и знаете, че той има много начини за изява, заслужава си да прочетете тази антология. Както споменах по-горе, има за всекиго по нещо. Дори един от разказите да е „Вашият”, струва си.  

„Обикновени убийства”, Георги Милев

Издателство „Пергамент прес”

Година – 2011

можете да прочетете

и тук

Божидар Пангелов е човекът, на когото трябва да благодаря за познанството ми с Георги Милев. Защото да познавате такъв човек е богатство. Не мога да кажа, че сме приятели, в онзи тесен смисъл на думата – двама души, които знаят всичко за себе си и споделят отрязъци от живота си. Вижте, отрязъци от творчеството си, със сигурност. И последният такъв „отрзък” е сборникът му разкази „Обикновени убийства”, чийто редактор е Ина Иванова, коректор – Филипа Колева, а художник на корицата – Роси Калудова. Екип, който заслужава аплодисменти, защото под непретенциозната на пръв поглед книга, но достатъчно професионално изпипана, за да Ви накара да спрете погледа си на нея, без да се разсейвате, ще намерите разкази, които ще Ви змаислят, усмихнат, натъжат или ще предизвикат какви ли не емоции, но няма да Ви оставят безразлични.

Накратко, това са историите на Главен инспектор от отдел „Убийства”, който пази перфектния баланс, контрирайки, „Баба ти е главен инспектор”, но няма да Ви позволи да фамилиарничите на „ти”. Истории на най-заплетените случаи до пенсионирането му, които разрешава заедно с помощника си - Младши. Позната схема, нали? „Старата школа” си казва думата и сама по себе си е гаранция за качествено криминале. Може би точно тук е редно да се запитате – ами какво толкова, не се ли начетохме на такива разкази? Сигурно сте. И аз съм. И то не само на чуждестранни, но и на български автори. Истината е, че от съвременните ни писатели криминалисти, освен Андрея Илиев, само Георги Милев успява да постигне класа и същевременно да бъде оригинален, без да оригиналничи.

Наред със заявките за своята „гениалност”, героят на Георги Милев не се срамува и от недостатъците си, а с фин усет за самоирония, ги признава. „Главен инспектор от отдел „Убийства”, разгръща своя автопортрет съвсем ненатрапчиво. Запален риболовец, той има и леки залитания към поезия, но извинен да бъде – познава поети-философи. Това, с нужното намигане и съвсем не подценявайки таланта на приятелите си. С всеки следващ случай, който освен обичайните час-час и половина, му е отнел повече от времето, писателят разкрива една миниреалност, за която уверява читателите си, че е измислена и от там идвали всички несъответствия. Защо ли тогава е толкова позната? Е, отговорът на този въпрос оставям на всеки от Вас, който тепърва ще чете разказите му. Разкази, които без значение колко са дълги (книгата предлага богато разнообразие като се започне от кратък разказ и се стигне до новела), няма да Ви позволят да затворите току така кориците и да си мислите за всичко друго, но не и за конкретния случай от богатата биография на този необикновено обикновен мъж. Каквито са и самите разкази. За кого говоря – за автора или за героя? Е, това е също отговор, който ще оставя на Вас.