Андрей Велков – „Хрониките на звеното”

Издателство – „Колибри”

Година – 2014

можете да прочетете и на страницата

"Ревюта - 2014 г."

Андрей Велков си има всичко – умел начин да ви подкупи да отидете на премиерата му, готин PR, Елена Пенева, умения да дава интервюта на млади журналистки  (хм, май фамилията Пенева му допада), блестяща премиера в София (каква ти премиера, направо спектакъл),но най-вече - нужния стил на писане, за да Ви накара поне да започнете да четете продължението на „Български психар”. Не написах нито ред за първата книга, но сега мисля, че е редно поне да споделя няколко думи. Заради цялата непринуденост и най-вече, великолепното чувство за хумор и стила и на автора, и на екипа, с който работи.

„Хрониките на звеното” всъщност са една ретроспекция на създаденото от Психаря. Спомняте си, че през миналото лято кипеше конкурсът „Стани психар” и сега наградените автори също станаха част от „звеното”. Много яка манипулация, честно. Това, в рамките на шегата. А ако се чудите откъде у мен този начин на изразяване при писане, значи още не сте прочели нито една от двете книги на Андрей. Това е неговият език  - подобно на Стивън Кинг, той не се опитва да блесне с някакви свръхлитературни изрази, с които да Ви отвърти главите, а залага на разговорния изказ, в който много ясно Ви дава да разберете, че си имате работа с начетен и знаещ човек. Иначе как би използвал и оправдал използването дори на хайку от Исса, да не говорим за други литературни (и не само – Андрей разбира и от музика) препратки в бесния екшън, който е подготвил.

Ако трябва да бъда откровена, точно тази тема, която Андрей проследява в романите си, никак не е „моята”, но причините са си също мои. Важното е, че дори при това положение, аз не се отказах от четене и то много след 50-та страница. Многото „тупалки”, подмятания, закодирани тефтери, гениални мозъци, които правят „амфетки”, вместо да заемат достойно място в БАН (въпрос на заплащане, нали?) и други екшън-герои и ситуации никога не са ме довеждали до там да загубя ума и дума, но са приятни за проследяване в дни, в които мозъкът ми вече буквално пуши от пренатоварване. И съвсем не ми пречи многото кръв, напротив. А и те не са поза на автора, ура! Ура, защото ми омръзна от позьорчета с претенции, но това е друга тема и няма нищо общо с Андрей Велков.

Нали Ви казах, той си има всичко. И може да има още – читатели, а не обезумели фенки, въпреки че последното може да му помогне да развие женската част от персонажите в „Звеното”.  За другото... то си е негова работа.

Надявам се, че книгата ще се чете много и ще получи много по-добри ревюта от моето, а дори и рецензии от истински литературоведи, на които кой знае какво им се налага да работят, за да не умират от глад само с литературни подвизи.

А у дома винаги ще има място точно за такива психарии. Дори и без подкуп.