Джефри Арчър – „Аферата Ван Гог"

Издателство – „Бард”

Година – 2006

Преводач – Теодора Давидова

можете да прочетете

и на страницата „Ревюта – 2014 г.”

Джефри Арчър е британец, опитал (а и реализирал) себе си в сферата на политиката, актьорското майсторство и писателския занаят, където се изявява предимно в криминалния жанр.

„Аферата Ван Гог” грабна вниманието ми не толкова със стандартната за издателство „Бард” корица, дело на “Megachrom”, а със слабостта, която имам към картини от гениални луди като Ван Гог без да съм познавач, а когато отворих напосоки, попаднах на цитат от Оскар Уайлд: „Човек, който знае цената, но не и стойността на каквото и да е.”

Накратко, за сюжета – американски банкер, изпрал пари от времето на режима на Чаушеску румънец, наема една от най-добрите познавачки на частни колекции от скъпи картини, също румънка, за да оценява нетипичните за неговия бранш обезпечения на кредити с картини. Фотографската памет и професионализмът на Ана Петреску, чиято „единствена слабост е нейната честност” срещу Брайс Фенстън (Нику Монтеану), който разчита на „натрупаните задължения, наивност и липсата на грамотност” на своите клиенти. Следват убийство, привидно затишие, уволнение на Ана, игра на нерви и издържливост. Разбира се, подобен случай, още повече с участието на чужденци, върху които са паднали подозрения за на пръв поглед нямащи нищо общо други убийства, не може да мине без намесата на ФБР. И всичко това, на фона на атентата от 11 септември 2001 г. срещу кулите-близнаци в Ню Йорк. Лесно е, когато противниците се познават, но почти невъзможно, когато се подценяват един друг. И всичко това, поднесено съвсем не наготово.

С какво „Аферата Ван Гог” може да се открои сред толкова много книги с подобен сюжет? Преди всичко с допълнителната, съвсем достоверна информация от света на изобразителното изкуството и в частност на колекционерите на това изкуство. За специалистите може и да не е кой знае какво откритие, но за любители – върши работа. Например, знаете ли кое от ушите си е отрязал Ван Гог и кое е превързаното на автопортрета му? И още нещо, което никак не е за подценяване: „Всяка форма на изкуството е на мястото си, когато се нареди до равни на нея.” От друга страна, загадката, отговорът на която сякаш е пред очите Ви, предизвиква размисли, което разбира се, е голям плюс – надявам се, ще се съгласите, че не всеки писател го умее, особено при установяващата се напоследък тревожна тенденция да се гледа на читателите като на недоразвити същества, имащи нужда от подробни обяснения – постига се желаното развитие на персонажите, а променящата се обстановка, която може да бъде в различни краища на света е маркирана ненатрапчиво. Към плюсовете на творбата ще добавя и финия усет към детайла, който обаче на моменти не е толкова желателен.

Има и минуси, естествено, че от моя гледна точка. Не мога да преценя дали е от оригинала или от превода, предвид това, че не прочетох „Аферата Ван Гог” (False Impression) на английски, но ритъмът на творбата често се накъсва, без да постига очаквания, оправдан от сюжетната линия ефект. Само самообявил се за поет човек може да попита за какъв ритъм говорим в белетристиката. Другият минус е именно гореспоменатото прекаляване с детайлите. Ето и един пример, който ще оставя без коментар: „чийто десен мигач показваше, че ще завива надясно”. Прекалено, нали? И още нещо – финалът, който завършва в стил „и юнакът яхнал царската дъщеря”, примерно, не ми е по вкуса. Можеше да мине и без захаросана любовна история, та дори и с чувство (ирландско при това) за хумор.

Накратко, „Аферата Ван Гог” е забавно четиво и в никакъв случай животът Ви няма да е празен, ако пропуснете да го прочетете, но не е ли така с всички книги, изключая класиката?