Арт и гледки под Балкана

 От 21 до 24 юли 2022 г. имах честта да бъда част от десетото тайно Арт пътешествие, организирано от дарената с много таланти Евгения Маринчева-Жен. Тайно. Ето защо, няма да говоря за това какво (съ)творихме през тези дни. С радост приемам новите приятелства и знания. Със затаен дъх си припомням посещенията на нови за мен места. С благодарност се обръщам назад и съм сигурна, че това е само началото.

 

все напред

щръкналите глави

на слънчогледите

 

 

Имахме удоволствието да отседнем в „Старата къща“ в Тъжа. Селото се намира в област Стара Загора, община Павел баня и си има чудна гара по Подбалканския път на влака от София до Бургас. Красиво, спокойно село със своите забележителности и неподлежащи на описание гледки.

 

надничаме

между дърветата

върхът

 

Успях още в първия ден да се разходя и да остана очарована от многото чешми в селото, зидовете – същински произведения на изкуството, - центъра на селото. Също така видях местния храм „Св. Архимандрит Стефан“ и комплекс „Бащино огнище“. Според „Уикипедия“, той е начинът, по който местните хора успяват „да запазят културните си ценности и традиции. В галерията има постоянна картинна изложба с произведения, дарени от местни творци. В комплекса се провеждат множество културни събития – срещи, представяния на книги, културни мероприятия и др. Комплексът в с. Тъжа е със запазен автентичен старинен вид."

край на църковния ден
храмът на селото осветен
от лъчите на слънцето

 

На втория ден, след като тичах 4 км. по предизвикателни пътеки, имах честта да проведа сутрешната гимнастика на желаещите от групата, вече запознати с „Тренировки по пантофки“, уместно оставили последните настрана.

 

тичам към изгрева

откога не бях тренирала

боса върху тревата

 

шумът на реката

вдишвам дълбоко аромата

на цъфнали растения

 

 След закуска, посетихме розоварната „Еньо Бонев“ в с. Търничени. Тя е най-старата в Европа, създадена през 1909 г. Още оттогава фамилният дом е преместен в двора на розоварната и е запазен до днес. За мен беше изключително интересно да се запозная с процеса на получаване на розова и лавандулова вода и съответните масла. Най-необходимото за производството им са рози – от южния склон на Стара планина – и вода, която за щастие има в изобилие. Розите се берат много рано сутрин от втората половина на май до първата половина на юни, а лавандулата – от 1 до 20 юли. За първи дестилат са нужни около 90 минути, през които от 1 част розови листенца (важните тук са тичинките) и 4 части изкуствено произведена по иновативна система на розоварната пара. Оттук продължава в кохобационни апарати за получаването на розово масло. Това, което обяснява отчасти отговора на въпроса защо това масло е наречено „течно злато“, е фактът, че за 1 кг. розово масло са необходими три тона и половина роза дамасцена (млечно розовата) или 7 (!!!) тона от сентифолия (със сто листа, в превод, която е цикламена). Според народните вярвания, самата Божия майка има аромат на розово масло. От всичките му 304 съставки са проучени само четири: восъци, гераниол, цитронелол и нерол. Интересно е да се знае, че докато лавандулата има само седем години живот, то този на един розов храст е 25, а най-плодовита е четвъртата му година. Отпадъчния продукт от производството на розовото и лавандуловото масло се използва за компост като се смесва с оборски тор в лагуна на 500 км. от село Търничени.

 

бедна почва

а колко благодатна

за розите

 

гюлапана*

дървесината само

с имена на жени

___

*гюлапана - примитивна розоварна от 18 век 

 

 

Втората част от деня премина в „Тайната градина на Саша“. Всичко са си написали в сайта, но дали поради скромност или както всеки талантлив творец прави – за да оставят на зрителите да доразкажат историята, са спестили най-важното: Това е място, където времето е спряло, но не защото всичко е старо или не подлежи на промяна. Напротив! Просто, времето не е фактор, а подвластник в това прекрасно, сравнявано с късче от рая, място. Това беще второто ми посещение на градините и мога само да бъда благодарна за този шанс.

 

тайната градина

сякаш копие на онази

от Рая

 

През втората половина на третия ден, след изключително приятна и полезна за всеки от нас творческа задача, Мариана, местен жител от Тъжа и преди всичко прекрасна нова приятелка, заведе част от групата ни в парк „Аязмото“. Само на три километра от селото, паркът е побрал в себе си 7 извора, един от които е лечебен. Първи това е разбрал човек от селото, на когото се явила Божията майка и му е посочила мястото. Той построил чешма в знак на благодарност, а днес до лечебния извор има параклис, посветен на Богородица. В парка има останки от стар манастир. Преди да видим всичко това, Мариана ни заведе и до тракийско светилище, вдясно от което е водопад „Казана“, а в ляво – Светени извор. Стъпила в средата на светилището, между двете водни царства, се почувствах толкова малка, незначителна и щастлива, че мога само да пожелая на всеки да изпита това усещане. След това три дами се разходихме по река Тъжа, за която се твърди, че е посестримата на Тунджа, ако е толкова трудно да се приеме, че е неин приток. Река със златна пътека, река, приютила най-красивите водни кончета, заиграващи се с трите ни по различни начини, река, която не само ни охлади в горещия ден, но и балансира всички несъответствия вътре в нас.

 

Последният ден, както обикновено, беще организационен, за довършване на дребните задачи и отпътуване. Съвсем рано, се разходих отново до площада на селото и видях най-голямото струпване на лястовичи гнезда по прозорците на кметството.

 

неделен ден

бездомно куче лае

по инкасатор

 

почивен ден

на селския площад

само котки

 

Преди закуска, успях да наблюдавам чудото на разтварянето на лилиите в миниатюрното езеро в двора на къщата, в която бяхме отседнали.

 

зазоряване

очакваме отварянето

на лилиите

 

концентрични кръгове

в езерото с лилиите подскачат

жаби

 

сянка

над езерото с лилиите

дюлево дърво

 

Благодарна съм на всички тези хора, дори на единствения дразнител, с които създадохме своята реалност, към която ще се връщаме – всеки по своя начин. 

Зверино - Черепишки манастир - Зверино

 

Неделя, рано сутринта. Вече бях заредила батериите - и моите, и на телефона – и потеглих към Централна гара. В 8:25 се качих на пътническия влак за Мездра. Знам, знам, граничи с мазохизъм, но следващият влак, макар и бърз, е едва в 10 и нещо. Е, не ми се губеше толкова време, а и в 10:10 слязох на гара Зверино̀.

колко много хора

провирам се под арките

на гарата

 

лятото в разгара си на „Пролет“

 

билка

никой не обслужва

тази гара

 Възможности там много, но аз избрах да тръгна пеша до Черепишкия манастир. 7 километра и половина са нищо предвид тренировките, с които ви занимавам от време на време, а гледките по която и да е част от Искърското дефиле си заслужават. Ето, убедете се:

зелени хълмове

на върха на най-ниския

къща от дърво

 

все по пътя

колко шум се вдига

в храстите отляво

Когато стигнах до отбивката за манастира, вместо да продължа по ясно маркираната пътека вдясно и надолу, се върнах малко в посока гара Черепиш, за да видя (и снимам, разбира се) нещо, което привлече погледа ми по пътя. Чудесните сгради на Духовната академия – там е била преместена от началото на бомбардировките през Втората световна война до 1990 г. - , включително и църквата „Св. Климент Охридски“ са разрушени и се чудя дали не можех да си спестя гледката. Сигурно можех, но не се и съмнявам, че любопитството нямаше да ми даде мира. И така, ето какво видях там.

Върнах се по пътекатаи скоро бях в двора на манастира „Свети Успение Богородично“. 

Първо се качих до Костницата – висока кула, в която са събрани останките на Ботевите четници, загинали в битката в Рашов дол.

В двора на манастира са възстановени Владишка, Училищна, Приемна, Данаилова и складова сгради, както и Рушидовата къща –обърнете внимание на надписа, - а също благословената Водна струя, отклонена в последствие към чешмата.

 

                                                          

Въпреки че преди десетина години го посетих, не пропуснах и този път „Вазовия кът“, в който се намира и килията на Софроний Врачански.

Преди влизането в църквата, слязох по Алековата пътека под манастира и се насладих на чудните гледки по реката.

После, влязох в църквата. Великолепна сграда, а освен това, успях да снимам иконостаса. Не прекалих, а и тези места е хубаво да се усетят, а не само да се видят. Черепишкият манастир, е обявен за паметник на културата от национално значение. Малко информация от „Wikipedia”:

“Черепишкият манастир е основан по време на Втората българска държава, управлението на цар Иван Шишман (1371 – 1393 г.), но е бил разрушен при нахлуването на османлиите. Най-старото свидетелство за съществуването на обителта е манастирският устав (типик) писан в периода 1390 – 1398 година. Типикът се съхранява в историко-архелогическия музей в София. Според документа манастирът и черквата са разрушени след битката с турските поробители, но хората веднага са ги възстановили. За историята на „Успение Богородично“ в следващите два века не се знае нищо.[1] Възстановен е през 1660 г.

Възникването на манастира е свързано с историята на средновековния Коритен град, съществувал в близката местност Ритлите. През вековете на владичеството храмът е бил неколкократно опожаряван, но все пак е оцелявал и е бил съграждан отново и отново. В годините на национално Възраждане манастирът се превръща в просветно средище. Години наред в комплекса са се водили учебни занятия на свещеническо училище, богословски институт и Софийската духовна семинария.“

След ново презареждане, се върнах пеша до Зверино, този път почти без да спирам и в 15:10 се качих на влака за София, който спря точно в 16:57. Нямаме основание да не се възползваме от възможно най-екологичния транспорт, след колелото, разбира се, но не съдя никого.

краят на пътя

опитвам първите

къпини

 

по Керуак

ромче тича бързо

по релсите