Велико Търново, Арбанаси и Люлката на любовта

 На 13 август, в 11 часа, автобусът за Велико Търново напусна Централна автогара в София. Път като път и както казват, „време няма“. На входа на крайната ми за следобеда цел имаше огромно задръстване, но няма да отделям нито време, нито ще влагам енергия в обяснения за поведението на резервния шофьор. Важното е, че пристигнахме живи и здрави и въпреки че бях гладна и леко уморена, водена от инструкциите на „Стронцо“ (за тези, които попадат за първи път на страниците на блога ми – моят GPS), стигнах до ул. „Въстаническа“ №7 и се настаних в хотел „Варуша“. Бързо-бързо се освежих и излязох, спускайки се по улицата към Стария град. А той е вълшебен, неповторим! Дюкяни, бакалия, магазини на майстори и най-прекрасната „Шекерджийница“, в която изпих едно кафе на пясък и хапнах превкусна меденка. Благодаря, мили хора! Ето и няколко снимки, които да потвърдят думите ми:

След това, стигнах до крепостта Царевец. Голям късмет имам, да знаете – на касата нямаше нито един човек (опашката, която видях на следващия ме стресна), а служителят на входа е толкова любезен, че дори той маркира билета ми на „въртележката“. Вдишах дълбоко въздуха, наситен с толкова много енергия, че няма нужда от излишни думи. Всичко за крепостта можете да прочетете тук, както къде ли не в интернет, а и на някои от табелите, които успях да снимам. За мен, най-величествена е сградата на Двореца на българските патриарси.

 

слънчево

все по-бързо подскачам

по стълбите на кулите

 

източната кула

в подножието ѝ

Малката България

 

Е, разгледах аз, насладих се и се опитах да подредя мислите си, когато се озовах пред храм „Свети Четиридесет мъченици“, построен по времето на Цар Иван Асен II. Ето тук  можете да прочетете всичко за неговата история. А току срещу него е църквата „УспениеБогородично“

храм „Свети четиридесет мъченици“

касиерката с усмивка ме пуска

почти в края на работния ден

 

След това се отправих към Владишкия мост над река Янтра, издигнат през 1774 година и се твърди, че е най-старият в града, а до 1935 г. е бил и единственият в „Асенова махала“, сега – квартал „Асенов“.

 

Владишки мост

пред катинарите със сърца

младоженци

 

На 14 август се събудих рано и след като се подготвих за деня, посрещнах изгрева

сънени хора

шумът над Велико Търново

само от камбани

 

След това се отправих към отстоящия само на около 3 км. и нещо от „Царевец“, Арбанаси, „кацнал“ на възвишението, което разделя Велико Търново и Горна Оряховица. Според Константин Иречек, първите заселници на селището са от Епир – област между Гърция и Албания. Според Георги Раковски пък, цар Иван Асен II преселил няколко гръцки фамилии, след като се оженил за дъщерята на кир Теодор Комин, попаднал в плен на българите. През 1859 г. А. П. Границки пише, че в с. Загорие (сега, Арбанаси) са живели българските боляри, а населението е наброявало 2000 жители. Това е накратко, а подробно можете да се информирате от „Уикипедия“, например.  

На слизане от Арбанаси, видях табелата, указваща пътя към Люлката на любовта. Един приятелски съвет от мен – следвайте смело първите две табели, но на третата, минете отгоре, вдясно от нея. Ще загубите 3-4 минути, но ще си спестите вдигането на адреналина, докато се движите по тясна пътека, току по ръба на скалите и ще се усмихвате малко повече. Усмивките, обаче, са гарантирани, когато леко-леко по въженцето стигнете до самата люлка и се залюлеете (шак така – леко-леко) на люлката, която е на Гарга баир, за който моят добър приятел Любо Николов шеговито написа: „Гарга баир да ти е на хаир!“ Никой не знае кой е поставил люлката там, нито кой я е махал два пъти, но общината е решила, че си заслужава не само да я запази, но и да я обезопаси. Е, аз се върнах по пътеката, която ви препоръчах.

 

ранно утро

стръмна е пътеката

към (люлката на) любовта

 

След люшкането, за нула време се придвижих (моите придвижвания са пеша, знаете) до крепостта „Трапезица“. 

 

Трапезица

румънка ми иска огънче

със странни знаци

 

останки

от някогашни църкви

сега – „Опасна зона“

 

Вече, „гърмян заек“, скороходствах до стаята ми, изкъпах се и я освободих. Благодаря на хазяите – много тихи, приятни хора. Да бяха всички като вас... Е, може би не би било интересно.

 

неделя

безразличието у продавачите

на сувенири

 

Хъммм, виж ти, виж ти, то хапването лесна работа, но автобусът ми беше в 19:30 и на автогарата ми казаха, че нямат свободни места, за да ми презаверят билета. Разходих се по Стамболовия мост ), стигнах до Художествената галерия „Борис Денев“ и се разходих малко из парка „Асеневци“.

 

врява

полицай пише акт на просяк

в парка „Асеневци“

 

Поемайки към Централна автогара – изненадите не спираха, а най-голямата беше, че само 30 минути по-късно имаше влак до Горна Оряховица, а там, само половин час по-късно – за София, в който ми уредиха място във вагона, който прикачиха (№ 21, хе-ей!). Въпреки закъснението, в 19:30 вече си бях у дома.

 

колко много гледки

сменям автобуса

с влак

 

весело купе

всеки със своя история

за допълнителния вагон