Черни връх или От козлето до мечето - Резените - Алеко

 Качване на Черни връх "от козлето до мечето" - от Драгалевци (по червената маркировка до до Черни връх. Признавам си, че за първи път правя точно това качване и за мен беше чудесно предизвикателство. Слизането беше през Резените до спирката на 66 преди хижа "Алеко". Ако се бях решила да се кача с 66 до хижата, щях да си разваля настроението - момиче, с което си поговорихме малко преди върха, сподели, че шофьорът не спрял на сп. "М.с. Витоша", тъй като нямало свободни места. А сега - защо избрах този маршрут? На 27 август 1895 г. Алеко Константинов организира първото изкачване на Черни връх, в което взимат участие 300 адвокати, учители и чиновници. Тръгват през нощта като групата се разделя на две части – едната тръгва от Бистрица, а другата от Драгалевци. Интересно е да се отбележи написаното през 1935 г. от Александър Божинов в списание „Български турист“: „Туристическа екипировка тогава не съществуваше: нямаше гащета, нямаше специални туристически обуща, нямаше и торби за гърба. Всеки си носеше провизията в каквото попаднало – чантичка, кошничка, вързопче, бохчичка, а други просто из джобовете си…“ С този поход се поставя началото на първия Клуб на българските туристи и на организираното туристическо движение в България. 

Конявска планина, ч. 1

 Отделих си специално днешния ден за първа част от приключенията ми в Ришкия проход на Конявска планина. Пътувах с влак в посока Кюстендил, но този път БДЖ отново ме спечели – нови мотриси, сравнително чисто и спазване на разписанието до секунда. Слязох на гара „Скакавица“. Върнах се малко и точно преди тунела, след много внимателно минаване по моста, се озовах пред табелата за пещерата на Иван Рилски. Обнадеждена от указанията на Google Maps и водена от чудесна маркировка, дори не усетих сериозното изкачване, което ме доведе до първия момент, в който човек може да се обърка – асфалтиран път. За щастие, без никакво движение по него. Имайте предвид, че стрелката към гарата, от която тръгнах, може да ви подведе да тръгнете зад „опашката“ ѝ. Не го правете, а завийте вдясно по асфалта. Не всеки го харесва, но скоро отново ще минете по горска пътека с все така добра маркировка. И вървите. И вървите. Докато не стигнете до червена стрелка, която ще ви даде надежда – ето я! Да, но не съвсем. Следва едно стръмно изкачване по не много широка пътека до билото на планината. Вляво е пътят към връх без обозначения, но след като обсъдих това с единствения турист, когото срещнах, и разгледах картата, по всяка вероятност е Еленова глава с височина 1271 м. Върнах се до онази точка от билото, която ме накара да завия наляво и а-ха да се върна към Скакавица, срещнах туриста, когото споменах. С негова помощ, тъй като обхват там няма, разбрах, че е трябвало да завия надясно, но сладките приказки и обменените впечатления – той също беше отишъл до върха, - бяха много приятни. Продължих по същата тази перфектна маркировка и след 20-на минути бях пред пещерата. Тя е била първото убежище на св. Иван Рилски, а усещанието за престой на това място не подлежат на описване. Те са от онези, които ако някой иска, може да преживее. Слязох отново на пътя и реших да следвам указанията към Земен. Пътят е дълъг, повярвайте, но си струва всяка крачка и всяко поемане на въздух. Първо спрях до Земенския манастир „Св. Йоан Богослов“, построен през XI век, а стенописите с библейски сцени са били изработвани до XIV в. Манастирът е един от първите паметници на средновековната българска архитектура, а старата постройка е обявена за културен паметник. От манастира до гарата на Земен километрите са само два – отново по асфалт. Прибрах се отново с влак, но този път с прекачване в Радомир, без никакви неприятни усещания от БДЖ.

Рила - Йончево и Страшно езеро

 Отново в Рила. Колкото и пъти да я посетим, все ще има още нещо, което не сме видели. Тази августовска събота, 16-то число, след като слязохме от колите в местността Меча поляна, първо ни посрещна панорамата към връх Мальовица – една от целите ми за някой от следващите месеци. Тръгнахме отстрани на долината и поехме покрай ски зоната. Минахме някак си през потоците на Горна Прека Река, спуснахме се към долината на Средна Прека Река – в момента е пресъхнала,- за да стигнем до разположеното на 2100 м. Йончево езеро. То носи името на художника, нарисувал едни от най-красивите рилски пейзажи, но и планинар Христо Йончев-Крискарец. Прозвището му идва от махалата в Самоков, където е бил роден. Последва изкачване покрай плоча в памет на художника върху скала. И сякаш това сторило ни се безкрайно изкачване ни беше малко, та трябваше да включим в помощ и ръцете. Всичко това, за да видим „Малко страшно езеро“ (в кавички, защото все още си няма име и импровизирахме), а малко след това - величественото Страшно езеро, разположено в подножието на върховете Купените (Малък, Голям и Среден), Попова капа, а малко след това - Камилата. Езерото на височина 2450 м. Всъщност, и то е свързано с Крискареца. Говори се (почти като в легендите), че веднъж там го заварила буря и докато бързал да се добере до сушинка, срещнал други хора. Те го попитали откъде идвал, а отговорът бил – „Страшно! Страшно е на езерото!“ До него вече има заслон, но дано не се налага на туристи да го ползват, заради влошено време. На връщане маршрутът ни отведе покрай трите минерални езера, точно под заслона“ към хижа „Мальовица“. След като заредихме батериите, изминахме още около 2 км. до ЦПШ „Мальовица“ и потеглихме към София. Така изглеждат 6 часа в движение и 2 и нещо за почивки - хапване, снимки и разговори. Километрите са около 12, а положителната денивелация - 877 м. Ако някой ви каже, че преходът е лек, не вярвайте. Ако пък ви каже, че е загуба на време и нищо особено, бъдете сигурни, че ви лъже.