25 съвета, които ще ни направят по-добри писатели

публикувано и на страницата

 „Неделно четиво за писатели”

Отново съвети за писане – някои от тях се повтарят с публикуваните до момента, други са „добре забравено старо”, както е казано в „Еклисиаст”. При всички положения са добре систематизирани и въпреки многословието на увода, струва ми се, си заслужава да прочетете тази статия. Колкото до моя личен избор – бих заложила на съвет 24. Не обаче преди да разгледам внимателно и другите.

Приятно четене!

В.С.

От Writers Digest

със съкращения

Ние, писателите, имаме нещо общо помежду си: Съществуваме за момента, когато читателят ще спре очи на първите ни думи, на нашето първо изречение. От този миг нататък, съдбата ни е в собствените ни ръце. Те или ще продължат да четат, или ще ни захвърлят, но това зависи от нас.

Тази гостуваща публикация е от автора на бестселъри и печелилият награди репортер Майк Сейгър. Той е наречен „Бийт поетът на американската журналистика.” За повече от петнадесет години Майк е работил като писател на свободна практика за списанието „Esquire” . Бивш редактор и дописник на „Rolling Stone” и писател на свободна практика за „GQ”, Сейгър също така е списвал „Vibe”, „Spy”,” Interview”, „Playboy”, „Washingtonian”,” InStylе” и „Regardies”. През 2010 г. той е спечелил наградата за писане на Американската асоциация за редакторите на списания „National Magazine”. Той е автор и редактор на 10 книги, също както и на сборници разкази и биография. Майк също така е редактор и издател на „The Sager Group”  www.TheSagerGroup.Net. - консорциум за мултимедийни творци и писатели с намерение да дадат възможност за реализация на онези, които творят изкуство без граници.

За мен, умереният успех се гради трудно с внимателно приближаване към занаята. Макар и спорно, и с всички други дивотии за това, да навлезеш в изкуството да бъдеш творец, е само един аспект от кариерата ми, върху който струва ми се имам пълен контрол. Думите на екрана. Всички те са мои!

От почти четири декади упорита, внимателна работа, винаги съм търсел да стана възможно най-живият и доминиращ автор, съществувал някога. Да бъда четен е привилегия. Там, навън, има толкова много за избор и изследване. Когато един читател ме избере, аз се чувствам благодарен. И се чувствам отговорен. Да се пише по този начин, за мен, е призив на ръцете. Публикацията би трябвало да бъде обещание към един читател, че неговото или нейното време (и пари) ще бъдат добре използвани. Не можете да задоволите всички, но по дяволите, сигурен съм, че можете да опитате.

И ако читателите Ви харесат веднъж... те може да искат да Ви пробват отново. И прочее.

Успехът е изцяло в качеството на услугата, която предлагате. Дъгата от вдигнати палци, върху която всеки се е съсредоточил в генерирането чрез „социалната медия? Е, преди всичко, трябва да има гърненце със златно съдържание. Не е ли това, което генерира дъгата?

От моята първа дума до последната, аз работя здраво, за да служа на моите читатели и да ги наградя. Аз искам да ги хвана за ръка и да ги поведа на пътешествие. Искам да си поиграя малко с главите им. Искам малко да ги омая. Има изненади по време на пътуването. И трябва да има добър край.

След като сте се поизпотили и сте свършили детективската работа на процеса на проучване и докладване, време е да внесете Вашето майсторство и Вашата магия. Без значение дали пишете пост в блог, статия за вестник или списание на всички времена или книга от 150 000 думи, ключът е в оригиналността. Печатарският ред с името на автора. Не е ли това нашата запазена марка? Нужно Ви е да направите така, че Вашата да изпъкне.

За повече от две декади на преподаване на писане в училища за журналисти и професионални семинари из страната и извън нея, открих, че някои съвети, които бях на писал към ръкописи (и електронни, и на хартия), изплуват на повърхността на времето отново. След известно време, започнах да си водя списък на тези съвети.

Опитайте тези 25 полезни съвета и Вашето писане ще се подобри почти мигновено.

1.  Имайте въображение. Ако и преди сте го имали,намерете начин да го направите отново. Ако това, което казвате е било казано и преди, открийте начин да го кажете различно.

 2.    Не започвайте разказа си с време, сезон или каквито и да било условности.
3.     Не започвайте с „Беше”, „Е” или „Когато”
 4.    Не започвайте с времеви индикации подзаглавията си (например, 12:15 рм), за да промените времето в бъдеще. Разделете творбата си на сцени.
5.    Ако не можете да намерите убийствено първо изречение, с което да започнете, използвайте емоционално наситено описание на обстановката.  .

6.    Наблюдавайте като кино камера – направете творбата си екранизирана. Увеличете фокуса. Направете панорама на обстановката. Използвайте собствените си думи, за да направите картина.

7.     Използвайте отстъпления, за да обясните.
8.     Използвайте всичките пет сетива – писането е единствената среда, която може да си го позволи.
9.     Минете през Вашия ръкопис и елиминирайте всички повторения на „че”, които откриете.
10.  Употребете елементите на романа: сцена, обстановка, герои, диалог, драма. (И гледна точка само, където е подходящо.)
 11.  Не бързайте да пишете в първо лице. Не е ли достатъчно това, че някой Ви чете?

12.  Не започвайте разказа си с кулминация, а няколко сцени преди това, след което се върнете назад, а после – минете напред. Дайте на читателя причина да продължи да чете до края.

13.  Това, което не сте описали е точно толкова важно, колкото онова, което сте – пропуснатото подканя читателя да го попълни със собствени детайли. В действителност, четенето е било първата интерактивна игра. Обърнете внимание: Вашият читател прави свои картини с Вашите думи. И Вие трябва да се възползвате от това! То дава на читателя Ви подсъзнателен опонент, с когото да води спор.

14.  Попитайте себе си: Защо използвам този детайл?
15.  Когато се съмнявате в нещо, отървете се от него.
16.   Ако някой прочете това, което сте написали след двадесет години, ще разбере ли това, за което се отнася?
17.  Не работете упорито с всяко изречение. Мислете за значението на „нешлифования диамант.”
18.  Нека Вашият избор на детайлите да проработи, за да призове отношението, което искате да изрази. (Вместо да накарате читателя да побегне през глава от него.

19.  Когато използвате диалог, придържайте се към „каза” или „казва”. Избягвайте претрупаните – „съживи се”, „отвърна”, освен ако не го правите пестеливо, за да постигнете някакъв ефект.

20.  Внимавайте да няма твърде много ефекти. Могат да се превърнат в афект.

21.  Разчитайте на съществителните и глаголите повече, отколкото на прилагателните и наречията. (Е, има майстори, които се справят с прилагателните и наречията, но не е „лъжица за всяка уста”, както се казва – б.пр.)

22.  Показвайте, не разказвайте.
23.  Четете на глас, когато пишете. И също така, когато редактирате. Чуйте ритъма на сричките, на думите. Добрата проза е като песен.
24.  Четете творби на велики писатели.
25. Прочетете и други съвети за творческо писане.

"Ничия" от Христина Панджаридис

ИК "Жанет 45"

Година - 2014

Оформление - Капка Кънева

Редактор - Янко Енчев

можете да прочетете

и на страницата

„Ревюта– 2014 г.”

Ничия. Каква е първата асоциация, която правите, когато изречете тази дума? От една страна, може да бъде със значението на „независима, неподлежаща на притежание”. От друга, обаче, може да бъде вопъл на самотна жена, която не е желана от никого. Но нещата не могат да бъдат толкова опростени, когато говорим за автор, какъвто е Христина Панджаридис. Вече Ви споделих впечатленията си от романа ѝ „Ярост”, написан в съавторство с Димитър Стоянов, тук. Също така, тя е и прекрасен хайку автор, като доказа този свой талант на международно ниво. Не ме разбирайте погрешно – нито пиша биография на Христина, с която се познаваме от достатъчно време, нито рекламирам възможностите ѝ. Само рамкирам най-важното от нейния талант, което е необходимо да имате предвид, докато четете романа ѝ.

„Ничия” е съдбата на една българка, принудена да живее в Испания. В своите размисли, в които авторката е заложила на нелекия похват на вътрешните монолози и диалози, героинята разкрива на няколко нива своя живот. Границите между минало и настояще се сливат по каноните на хайку – всичко се случва само и единствено в този момент, в който Доротея, героинята, говори. Затова, дори и без да прочета нито едно тристишие в романа, мога да го нарека хайку роман – белетристична творба, своеобразен дневник на героя (или автора, заживял в кожата на героя). Подобно на много класици в жанра „Хайку”, Христина Панджаридис се стреми към доброто, красивото и душевната хармония, но знае, че пътят към тези естетически категории не е лек и го проследява внимателно, без да избързва и да се втурва в различни посоки и най-важното – без да идеализира. Дори и на пръв поглед да останете с впечатление, че романът наподобява пъзел, който трябва да наредите сами, ще откриете в тайните му простичкото ръководство за съединяването на тези отрязъци от време, места и лични преживявания, маркирани с белезите на чувствата и емоциите. Авторката не е щадяща спрямо героинята си в това отношение – кара я да преживява отново мъката, чувството за вина, осъзнаването на собствените си грешки, - но намира точните думи, с които да ги бележи.

Диалозите, които героинята води с починалата си дъщеря, както и нейните сънища – средство за пречистване и компенсация на липсите в реалността, - биват навестявани от антагонистите в романа, които подобно на театрални декори се появяват на точното място и в точния момент и при оттеглянето си, оставят своя отпечатък, но не се натрапват и не остават да висят грозно на заден план.

Да се върнем на хайку уменията на Хрстина Панджаридис. Тя наблюдава внимателно метаморфозите на своята героиня и ги щрихира още по-внимателно, за да им даде възможност да я доведат до финала, който макар и оптимистичен със своето прозрение, повдига още куп въпроси за свободата, за любовта и за тясната връзка помежду им. На места може да Ви се стори, че авторката бърза да конкретизира, но обърнете внимание – това са прозренията на нейната героиня, до които са я довели нелекият ѝ досегашен път (дао) и неясният, загубен в мъглата на безпокойствата и емоциите, който предстои. Единственото, което не мога още да приема, това е наслагването на удивителни знаци при ескалиране на емоциите, но това е авторов похват и невъзможността ми да го приема не омаловажава желанието ми да го разбера. Сигурна съм, че не е използван напразно и може би при повторен прочит на книгата ще успея да проумея, че без тези удивителни тонът би променил ритъма на творбата. А ритъмът този път не е накъсан като в „Ярост”.

Ако ме попитате дали можете да не прочетете „Ничия”, ще Ви отговоря така, както отговарям всеки път, когато прочета стойностна литература – може разбира се, но от това ще загубите само Вие, защото наред с изброеното по-горе, Христина предлага още много изненади, голяма част от които съвсем иновативни или поне погледнати от различен ъгъл, а това само ще разшири собствения Ви усет за красота и ще Ви помогне да надникнете в ъглите на самотата, която може да бъде и не просто положително, а градивно преживяване.

Накрая, но не на последно място, искам да отбележа, че и редакторската намеса, и оформлението на корицата са на ниво – никаква изненада от издателството, но си заслужава да се отбележи. Особено след не едно или две недоразумения, които попадах в последните месеци от други издателства. Не пренебрегвайте тези детайли, защото без тях книгата едва ли би била същата.

Художествената проза

част от страницата

„Неделно четиво записатели”

Докато публикувах уроци за писатели от различни източници ми направи много хубаво впечатление фактът, че повечето от приятелите споделят – учат се да пишат от това, което четат. Преведох този материал за да сменим гледната точка и да си отговорим на въпроса защо четем. Не, че дължим обяснение, но поне за мен винаги е било хубаво да чуя колкото е възможно повече отговори на този въпрос. Тук са тези на авторите от OpenLearn, които както ще се убедите, по-скоро провокират, отколкото да се налагат като последна инстанция. Приятно четене!

В. С.

От OpenLearn –

със съкращения

            Художествената литература, без значение дали е роман или разказ, е безсъмнено най-популярният и предпочитан литературен жанр. Достатъчно е да видите разпространението на книги по гари и летища, например, и ще се убедите в преобладаващия брой романи сред другите четива.

            Отделете няколко минути и помислете ЗАЩО четем художествена литература? КАКВО се надяваме да получим от прочита на истории за измислени събития, които се случват на измислени хора?

            Робърт Диани започва своята впечатляваща, с широк обсег, студия „Литературата: четенето на проза, поезия, драма и есе” (1997 г.) със следния отговор на въпроса „Защо четем?”:

             „Ние четем разказите за удоволствие; те ни забавляват. Четем ги за лична изгода; те ни просветляват. Разказите ни привличат със своите измислени светове и ни въвличат в историята със силата на своите открития. Те ни осигуряват повече от прекия интерес към повествованието – на това, което се случва – и повече от удоволствието на въображението: те разширяват нашето разбиране за нас самите и задълбочават нашата оценка за живота” (стр. 27)

          
 Доближават ли се Вашите отговори на въпроса защо четем до някой от тези, които Диани дава? Не бих се учудил изобщо, ако е така. Това е, струва ми се, истината за всички нас – има елемент на явно измъкване от реалността в нашето желание да четем разкази, да се ангажираме с измислени проблеми  и събития, които се случват на героите, за които четем. Ние често стигаме до там да се идентифицираме с измислените герои и вероятно си мислим за това как бихме реагирали ние самите на дадени ситуации.

            Ние можем да се потопим в измисления свят без непременно да полагаме големи критични или интелектуални усилия, разбира се. Но ако целта на художественото повествование е, както Диани отбелязва, „да разшири нашето разбиране за нас самите и да задълбочи нашата оценка за живота,” то ние трябва, вероятно, да ги прочетем по по-обективен начин, да ги подложим на по-критични оценки, за да разберем дали те подсилват или предизвикват нашите съществуващи идеи за света около нас. Задълбоченото внимание върху текстовете, които четем може само да разшири нашето разбиране и това, в замяна, може да подсили удоволствието от четенето. В този раздел ще се концентрирам върху това да Ви представя различните елементи, които съставляват художественото повествование и събитията, които образуват една история. Искам да наблегна на важността от това винаги да си задаваме въпроса защо си мислим, че писателите използват конкретни повествователни критерии. Има безброй начини, по които можете да разкажете различни истории; изборите на конкретни текстове, правени от конкретни писатели не са напосоки. Трябва да помислим защо е направен конкретният избор. Няма само един достоверен отговор на този въпрос. Това как четем се диктува в по-голямата си част от опита и контекста, които всеки от нас придава на даден текст и поради тази причина, няма как двама читатели на едно и също четиво да бъдат еднакви, дори и да приложат едни и същи критични процеси към това четене.

            Прекарахме известно време с това въведение, мислейки за това защо четем и, действително, какво четем, когато въпросът опира до художествено повествование. Ето сега най-важната част от елементите на едно повествование

Актът на четене

Актът на четене се определя от Робърт Диани като преплитане на три взаимосвързани елемента: опит, интерпретация и оценка. Първото нещо, което правим, когато четем един роман е да го съпреживеем, което ще рече – ние отговаряме на развитието на повествованието и героите, които ни представят историята.  Тази история, ако е свършила пълноценно работата си, влияе ефективно върху нас на дадени нива. Ние се озоваваме вплетени в събитията и произтичащото от тях и заставаме на страната на конкретни герои. Езикът на повествованието ни принуждава да отговорим на историята, може би с удоволствие или адмирация, или понякога дори с объркване. Ако сме ангажирани от историята на което и да е ниво, ние ще имаме по един или друг начин чувства в нейния край; ние ще отговорим по различни начин. Тази причина е оформена от нашата реакция при взаимодействието на различни повествователни елементи.

Повествователни събития

Всяко повествование се образува от серия събития, свързани помежду си и те са подредени по конкретен начин. Това може да се дефинира като сюжет на историята. Обмислете като пример „Една много кратка история” (Хемингуей, 1944, стр. 135-6). Различните читатели обобщават историята по различни начини, разпределяйки различните нива на важност върху различни повествователни елементи. Ако искате, прочетете тази история и я обобщете по Ваш начин. Когато аз правех това, трябваше да мисля за решаващите повествователни елементи и как са подредени те. А Вие може би ще мислите за друго.

В четенето на която и да е история, ние трябва да преценим за себе си кои са ключовите моменти. Има много събития, които може да пропуснем, защото може би са се оказали несъществени за основните повествователни връзки. В такъв случай, защо авторът ги е включил?

Перспективи на повествованието

Два са фундаменталните избора, пред които се изправя авторът на художествено произведение – кой да бъде разказвачът и как да бъде разказана историята. Прочетете откъс от дадено произведение и помислете – кой е разказвачът? Как бихте охарактеризирали „гласа” на разказвача?

По този начин само ще обогатите себе си. И ще разберете още веднъж защо е важно да четете.

Гор Видал – „Сътворението”

Издателство „Народна култура”

Година – 1989

Преводач – Незабравка Михайлова

можете да прочетете

и на страницата

„Ревюта – 2014 г.”
или тук

Гор Видал едва ли е непознато име за четящите хора. Каквато и информация да Ви е нужна за него, достатъчно е да напишете името му в „Гугъл” и ще я получите на какъвто език пожелаете. Може би сте забелязали, че много рядко пиша нещо за автора, освен в случаите, когато е все още недостатъчно популярен у нас и превеждам тази информация. В случая, това не е необходимо.

„Сътворението” е исторически роман, публикуван през 1981, а през 2002 Гор Видал добавя четири глави към него, първоначално отхвърлени от редактора и дава обяснение какво се е случило с книгата през тези двадесет и една години. По-важното е, че в новото издание, тя достига до нас в пълния си вид. И така, представете си 5-ти в. пр.н.е. Кир Спитама – внук на Зороастър, който според историци е съвсем измислена личност, тъй като няма данни за оцелели наследници на иранския религиозен реформатор в ерата на Ахеменидите, т.е. династията, поставила основите на първата Персийска империя, но нали все пак четем художествена литература, а Вие знаете каква е целта на създаването на белетристиката. Кир Спитама, разгневен от лъжите, които току-що е чул от Херодот (все още необявен за „Баща на историята”), диктува на племенника си Демокрит истините, на които е бил свидетел през дългия си живот, преди да ослепее. За всичко, което не можете да си представите сами се е погрижил Гор Видал. Ще се озовете на всевъзможни, а на моменти дори невъзможни места, като харем в Суза, ще видите как цъфтят висящите градини във Вавилон, ще се озовете в храма на Ищар, ще надникнете в Сарди – градът с най-красивите хора, ще пътувате дори до Индия (като персийска провинция, а не в съвременния ѝ вид) и Китай (между Янцзъ и Жълтата река), за да стигнете до мира на Перикъл.

Отдалечен във времето, но толкова близък в търсенето на невъзможните истини за сътворението  и управлението на света, Кир Спитама ще нахлува все по-безмилостно в съзнанието на читателя, който отново ще преразгледа ценностната си система както по глобални проблеми като политика, наука (несъмнено във война с религиите, които толкова си приличат), добро срещу зло, а дори и писателския занаят (за тези, които ги вълнува) по отношение стойността на думите, така и по общочовешки проблеми като отношенията между различни касти, които винаги са съществували и ще продължат да съществуват, та макар и неофициално, младостта срещу старостта, спасен и спасител, любов по сърце или по сметка (без отхвърляне на възможността едното да определя другото), задължителните интриги, без които човек трудно намира място в обществото – било като техен създател, било като невинна тяхна жертва, положението на жената в общества, където няма място за нея (поне официално) и още много дребни на пръв прочит проблеми, които все по-ясно очертават фабулата.

Познавам много хора, според които подобна информация не може да ги обогати с нищо, защото миналото е минало и то е интересно само като първопричина за настоящото. Не оспорвам правото им да не прочетат „Сътворението”, но определено мисля, че по-скоро биха загубили, отколкото да спечелят от спестеното време. Като споменавам време, уверявам Ви, че това са най-лесно четящите се 654 страници, на които съм попадала. Времето, за което мога да съжалявам е онова,  което ми „изяде” същото за четене, но това са твърде дребнави проблеми, с които няма нужда да Ви занимавам. А и както героят на Видал напомня, „всеки вижда света от гледна точка на собствения си интерес.”

Сигурна съм, че такъв обем четиво предполага и дълго ревю, но ми се иска да спомена един много впечатляващ цитат от книгата:

„Не му липсваха думи и винаги се държеше като човек, който знае верния отговор на всеки въпрос. Това не му пречеше да е безкрайно некадърен, което се доказа от последвалите събития.”

Именно – не броят на изговорените думи, а личностното обогатяване, което Гор Видал (майсторски преведен от Незабравка Михайлова) осигурява на читателя е основата на този роман. Роман, който е многопластов – тази многопластовост е постигна от нестройната, често отклоняваща се в различни посоки мисъл на Кир Спитама, - но не от безразборно нахвърляни парчета, които да се чудите как да подредите, а навлизащ все по-дълбоко в същността си посредством проблемите, които възникват в пътуването на Кир Спитама – успял да постигне баланса между очакваното от него да бъде достоен наследник на дядо си и собственото му желание да се утвърди като воин. Той поема мисията на дипломат – мисия, която според него трябва да бъде обявена за шестдесет и петото изкуство. Съгласете се, че по време, което придвижването става в най-удобния му вид, с ферибот или на гърба на слон, да се навлезе в непознати земи и да се овладее общуване, при което на всяка крачка се подслушва и двойните, че дори и тройни шпиони не познават възрастови ограничения, е меко казано рисковано и само добре балансиращ между собствените и държавните интереси човек, човек, подготвен за всевъзможни обрати, би могъл да се справи.

Самият Кир Спитама често си задава въпросите, които го карат да продължи да се движи назад във времето, а именно – идеята за съществуването като цяло и дали то не подлежи на съмнение; дали липсата на хора ще обезсмисли съществуването на света; дали различията или приликите между многобройните общества и раси, които среща по своя път, са в основата на това съществуване, чието сътворение ще остане една от най-големите загадки. Особено, ако се окаже, че всичко това е само сън и всичко, което ни заобикаля е... нищо.

И все пак, защо да прочетете „Сътворението”? Най-малкото, защото

„Физическото разнообразие на човешкия род е точно толкова удивително, колкото и еднообразието на човешката природа.”