Петър Чухов - "Камуфлаж"

Издателство - "Жанет-45"

година - 2014

ревюто е публикувано

в "actualno.com"

и на страницата "Ревюта-2014 г."

 „Камуфлаж“ е дванадесетата книга на Петър Чухов, който освен като поет и писател, чиито творби са преведени на 17 езика и са спечелили много национални и международни награди, е познат и като музикант. Понастоящем свири в три групи – „Гологан“, „Paravion” и „Латекст“. Последната е група за поезия и алтернативен рок.

В книгата са намерили място 17 къси разказа и един кратък роман.

Петър Чухов впечатлявa с талантите си – музикант, поет, писател. Фактите, че творбите му са преведени на седемнадесет езика и са печелили много национални и международни награди са достатъчна гаранция (поне) да предизвикат интереса на читателя, все още незапознат с творчеството му.

За мен, лично, най-впечатляващ от талантите на Чухов е възможността да работи с кратките поетични и белетристични форми. Живеем в епоха, в която се давим от много и безразборно използвани думи и именно съсредоточаването върху точните, за да се разкаже или възпее обикновена случка, са онзи ключ, който превръща простичкото „чакайте да Ви разкажа“ в литературата. Чухов не претендира за елитарност и със закачливо чувство за хумор, дълбае някак неусетно и ненатрапчиво в човешката душевност, изкарвайки наяве онези уж познати, но забравени копнежи, които ще ни накарат да си зададем много въпроси.

Седемнадесетте разказа в „Камуфлаж“, привидно, проследяват израстването на момчето в мъж през всички болезнени етапи от неговото съзряване. Съвсем интимни спомени от детството и тийнейджърските години, преплетени с размислите на вече порасналия мъж, прескачат във времето (на моменти и в пространството) така, както и спомените ни се врязват в ежедневието и нарушават мечтите за бъдеще. Разликата е в това, че ако повечето премълчаваме тези свои странности, Петър Чухов кара героите си да ги споделят и то толкова поетично, че дори и някои (също толкова обичайни за ежедневието) цинизми не са грозни или отблъскващи. Може би, логично, най-натрапващият се въпрос би бил – защо трябва да ме интересуват личностните проблеми и личните радости на някого, когото не познавам или дори по-лошото – който е измислен герой? А как да опознаем себе си, ако някой не ни накара да признаем (отново, поне на себе си) какво точно се случва с нас в този път, наречен живот? Сигурна съм, че Вие, също като мен, ще си зададете много други въпроси и ще се лутате между отговорите им, което, съгласете се, е гаранция, че изкуството е изпълнило най-важната си роля – предизвикало е размисли, не е оставило читателя безразличен.

Достатъчно сериозни сами по себе си, разказите не ангажират с претенции за сериозност и в никакъв случай не биха донесли на автора си най-жестокото обвиние, че се е „взел насериозно“. Не, че аз лично гледам на това като на недостатък, но колкото по-освободен от претенции е един автор, толкова по-четивен е той. Колкото по-четивен е един автор, толкова повече читатели печели, без да си постави това за самоцел. Такъв четивен и търсен автор е Чухов.

Романът му „Снежни човеци“, предвид наличието на хайку в него, може лесно да бъде определен като „хайку роман“. Според Дейвид Ланю – приятел на Петър Чухов и на цялата хайку общност в България и създател на този жанр – хайку романът е „Литературно произведение, което съчетава художествена литература и хайку. Произхождащи от традиционния японски хайбун, хайку романите се различават от тях по един важен начин. И хайбунът, и хайку романът могат да бъдат свързани с житейския опит на автора, но хайбунът се явява сборник от епизодични статии, нещо като дневник, докато хайку романът е оформен като белетристична творба.“ (от сайта “Haiku Guy”, с мой превод)

Да, житейският опит на автора или на героя му (дали пък има особена разлика) под формата на белетристична творба, „накъсани“ от хайку, може би, са достатъчни за да бъде квалифициран като такъв. От друга страна, романът може да мине и за мозаечен (така специалистите преведоха на български английския термин “fix-up novel”) предвид прескачащите се един друг спомени на някогашния войник Ян Колев. Също така, безпрепятствено може да бъде определен и като биографичен. Изреждам всички тези възможности, спомняйки си статията на Джейф Лайън от “Storygeek”, който в статията си „Седем качества историите с добри идеи“ казва:

„...те притежават потенциала да достигнат до широка публика или дори да бъдат двояко категоризирани в книжарниците. Например, идейните криминалета може да са отправени към хора, които по принцип не считат себе си за особени почитатели на криминалния жанр. Идейните мемоари може да са насочени към читатели, които по принцип не харесват лични истории.“

Такава е историята в „Снежни човеци“ – история, която ще достигне до голям брой читатели и няма да отегчи никого, без значение дали отдава предпочитанията си към някои от гореизброените (но в никакъв случай не и точни) предположения за формулировки.

Цялата тази лекота на изказа и в разказите, и в романа се усеща също в боравенето с изразните средства – Петър Чухов пише така, както говори, но без да минава границите с крайностите на уличния жаргон. Не липсват успешни метафори, така капризните сравнения, дори алитерация, без тези средства да натежават или да стоят като кръпки към повествованието. Те са игра в разговорите между героите или във вплетените спомени на разказвача. Непринудени. Леки. Дишат и имат свой, вплетен в самата история живот.

Защо да прочетете „Камуфлаж“? За да споделите със себе си, предизвикани от автора,това, което винаги сте знаели, но като че ли умишлено сте избягвали. Също така, за да се насладите на качествена литература, написана от и за читател, защото само един добър читател може да напише толкова добри истории.