Гара Лакатник - хижа "Тръстеная" - връх Издремец

 Отново се доверих на #5elements, този път като човек с опит. Водачи бяха познатият ми вече Кирил и Любен. Организацията и водачеството бяха на нужното ниво и ето как, потеглихме на еднодневно приключение. Ние, хората без транспорт, се събрахме в 7 ч. на платения паркинг на стадион „Васил Левски“, а другите ни чакаха два часа по-късно в с. Гара Лакатник – изходната точка за около двучасов маршрут до хижа „Тръстеная“, пред паметника 

Хижата се намира в Голема планина, която е дял от Западна Стара планина. Тя е част от европейския маршрут Е3 (Ком – Емине). Хижарите поддържат 100 декара малинови насаждения и ето защо са известни със своето малиново вино. Всяка година собствениците получават био сертификат от Лакон, Германия. Знаехте ли, че малините не трябва да се мият, защото са покрити с мая, която улеснява ферментацита?

Други забележителности около хижата са:

- останките от средновековния християнски храм „Свети Панталеймон“;

- червената секвоя;

- малиновите насаждения, които  се заобикалят по обходен маршрут;

- само на километър от нея е еко фермата „Чемерник“, която за съжаление беше затворена, но външният ѝ вид е доста внушителен.

Е, вече нямаше място за почивки и поехме към връх Издремец (в бързината, да не би някой да ми вземе думата, го нарекох „Измерец“, ха-ха) с височина 1492 метра, което го прави вторият по височина в Голема планина. Другото име, с което е познат, е Чемерик. От върха се открива чудна панорама към Врачанския Балкан, Витоша и Рила.

Връщането до хижата беше далеч по-леко, а гледките не подлежат на снимане или разказване. Мога само да препоръчам да ги видите. И предвид това, че няма много хора, струва ми се, че е добра идея да изберете своята фирма или група с поне един опитен водач. Разбира се, всеки има своите предпочитания. Включително и за вкусните гозби на хижарите, за които отделихме малко повече от час, но дали това е най-важното?

Слизането от хижата до бусовете е малко монотонно, но все пак си заслужава да бъде изминато. Най-малкото, за да отчетем изминатия път, да си кажем довиждане и да си обещаем още такива приключения. 

София - Перник - Кракра - Перник - София

 Благодарна за половинката почивен ден днес, в рамките на 6 часа (от 8:45 до 14:45) успях да отида с метро до "Опълченска", пеша до Руски паметник, автобус до Перник, да се разходя до и в местността Кракра, както и в центъра на Перник и да се прибера с автобус от Перник до Руски паметник, пеша до "Опълченска" и с метро до нас. 

1. Местността Кракра

По данни от информационните табели, с малки съкращения и преразказ:

Старинният Перник е изграден върху скалисто плато с надморска височина от 744 м. От юг е защитено от пролома на р. Струма и е в центъра на Пернишкото поле, което осигурява така мечтаните гледки към планините Голо бърдо, Люлин, Витоша и Черна гора. Обитавано е още от V в. пр.н.е.. На мястото му днес са три праисторически крепости: тракийска (от IV до I в. пр.н.е.), българска (X - XI в.) и византийска (XI - XII в.), а също така и римска вила (II - III в.), неукрепено ранносредновековно селище (III - IV в.) и турска махала (XV - XIX в.). За първи път крепостта е укрепена със зид от камък през втората половина на IV в пр.н.е. и разрушена. През втората половина на IX в. Горна Струма е включена в границите на българската държава. На платото е построена крепост Перник, управлявана от български боляри, най-известният от които е Кракра. След падането на България под византийска власт, крепостта е запазила своето военно-стратегическо значение. През 1189 г. тя е опожарена и разрушена от сърбите, а през XIII и  XIV в. платото е използвано за некропол. Не е за подценяване фактът, че могат да се различат основите на три християнски църкви - личната на владетеля, трикорабна базилика и една от на-ранните християни с двуетажни черкви-гробници. Известено е, че археолозите откриват тук сребърния печат на цар Петър (927 - 969 г.). 
Понастоящем има панорамни платформи, които са много удобни за наблюдаване на Перник и околните планини.

2. Перник
Перник не е силни мъже (заради винкела), послушни жени (пак заради винкела), справедливо ядосани миньори от вицовете. Не е и само Сурва и кукерските игри. Приятно изненадана съм от този съвременен град. 

изложба в подлеза на автогарата

И така, повървях добре, научих нови неща, смених малко обстановката и сега съм готова да поработя. 

Уикенд в небесата

 На 15 октомври, в 8 сутринта, водачите от #5elements Желю, Кирил и Деян ни докараха до гара Септември, откъдето дефакто започна този Уикенд в небесата. Защо в небесата? Ей сега ще ви разкажа. 

Та, на гара Септември се качихме на теснолинейката - отдавнашна моя мечта - до гара Аврамово. Въпреки че пътуването е дълго, когато човек се качи за първи път, наистина е вълнуващо. Гледките, които могат да се наблюдават на платформите между вагоните (забравете за прозорците), наистина си заслужават. 

И ето, че направихме първата крачка към първото "най-", а именно, най-високата гара на Балканския полуостров, гара "Аврамово".

Но не си мислете, че това ни беше достатъчно! Потеглихме първо по баира (най-стръмната част от маршрута) към село Аврамово. Заслужаваше си изкачването. След като презаредихме "батериите", се отправихме към връх Велийца. Зашеметяващите не само глътки чист въздух, но и гледки, не ни позволиха да мислим за умора, натоварване и други незначителни неудобства. И така, с малки спирания тук-таме, стигнахме до върха, който е най-високият във Велийшко-Виденишкия дял на Западните родопи.

От там, продължихме към едноименния заслон, който е на около километър от върха и е на път към крайната за деня цел. Доста е екзотичен, признавам си и си заслужаваше краткия престой там. Хубаво е да се знае, че заслонът е построен изцяло от дарения на местни жители от село Орцев и със средства от сдружение "Байкария" 

Малко след това се озовахме на другите две най-: високото село на Балканите, Орцево - 1550 м.н.в. - и високо разположената "Къща в небесата", където се настанихме. До тук вече, вярвам, е ясно, защо този уикенд беше наречен така. Селото е малко, разгърнато и с усмихнати хора. 

Вечерта, като достойни българи, завършихме добре свършената ни работа и осмисляхме гледките на маса. Всъщност, това "на маса" не се свежда просто до магичното "ядене и пиене", без да подценявам вкусните специалитети, които нашите домакини от съседната къща "При даскала" , а до сближаване на хората. 

Приятно уморени и освежени след топъл душ, погледахме звездите и неусетно се пренесохме в Страната на сънищата. Снимката по-долу е на един от водачите, Кирил:

На следващата сутрин посрещнахме изгрева почти в пълно мълчание - толкова красив и омагьосващ беше. 

Тогава вече помислихме за кафе и закуска. 

Събрахме си багажа и започнахме спускането - както водачът Желю се пошегува, а в шегите винаги има доза истина, трябваше "да изкачим няколко спускания", но те почти не се усетиха. Преживяването беше подсилено с много красиви гледки и прекрасно настроение. Оказа се, че не е толкова трудно да слезем "от небето" на земята. 

дървото на сезоните

Преходът не беше труден, но в никакъв случай не бива да подценяваме приноса на тримата водачи за това да не ни дойде в повече. И ето, че се озовахме над град Якоруда, крайната ни за деня цел. Ето и няколко снимки с панорамна гледка и част от групата ни

Нина, с която вървяхме в еднакво темпо и аз

Хапнахме в Якоруда, разгледахме и поседнахме за малко на моста над горното течение на река Места. 

Тогава вече дойде време да се отправим към теснолинейката, защото края на приключението ни наближаваше.

Благодарностите са за #5elements и великолепните им водачи, както и за всички хора от групата. 

Витоша

 Планината. Възможност да подишам различен въздух. Не по-добър или по-лош, а именно, различен. Както често се шегуваме с мои клиенти, “The variety is more important than beauty”. Всъщност, единственото, за което всички сме единодушни, е, че  beauty-то в планината е факт. Разходих се аз, вместо от църквата „Света Неделя“ до входа на Южния парк (разбирайте, ул. „Витошка“), около Княжево и Златните мостове. Определено, хората бяха по-малко, но не липсваха. Опитах се да попия всички нюанси на иначе, уж, добре познатите цветове. Опитах се да запомня почти всички небесни приказки, разказани от облаците и слънцето. Опитах се да изтананикам една-две от безбройните симфонии на птиците и вятъра. Снимах. Снимах се. Не мислех за красота, за имидж и за какво ли още не. Позволих на тялото ми, което беше в покой през последните два-три дни, да се движи спокойно, а на ума си да работи необезпокояван, без да се налага да изпълнява неотложни задачи. Сигурно има хора, откриващи във всичко това симптомите на лека лудост. Е, все пак...