Скални и земни пирамиди в България

 (посетени до момента)

Кресненски пирамиди, Мело. Както виждате, издитат се като пясъчни ветрила. Намират се в източната част на Кресна, точно срещу гарата. Успях да ги заснема при пътуването ми до Серес, за което ви разказах тук. 

Кърлановски, които въпреки че са част от Мелнишките (вж. по-долу), но поради близостта им до Кърланово, са обособени като отделен вид. Част от тези пясъчни кули достигат височина до 100 метра. Има две хипотези за образуването им. Едната - те са следствие на утаяване на пясъчен материал на древно езеро. Другата - те са резултат от свлачище от съседните планини в следствие от ледникова активност. 

Мелнишките пирамиди с височина от 100 м. Склоновете им са пясъчни, почти отвесни на някои места. Върховете им са обрасли от трева и широколистни растения. Тези феноменални образувания са в процес на оформяне и поради това се променят. От 1960 г. са обявени за природна забележителност.

 

Роженските пирамиди се намират на юг от село Рожен. Част са от скалния комплекс Мелнишки пирамиди, заедно с пирамидите над Мелник и Кърланово. Роженските пирамиди представляват стотици малки и големи скални гъби. Смята се, че са се образували на мястото на пресъхнало езеро, по чието дъно имало утаени глинесто-песъчливи материали. При всеки по силен дъжд, земни маси се свличали върху  пресъхналото дъно и постепенно се образувала дебела покривка от слабо споени червеникави конгломерати. Тези нови обекти били под постоянния напор на минаващите от там реки, които, за да си проправят път, издълбали познатите ни днес форми. Обявени са за природна забележителност през 1960 г., заедно с Мелнишките и Кърлановските пирамиди. Кърлановските, Мелнишките и Роженските пирамиди са част от приключението ми, за което ви разказах тук. 

Кътинските. Толкова много бях чела за тези пирамиди, неглижирани от това, че не са чак кой знае колко голямо образувание, че вече "от тях не е останало почти нищо" (предпочитам да не посочвам източника на тази грешна информация) и какво ли още не, че не очаквах нищо. Ето го разковничето на приятното изживяване - ни-как-ви-о-чак-ва-ни-я! За мен, пирамидите са величествени и си заслужава да бъдат видени и разгледани. Нужни са ви високи туристически обувки, добре тренирани крака, GPS ("Стронцо", както си наричам моя), фотоапарат. Достатъчно - леко стъпвайте (за почитателите, може и щеки, които аз все още не харесвам) и преди да се загледате в образуванията, се уверете, че сте стъпили на стабилна повърхност. Пирамидите са се образували след като наноси от песъчлива глина са претърпели ерозия. През 1962 г. са обявени за природна забележителност, За тях ви разказах тук. 

 

Стобските пирамиди. Припомням трите легенди, свързани с пирамидите:

1. Тръгнали сватове да водят булката, забулена, че да не се вижда, при младоженеца. Любопитството човешко няма граници, както знаем, и всички се помолили наум да духне по-силен вятър, да повдигне воалите на невестата, че да знаят как изглежда тя. И ето, че желанието им се сбъднало. Момичето било толкова красиво, че кумът не се въздържал и понечил да я целуне. От срам, сватбарите, заедно с кума и булката, се вкаменили на място. 

2. Дошло време за сватба, но тъщата не била поканена. Проклела тя цялата сватба, без да пощади и дъщеря си, и всички се вкаменили на място.

3. Българско момиче и турско момче се влюбили силно един в друг, но нито нейните родители искали поробител в къщата си, нито пък неговите - гяурка. От мъка, милата влюбена се хвърлила от скалите, а всички роднини от двете страни, както и момчето, "на камък станали". Цялото ми приключение до с. Стоб, пирамидите и обратно, можете да прочетете тук. 

Кърджалийските скални пирамиди, "Каменната сватба" са се оформили преди 40 милиона години. Тогава Източните Родопи са били дъното на море, а вулканичната дейност e довършила останалото. Според легендата, обичаят изисквал първи младоженецът да види булката, когато повдигне воалът ѝ. Всеки, дръзнал да го направи преди това, се вкаменявал на място. При воденето на една булка, силният вятър повдигнал воалът ѝ и всички хора и животни се вкаменили на място. За моето приключение до Кърджали, Каменната сватба и Дъждовница можете да прочетете тук. 

Гарванец. За тази не много известна област можете да прочетете  тук.

Белоградчишките скали

Били са дъно на море преди 230 милиона години и тези причудливи форми се дължат на нагъването на варовиците под силата на природните стихии след оттеглянето на водата. Корозията на желязото в скалите е причина за червеникавия им цвят. Достигащите височина до 200 м. скали не се ограничават само с крепостта „Калето“, а се простират от село Рабиша на запад до село Белотинци на изток, което е площ от сто квадратни метра. За отвесните скали при Боров камък пък се носи легенда, че са мястото, от което душите поемат към отвъдното. Белоградчишката крепост, чиито основи са поставени още от траките, е била построена през III век от римляните като естествена защита, а се използвала за първи път като туристически обект още през XIV век от цар Иван Срацимир. Овчари спасяват разпродаването на камъните от крепостта през 1890 г. – глупост, измислена от тогавашната управа с аргумент, че гарнизонът в нея вече не се поддържа. Освен скалите, тук могат да се посетят много пещери, а също така да се видят естествени борове-бонсаи, превърнати в такива заради недостатъчните влага и хранителни вещества. Така си живеят вече 2, а някои дори 3 века. Въпреки че през 2007 г. не успяват да се наредят сред новите седем чудеса на света, Белоградчишките скали са сред първите 77 природни обекта (от общо 261 участвали).

Челопеч - Тополница - Чавдар

 17-и април. Вторият ден на Възкресение. Еуфорията покрай личното смирение, раздаването на яйца и други лакомства като символ на любовта ни един към друг леко е спаднала. Периодичното гладуване е към края си и с лекота в тялото и необремененост в ума, си давам сметка, че не съм излизала от София вече три седмици. Не, че бяха пропилени напразно, но нали не сте забравили виртуалния ми новогодишен късмет: "Пътешественик с мечти, откривател ще си ти!" 

Тръгвам да измина няколко километра от разстоянието между дома ми и Централна гара - част от "Тренировки по пантофки", но за тях в друг ден -  и усещам леко колебание. Ето един от недостатъците при нарушаване на който и да е навик. Следя знаците по маршрута ми и вече съм убедена, че не съм сгрешила.

Както и да е. Скоро държа в ръката си билет за влака до Челопеч в 8:45, а любимото ми превозно средство не крие неприятни изненади. Тръгва по разписание и ни дарява с чудесни гледки по пътя. Така, без да се усетя, вече е 10:25 и слизам на гарата. 

Тръгвам по ул. "Любен Каравелов" и водена от моя Стронцо (GPS-а ми), се любувам на гледките, но този път без преградата на стъклото. Подвеждам се по нещо, видяно отдалече, и прекосявам река Тополница с помощта на един камък и с благодарност за гореспоменатите тренировки. Добирам се до стария път и продължавам. 

Вече поздравявам първите жители на село Чавдар, готови веднага да ми помогнат накъде да вървя. Даже подвикват след мен, че мога да мина и по другата улица и виждам учудването в очите им, когато се обръщам и казвам, че първо ще отида до арехеологическия парк "Тополница". "Ама пеша ли?" - "Пеша," отвръщам с усмивка, спестявайки им откъде идвам пак така, с кракомобила си. Разбира се, на връщане няма да пропусна да видя и известния център на селото.

Скок-подксок, леко спиране тук и там, че да заснема още някоя гледка и ето ме пред входа на неолитните жилища. Вляво на тази чудна чешма от снимката ме примамва заведение за хапване, но още не съм готова за това. Завивам вдясно и минавам през експозиционната зала - единствен начин да се доберете до жилищата, - обещавайки си да я видя на излизане. Археологическият парк "Тополница" е открит през 2012 г. Раннонеолитното селище, датиращо от преди 7000 години, е изградено по плана и реконструкцията на откритите останки от седемте културни пласта в селищната могила. Точно на това място се е случила първата еволюционна революция, довела до уседналост и полагане основите на човешкото общество. 

Ето и няколко от обещаните снимки на експозиционната зала. 

Над неолитното селище е параклисът, носещ името на хълма, върху който е издигнат - Света Петка - между Стара планина и Средна гора. Според преданието, тленните останки на светицата са пренощували тук при пренасянето им в Търново през XIII век, по нареждане на цар Иван Асен II. Така, село Чавдар приема Света Петка за своя закрилница. Строежът на параклиса е започнал през февруари 2008 г., а освещаването му е било на 2 май, празника на селото, същата година.

Върнах се в селото и следвайки табелите, които за щастие не липсват, се озовах в центъра му. Чавдар, до 1899 г., се е наричало Копанларе, след което е прекръстено на Радославово. Сегашното си име носи от 1946 г. Има данни за заселници по тези земи още от праисторията - термин използван за времето преди появата на писменността. Както виждате от снимките, наред със старите сгради  като тази  на читалище "Надежда", 1900 г., селото е добило модерен, но не и кичозен вид и примамва със своя уют и чистота. Иска ми се да има програми, респективно и средства, но и съвестни управляващи, за подобряването на повечето български села.

Тъкмо се оглеждам за разписанието на маршрутки, тъй като както ще видите по-долу изминатите километри и денивелацията си ги биваше, когато към мен се присъединява момиче в девети клас, както тя сподели. Има какво да се желае по отношение на транспорта на селото, а от детето разбирам, че Чавдар  се нарича и "Бабино село", точно заради споменатия уют. Разбира се, сред 1100-те му жители има и "нелни хора" - проклети, пояснява девойчето и двете се смеем. Ето я маршрутка за Мирково и любезният шофьор спира до самата гара, въпреки че не това е маршрутът му. Точно на време, за да се кача на влака в 14:57 и да се прибера, обогатила знанията си и наситила се на хубави гледки.

Ето ги и изминатият от мен маршрут и километрите с нелоша денивелация:

Христос воскресе!