Пет любими страшки (и един бонус)

(или на Хелоуин, като на Хелоуин)

trick or treat

smell my feet

give me something

sweet to eat!

Нито ще Ви душа краката, нито ще искам същото от Вас. Колкото до вкуснотиите, ако не Ви притеснява това, което ще си причините с тях, купете си! Аз ще Ви почерпя с любимите си страшки, които повлияха на литературните ми вкусове и които все още препрочитам от време на време.

1. Приказките

Не знам как е при Вас, но за мен още първата приказка, която ми беше разказана, остана в съзнанието ми не с „и юнака яхнал царската дъщеря“ (имаше ли такава приказка?) или „царкинята целунала жабока и той се превърнал в принц“, а с обаянието на зловещите образи в него. Не съм мъж и не знам какво изпитва тази половина от човечеството, но винаги съм намирала Снежната Кралица за по-привлекателна от Снежанка и вещицата по-обаятелна от нещастната девица, пленена от нея. Затова и отдадох предпочитанията си към „братята фашисти“ (далечна препратка към времето, когато гледах телевизия и „Куку“ беше нещо истинско) и макар и трепереща под одеялото, препрочитах приказките им, които сякаш оживяваха в съзнанието ми. Дори в едно упражнение по творческо писане разказах за такъв сън, в който една от зловещите им героини ме посрещна в магазин за кукли и ме покани в склада. Мисля, че оттогава не спя следобед.

2. Немските романтици

Не знам кое им е романтичното, но от Е.Т.А. Хофман и романа му „Пясъчният човек“ съм запомнила как техният Сънчо краде очите на децата, които не искат да заспят, за да нахрани своите отрочета, живеещи Луната. От тогава сме много добри приятели със съня (нощем). Не, че моите очи са притрябвали точно на това чудовище, но именно там, в сънищата, покълналите фантазии избуяват с пълна сила, та дори и под формата на гореспоменатите кошмари. Пак у Хофман открих и първия робот в историята на литературата, за който писах в една статия. Олимпия, странната дама, завъртяла умовете на иначе интелигентните студентчета. 

3. Стивън Кинг

Е, как? Можеше ли някой да ми отнеме възможността да го прочета, въпреки че и до днес чувам строгия глас на майка ми, който поучително казва: „Това не е за теб!“ Не е за мен ли? Нали все някога ще се разболея, ще остана поне половин ден сама у дома и никой няма да може да ме спре. Така и стана. И до днес никой не може да ме спре да си купя негова нова книга, та дори и да не предизвиква същите трепети както в началото. Началото, в което една учителка видя в раницата ми „Живата факла“ и ме попита дали съм чувала за...

4.  Едгар Алан По

... не бях. Но бързо наваксах от любимата библиотека на родителите ми. Неговият гарван и до днес грачи в главата ми и въпреки че при първия прочит не ми беше съвсем ясен, продължавам да си го повтарям (почти го знам наизуст), а на 19 януари продължавам да напомням за тоста с коняк и три червени рози.

5. Х. П. Лъвкрафт

Първият ми прочит беше в оригинал. Бях сигурна, че съм загубила голям процент от прочетеното, защото това не са просто набързо нахвърляни думи. Всяка от тях има своята тежест и не може да бъде прескочена току така. Чудех се кой български преводач ще се успее да изпипа почти до съвършенство тези преводи. Краят на чуденето ми постави Адриан Лазаровски, който преведе „Планините на безумието“ и „Некрономикон“, отзиви за които ще намерите, ако кликнете върху заглавията.

И ако мислите, че всичко се изчерпва до тук, жестоко се лъжете. Обещах си да напиша за петте „Страшки“, които по някакъв начин са повлияли с коренен обрат в развитието ми като читател.

Накрая, като бонус, искам да отбележа, че отскоро на родния пазар имаме списание „Дракус“, в което можете да се запознаете със съвременни български автори на хорър, фантастика и криминалета, които са изненадващо добри.  Това са страниците на списанието – във „Фейсбук“ и в „Wordpress”

Бу-у! Подсладете се с някоя добра книга, та дори от нея да Ви настръхнат косите. 

Робърт МакКамън – „Мистериозно завръщане“

можете да прочетете

и в "Ревюта - 2014 г."

Издателство „Силви Арт“

Година – 1999

Преводач -  Галин Йорданов

„Злото, веднъж посято, пуща корени като дива лоза“

Малкото градче Хотърн е събрало твърде много за своята непретенциозна територия – дребни неуредици, тайни представители на Ку-клукс-клан, които иначе четат Библията, „вещица“, която ги плаши, но и респектира. Когато обаче едно цяло семейство е избито от полуделия мъж, глава на това семейство, а пасторът си получава заслуженото, защото... (ще разберете защо), размириците взимат връх и личните и личностни проблеми нашепват за по-сериозния – нуждата от нов пастор. Разбира се, че точно в този момент се появява подходящият човек или по-точно казано, човекът, който да се възползва от това. Добро и зло, размити като понятия и пречупени през призмата на собствените усещания и вярвания на примитивните, поне на пръв поглед, жители, ще продължат своята вечна война, неразпознаваеми при поглед отстрани. Поглед, премрежен от страха, който умело замаскира незнанието. Поглед, който ще премине от родители към деца, чиято мисия е да  доведат битката между привидно отсъстващите добро и зло до кулминация.

Това е финият психологизъм, който Робърт МакКамън, познат като автор на „Мое“ и „Стингър“, изследва в този роман, неизвестно ми защо, наречен „окултен“. Може би е рекламен трик, защото „писхологически трилър“ би отблъснал част от аудиторията, жадна за сензации? Да, има духовно израстване, има видения (защо пък да не са от тревите, които някои от героите си пафкат), но това не превръща рамана задължително в окултен. Реалистичните сцени, познати ни от ежедневието– трудова злополука, поради неизправни уреди; изгаряне на книги и плочи (при това не в комунистическа държава); жажда за отмъщение; илюзии като атракции и кошмарите от онова, което най-обобщено и абстрактно наричаме „съвест“ – са на моменти далеч по-плашещи от привидения и духове. Това обаче не обезсмисля силата на внушенията, постигнати с разнообразни изразни средства. Символи – крясъкът на сойка като предвестник на зимата; песента на цикадата и внезапното й онемяване в сюблимен момент; метафори; сравнения, които в никакъв случай не са изчерпани или изтъркани от употреба (студът, сравнен с „цицата“, пардон, но цитирам, на вещица), а също така и някои етимологични фигури, които не са убегнали на преводача, успял да ги пресъздаде на български завидно добре.

Разбира се, че романът има и слаби страни. Прекаленото залитане по индиански ритуали – и то на „добрите“ индианци, които приели нахлуването на белите по земите им като Божия повеля, леко наивистични залитания в решаването на сериозни проблеми и други такива дребни неточности (естествено, че от моя гледна точка). Най-отблъскващото обаче беше да се представят двете лица на единосъщието, Добро и Зло, в образите на двама близнаци, разделени при раждането им – доста изтъркана и непоказваща нищо ново тема. Също така, недоумявам как при наличието на двама редактори, та дори и при отсъствието на коректор са останали доста сериозни граматически грешки, които не бих споменала, ако с напредването на четенето броят им не се увеличаваше. До колкото си спомням, това се наричаше „работа през пръсти“. Да, като изпълнявала и двете длъжности, много добре знам, че това не е работа на редактора, но все пак, не мога да си обясня как някой би прочел един ръкопис и не би обърнал внимание на дразнещи неточности.

Дали Ви препоръчвам „Мистериозно завръщане“? Мисля, че можете и да си го спестите, без да изгубите много. 

Какво е добро писане

можете да прочетете 

и в "Неделно четиво за писатели, 2"

от The Writing Center  

Често ни питат „Какво прави писането добро?“ или „Какво прави някого добър писател?“ Лекторите ни се чудят дали някой наистина може да бъде научен да пише и защо техните ученици не са знаели как да пишат до сега. За да започнем да разбираме какво прави писането и писателите „добри“, трябва да си зададем по-всеобхватния въпрос „Какво е писането?“

Лесно е да се съгласим с дефиниция за писането, ако се ограничим с нещо като „да сложиш химикалката на листа“ или „да запишеш идеите на компютър“. Но ако ние се вгледаме по-отблизо в елементите на акта на писане, дефиницията опира до самия живот. Следните абзаци може да провокират както Вашата мисъл, така и тази на Вашите студенти за това как се случва писането.

Писането е отговор

Пишем, защото реагираме на някого или нещо. Докато писането може да бъде разглеждано като изолиран, индивидуален акт – само Вие и компютъра или тефтера – то в действителност е социален акт, начин, по който отговаряме на хората и света около нас. Писането се случва в специфичен, често предвидим контекст. Ние не просто пишем – ние често пишем за публиката с определена цел. Когато пишем, ние го правим, защото искаме, нуждаем се, от нас са изискали да създадем фиксирано пространство за някого, който да взаимодейства с нашите идеи. Разбирането на този социален или риторичен контекст – кои могат да бъдат читателите ни, защо искат да прочетат нашите идеи, кога и къде ще ги четат, как могат да ни видят като писатели – управлява някои от изборите, които правим. Писането изисква писателите да имат усещането за очакванията на читателите и да си дават сметка за условностите по отношение на даден вид писане. Контекстът на творбата определя по-нататъшните подходящ тон, ниво на речниковия запас, вид и разполагане на доказателствата, жанр и понякога пунктуация.

Писането е линеарност

За да общуваме ефективно, трябва да подредим думите и идеите си на страницата по начини, които имат смисъл за читателя. Ние наричаме това изискване по най-различни начини: „граматика“, „логика“ или „поток“. Докато всички ние ще се съгласим, че организацията е важна, процесът на подреждане на идеите е далеч от нещо, което може да бъде наречено „лесно“ и не винаги се признава за писане. Ние приемаме, че ако човек има идеи и ги е записал на страницата, това е прост процес на записване, но всъщност нещата са далеч по-сложни. Както всички ние сме го изпитвали, записването на идеите ни не винаги се появява в линеарна форма. Понякога можем да имаме разпръснати идеи, купчина от  идеи, които изглеждат правдиви или провокират някакво друго чувство за правдивостта им, докато ги разработим подробно. Едва в процеса на писане създаваме логическите връзки, за да превърнем идеите в нещо, което някой друг може да получи и да му се стори интересно. Процесът на изразяване на идеите с думи и подреждането им за даден читател ни помага да видим, създадем и изследваме тези нови връзки. Така че, писателят не само трябва да има идеи, но и да ги запише в линеарна форма за читателите си, така че да имат смисъл. Като резултат, когато пишем, ние често се опитваме да приведем избора си в линеарни структури (което може и да съответства, но може и да не съответства на навиците на мисълта ни).

Писането е повтаряемост

Когато пишем, ние често преписваме. Понякога правим това несъзнателно, като жонглираме с думите, после избираме, изтриваме и избираме отново. Понякога правим тези преписи съзнателно и съвестно, като препрочитаме даден абзац или страница за постигане на яснота, съгласуване или просто за да видим какво сме казали току-що и да решим дали ни харесва или не. Четейки, ние преписваме същите фрази или идеи, за да ги накараме да съответстват най-точно на нашите намерения или за да усъвършенстваме нашите познания за езика. Процесът на писане и преписване, промяна и отново преписване е естествена и важна част от оформянето на изказа, за да предвидим нуждите на публиката. И така, докато се опитваме да поставим думите и идеите си в логичен ред, ние също така се въртим в кръг напред и назад отново и отново.

Писането е и обективно, и субективно

Ние ценим писането, защото то разкрива личните избори, които писателят е направил и в последствие разкрил нещо от своите навици, възможността да свързва и оформя идеи и способността да ни трансформира и променя нас като читатели. Ние приемаме писането като доказателство за основна или второстепенна позиция. Особено в една академична среда, ние четем писмения език като индивидуален израз, като залп от една индивидуална мисъл към друга. Това показва, че писането често служи като намерение за нас, „лист“ или „хартия“, чиито форма, размер и функция са определени от жанра и правилата. Докато ние не мислим за писането като за технология, то е и това; то ни позволява да освободим идеите от затвора на нечия глава и да ги поставим на друго място, където ще се развият обективно според стандартите. Ето, това е мястото, където се случва това, което се нарича „доброто“ писане. Ние сме създали обективни (макар и в контекста) идеали за писане, които включват мерките за подходящ глас, речников запас, доказателства и аргументи. Така че, докато писането е нещо много лично или субективно, то създава обективно пространство, място, което е далеч от индивидуалното и го измерваме  с обективни стандарти, дадени ни от контекста. То създава пространство и за личното (субективното), и за идеята (обективното) да съществуват заедно, така че ние можем да отсъдим и достойнствата на индивидуалния глас на идеята, и съдържанието на идеята на страницата.

Писането е взимане на решения

Може да изглежда очевидно, но за да постигне нещо на дадена страница, писателят избира думите, реда на думите в изречението, групирането на изреченията в отделни абзаци и  реда на абзаците в творбата. Докато има някаква простота във всичко това – ние правим избори или взимаме решения за много неща почти несъзнателно през целия ден – наречено „писане“, ние като че ли имаме всичко преживяно, а такова взимане на решения може да бъде сложен процес, пълен с открития, отчаяние, решителност и крайни срокове. Взимането на решения за думите и идеите може да бъде объркващо, очарователно, вълнуващо преживяване, което често дава резултат като нещо мистериозно, нещо, за което авторът няма да бъде сигурен, че „ще свърши работа“, докато не го е предназначил за истински читател.

Писането е процес

Съдържайки в себе си взимането на решения, линеарността, социалния контекст, субективността и обективността, всичко това определя писането като процес, който се случва във времето и посредством езика. Когато създават писмена творба за публика, опитните писатели използват системи, които са развили. Всеки писател има характерна за него комбинация от мислене, планиране, писане на чернова и редактиране или това, което за него означава „да напиша нещо“. Независимо от това как някой описва своя процес (например, „Първо, разсъждавам върху идеята си, после складирам мислите си в компютър“ или „Първо очертавам, после обработвам изреченията“), всеки човек (обикновено несъзнателно) разглежда серия от избори, които индивидуалният му контекст изисква и създава чернова, в която идеите му започват да добиват очертания. За повечето хора това включва опити и грешки (тази или онази дума?), фалстартове (започване с пример, който по-късно се оказва подвеждащ), вътрешни противоречия (не мога да кажа Х, защото може да повдигне въпроси у У), сортиране (колко от това трябва да кажа), съмнения за това как идеята ще бъде посрещната и удовлетворение, когато си мислят, че са изчистили тези препятствия успешно. За повечето хора този процес се случва с помощта на езика. Иначе казано, ние използваме думи, за да открием в какво, как и защо вярваме. Проучването потвърждава поговорката  „Не знам какво мисля, докато не прочета какво съм казал.“

Взети заедно, тези елементи правят писането и интересен, и предизвикателен акт – такъв, който е богат, сложен и стойностен. Какво друго е писането за Вас? Помислете за това, което дефинициите тук са пропуснали и как можете да допълните изречението „Писането е като...“ От Вашия опит като писател, какво друго по отношение на писането е съществено? Как това е свързано с нещата, които цените в процеса на писане и крайните творби, които създавате?

Списание „Дракус“

брой 3/2014 г.

Издателство – Giana

част от

"Ревюта - 2014"

Пристигането на този брой от Русе до София отне толкова време, което бе вдъхновяващо и за Явор, и за мен, така че ако прочетете хорър разказ в който пощенски клон **** в София си получава заслуженото, да знаете откъде е започнало всичко. Тук е моментът да благодаря на Явор за това, че той не забравя абонатите си и не се отказва току така от това да им достави бройката. И така, списанието най-после ми беше доставено и успях да прочета разказите в него за един ден. Друг е въпросът колко време ми отне осмислянето им, за да не напиша нещо набързо.

И така, първият разказ е от Ралица Колева и се казва „Дестинация Мрак“. Много добра идея – да се обърне внимание на ирландския еквивалент на Хелоуин, т.е. на Самхейн. Сред персонажите срещнах любими герои и ми беше интересно да проследя сюжетната нишка, която макар и да не е нещо ново, беше увлекателна. Оставам с впечатлението, че авторката е начинаеща – наслагването на препинателни знаци !!!! или !?!!!, прекалено детайлното описание на вътрешното състояние на главната героиня, която се държи като разглезена тийнейджърка, „израстването“ й, представено като превъплъщение (ще разберете в какво). Иска ми се да прочета още разкази от г-жа Колева. Разкази, в които ще надскочи тези дребни проблеми и ще ни покаже много от наученото в книгите, които определено е прочела.

Милен Димитров и „От грешната страна на Бога“. Определено много добър стил, в който ми се иска да бъдат поизчистени излишните прилагателни и наречия от типа на „зловещо“, „неестествен“ – опишете го, г-н Димитров, виждам, че можете, „жалки“ (повторено за „останки“ два пъти) и някои и други клишета като „душата му замръзна“. Историята си я бива и ми беше приятно да прочета.

Георги Христов и „Българска ролетка“. Това вече е, както се казва, „друга бира“. Обсесията като невъзможност, представена по много интелигентен начин. Само две излишни прилагателни тук – „невероятно“ и „перфектен“, но може би защото съм жена и не ги приемам при описание на женско тяло. Това е леко намигване, разбира се.

Радослав Филипов и „Контакт със земна цивилизация“. Първото, което ми хрумна беше – old school is cool (старата школа е гот). И е, факт. Единствено патриотизмът и прекаленият ентусиазъм в края на разказа като че ли не са на място, но и не го развалят прекалено. Все пак остава един отворен завършек с въпрос, чийто отговор дава възможност за интерпретации.

Ния-Сирма Мариян Петрова и „Фантазия“. Абсолютна изненада! Момичето е на 13. Показва стил и познания, които дори някои 25-30-годишни автори не са овладели. Разбира се, че историята може и да Ви се стори леко наивна, но Ния е само на 13. Въпреки че стилът й ще „дразни“ някои, аз й пожелавам да продължи да работи точно по този начин и да не се отказва.

И Явор Цанев с „Комарджиите на мисълта“. Много висока класа – и като история за един много специален вид хазарт, и като начин на поднасяне. Дали темата е по вкуса Ви или не, не е от значение. По-важното е, че Явор знае как да я поднесе. Това е резултатът, когато не се разчита само на талант, а върху него се работи и с много четене, и с много писане. Всъщност, този разказ е част от новия му сборник „Слънчогледите“ – един пропуск, който ми се иска да наваксам възможно най-скоро.

Накрая, последният разказ е от класиката. Едва ли има почитател на жанра, който да не знае кой е Змей Горянин. Ако има, да побърза да прочете поне „Ру става ловец“.

Ами това е! Разкази, които бързо се четат, но някои от тях заслужава да бъдат препрочетени.

„Историята на 47-те ронини“ – Джон Алин

Издателство – „Колибри“

Година – 2013

Преводач – Васил Велчев

част от 

"Ревюта - 2014 г."

Книгата е специална за мен, тъй като е награда за нещо, което написах. Нещо повече – темата за Япония винаги ме е вълнувала. На задната корица има добра информация за автора, преведена от www.bookish.com. Прави впечатление специализацията му по японски език, върху която работи непрекъснато, а пребиваването му в Япония по време на окупацаията й от САЩ, е благоприятствала за информацията, която е използвал в книгата си.

„Благородството се принася в жертва на елегантността“

(японска поговорка)

18-ти век. Япония. Често срещам хора, за които това са време и място на почтеност, чест и своеобразен аристократизъм. Отчасти е така, но какво ще кажете за аристократизъм, при който си почерняте зъбите, така че устата Ви да изглежда беззъба? А за почтеност, изразена в самоубийство, познатото ни сепуку? А синонимът на чест да бъде отмъщение в стил „вендета“? Може би, някои намират красота и романтика в това и не възразявам, тъй като единственият начин да имаме по-открит поглед към света е да изучаваме непознатото. От друга страна, в тази държава има „железни“, както се казва, закони, но те не са в полза на хората. Закони, които са в разрез с будистките декрети срещу жестокостта и ненасилието, макар и под тяхната маска, отивайки в една друга крайност. Нещо повече, самият шогун е по-разтревожен за представлението на танцовата група, отколкото от поданиците. Това напрежение се улавя с фокусното стесняване, описващо силата на вятъра и придружаващите го миризми и усещания, докато ни отведе, отслабващ, до двореца. Със същото стесняване на фокуса и забавяне на темпото по кривите уличкi към двореца се стичат и хора от различни касти – неприемливо смесени, подобно на миризмите, носени от вятъра. Този далечен повей на асоциации е и свързващата нишка между проблемите, които авторът поставя. А вятърът е спрян от стените на двореца – както, всъщност, и част от стеклото се множество.

Господарят Асано, като своеобразен мост между долните касти, чиито проблеми разбира, но не приема лично и тези на шогуната, които не само, че неприема, но и иронизира публично. Вроденото му чуство за справедливост, подсилено от сприхавия му нрав го кара да извърши нападение срещу главния церемониалмайстор на шогуна. Постъпка, довела до изпълнение на смъртната му присъда – сепуку, последвано от обезглавяване. Кучета вият в главата му от няколко дни, а воят им се усилва в последния му миг – метафора която заслужава да бъде осмислена.

След време обаче самураите на Асано разбират, че той е бил осъден несправедливо и се заклеват да отмъстят. Дългият път, който изминават физически до столицата, е право пропорционален на дългия път, който моралните им ценности, спъвани от грижата им за личното оцеляване, трябва да изминат. Само четиредесет и седем от тях ще доведат делото до край. За да влязат в историята. След време, точно както предводителят им Оиши е търсел връзка със своя господар в семейната гробница, така и бъдещите потомци, влизайки в храма, сред усещанията и ароматите ще почувстват присъствието на тези хора, чийто пример ще вдъхновява представители на различни култури и дори враговете на Япония ще се прекланят пред този пример.

„Колибри“ остава едно от най-уважавантие от мен издателства, тъй като в цялата книга открих само една грешка (на стр. 39 – „със всичко“). Възможно е, разбира се, да съм пропуснала някоя, но това е гаранция, че преводът е направен на нужното ниво и ме увлече достатъчно добре, за да не им обърна внимание.  Корицата е може би малко претрупана за моя вкус, но това не омаловажава качествата на художника Росен Дуков.

Дали Ви препоръчвам „Историята на 47-те ронини“? Зависи от интересите и настроението Ви. Ако нещо от гореспоменатото и привлякло вниманието Ви, определено си заслужава да отделите време за тази книга. 

Да редактираме ли първата си чернова

част от

"Неделно четиво за писатели, 2"

Съветите в тази статия се отнасят до месеца за написване на роман – ноември. Извадени от контекста, биха били приложими за написването на по-обемно произведение през който и да е друг месец, особено в частта с редактирането.

Приятно четене!

В.

Автор: Тед Буни 

NaNoWriMo (националният месец за написване на роман, който е ноември) е брилянтен начин да отскочите и да направите невероятен старт  по отношение на напредъка си като писател в посока на завършване на чернова за роман. Целите му са ясни и фиксирани: 50 000 думи за 30 дни. Тази цел, която със сигурност е предизвикателна, е достижима за повечето участници, а крайният резултат е двупосочен: солидно начало на роман и безценното чувство на удовлетворение от написването му.  

След като са получили строгите изисквания, много участници прилагат доста драконови методи, за да постигнат целта. През последните десет години съм наблюдавал самоналожени правила като: никакво разстояние между абзаците, абсолютен „копи-пейст“ (писане без предварителен план), записване потока на мисълта, никакви храна/напитки/телевизия/каквото и да е, докато не се изпълни нормата за деня (!) и т.н. Техниките, които участниците в това състезание възприемат са толкова различни, колкото и самите участници.

Най-често срещаната техника обаче е подходът  „нулево редактиране“. Това е положението – през ноември трябва да устоите на напора да редактирате романа си. Този съвет се основава на идеята, че участниците би трябвало да увеличат броя на написаните думи, независимо от качеството на тези думи, които се появяват на страницата.

Този план не е лош. Да изключите вътрешния си редактор през целия ноември често е вдъхновяваща нужда за писателя.  Да зациклите с редактиране често дава като резултат никога незавършен ръкопис. Редактирането е прът в колелото на инерцията.

Освен, разбира се, когато не е.

Моето признание?

Аз редактирам по време на NaNoWriMo. Редактирам всеки божи ден. Понякога повече от веднъж. Вероятно отделям твърде много време за редакции, повече отколкото за писане. Ето. Казах го. Сега, позволете да обясня.

През последните девет години опитвах да усвоя мантрата „НЕ РЕДАКТИРАЙ.“ Причината за възникването на тази мантра е, че вътрешният Ви редактор има пръст в това точно в сюблимния момент да бъде готов да сложи точка на писателския Ви прогрес и в този процес да крещи обидни епитети в ухото Ви за очевидната безполезност на усилията да пишете през ноември.

Да Ви осветля: вътрешният Ви редактор е задник.

И така, по време на NaNo, много писатели полагат съзнателни усилия да заключат вътрешния си редактор в дълбоки подземия, под тежки планини, на отдалечени планети и хвърлят ключа в огнената паст на местната звезда.

Без редкатиране = без спирачки и без вътрешен монолог за самопогнуса.

Върши ли работа? За много хора – да, абсолютно. За мен? Не. Няма начин.

Моят спирачен механизъм е различен. Той не е набор от спирачки, прилаган от хиперкритично вътрешно дете, чиито родители никога не са му показвали никаква обич или одобрение. Той е естествена функция на моите ръждясали предавки на мисълта, които се нуждаят от постоянно и продължително смазване, за да позволят на машината да функционира въобще и да ѝ позволят да се задвижи напред.

Какъв е смазочният материал за моята машина за писане на ръкописи? Моето WD-40?

През ноември аз пиша няколко минути. После спирам. Размишлявам. Премислям. Връщам се назад. Пощипвам тук и там. Добавям думи. Пренареждам абзаци. Подхвърлям разговори.

Аз редактирам. Ред по ред. И понякога, случайно, това има ефект по отношение изтриването на думи, а крайният резултат винаги, ама винаги, е увеличаване броя на думите.

За съжаление, този процес на редактиране по редове означава, че се придвижвам напред бавно. Понякога, смущаващо бавно. Преди няколко години (по-скоро за да предотвратя забавянето), аз написах 67 думи за 15 минути. Това не е... бързо. Това е обратното на бързо. Написването на 1 667 думи на ден ме грабна завинаги. И когато хората ми кажат, че са заети през ноември, аз само завъртам очи. Заети? Нямате представа какво е това.

Това си е моя грешка, но всеки ден през ноември аз се упражнявам по итерация (повторение). Нямам представа какво означава „линейно писане“. Предпочитам да го карам „две на лице, едно наопаки“ и да правя спираловидни обиколки. Това е наложеният сладък, но криволичещ път към моя дневен брой думи.

А после, на следващия ден, когато за първи път отворя ръкописа си? Това е моментът, когато се превръщам в истински мазохист. Преди да напиша дори една единствена думичка, аз препрочитам сцените от предния ден.  Давам летящ старт на моите самодоволни герои. После се отдръпвам настрана и виждам как реагират на моите провокации. Скучно е, но се връщам назад и го правя отново. С усет и показност. Изтривам и повтарям, докато пре-пре-препрочитането предизвика усмивка.

Веднъж удовлетворен от новата, редактирана сцена, аз изтривам и повтарям.

Пиша. Редактирам по редове. Спя. Започвам отначало.

Крайният резултат, от историческа гледна точка, е ръкопис, който е удовлетворяващ. Не е необходимо това да бъде първата чернова, но не е и нулева. Нула точка пет. Нула точка седем, ако позволя на егото да говори в ума ми.

И така, да. Аз редактирам. Това е част от процеса и за мен, той върши работа.

Не сте съгласни с мен? Яко. Имате ли свой собствен процес, който Ви върши работа? По-мощен за Вас. Ами ако някой Ви каже, че Вашият подход е грешен?

    © 2014 All rights reserved.

Честит първи рожден ден на книгата "Приключенията на Щур и Враби"!

 Благодарностите са преди всичко за дъщеря ми Виктория, която беше до мен през цялото време и въпреки някои трудности, не спря да вярва в сбъдването на книгата. Също така, за актьорите Илияна Делева, Десислава Латковска, Поликсения Ангелова, които помогнаха за случването на пиесата, докато се превърне в книга. Благодарности и за редактора Бранимир Събев, както и за издателите. Накрая, но не на последно място, за всички читатели, заобичали книгата като своя. 

Днес, година по-късно, споделям, че благодарение на всички Вас, пиша продължението - готови са пет глави. 

До нови срещи в чудния свят на думите, приятели!

 началото

 картичка от приятелите в Медицински център за деца с проблеми в развитието

 картичките в 14 СОУ

 тайният код, на който Алекс написа Щур и Враби

гостуването в "Поетично кафене"

признанието от Никол

Лили Чолакова - "Диви ветрове"

Година на издаване - 2014

можете да прочетете и 

в "Ревюта - 2014 г." 

Такава книга няма - няма издателство, няма ISBN, съответно - не може да бъде продавана в книжарница. И все пак - това, в ръцете ми, какво е? Книга. С изработена корица в стилни цветове, обещаваща разнолика, но надявам се, не и разхвърляна поезия. Иска ми се да уточня предварително - точно това, а не идентификационни номера и наименования на издателство, е нещото, което очаква всеки един читател. В противен случай, бихме си чели в интернет публикуваните тук или там стихове. За да се нарекат "стихотворения" и да бъдат включени в стихосбирка, е нужно нещо повече от публикуването им, а какво е това нещо, всеки автор решава сам за себе си.

В случая, стихотворенията на Лили Чолакова, която имам възможността да познавам лично, са подредени като един живот с цялата му разноликост и естествено-неестествени обрати. Живот, започнал в детството, с първите ухания и докосвания, предизвикващи спомени, минаващ през събирания и раздели, нов живот и смърт. Животът като израстване, в което "Аз" отстъпва място на "Ние". "Ние", от своя страна, също израства и събира у себе си повече от "Ние двамата".

Основните теми в стихосбирката варират, както вече споменах, от детството и скъпите на сърцето хора, през голямата, вечна любов, до глобални проблеми - на самотата, на вдовиците, станали в пет, на живота като маратон, като сцена и дори като изкуство.

Образите добиват плътност и оживяват с дъх, ухание, цветове, интерпретации на дъжда като време (с цялата разноликост на тази дума в иначе богатия ни език).

В стихосбирката "Диви ветрове" преобладават стихове с кръстосана рима, въпреки че не липсва и свободния стих, какъвто срещаме в "Изгубена", в който песенното звучене на римата е запазено. Може би, с уговорката, че аз не съм поет, ще намерите и не до там силни рими като "смях-грях", повтарящото се в две стихотворения "тичам-стичам" и някои други, но това са дребни недоразумения, подразнили моя не до там музикален слух, което автоматично прави тези размисли лични, а не критични. Друг недостатък, отново от моя гледна точка, са прекалено директните констатации като "Грозно" (в "Стара майка") или дори в самото заглавие "Вярвам", които Лили е можела да избегне, тъй като в повечето си произведения доказва, че може да "показва, а не да разказва" - основен принцип в създаването на литература. И все пак, като се има предвид, че Лили е не само автор, но е трябвало да се саморедактира - дори да приемем, че се е вслушала в някои съвети на онлайн приятели, цялата тази отговорна работа й е била прехвърлена лично - плюс тази на коректор, струва ми се книгата е добър продукт и дори да бъде продавана или подарявана лично от авторката (още една длъжност, която й е прехвърлена), ще достигне до нужните читатели. Кои са те ли? Тези, които ще оценят личното послание - всеки сам за себе си, всеки, пречупвайки я през своята личностна система. И едно стихотворение да си харесате, пак е достатъчно. 

Как да планирате написването на роман

част от 

"Неделно четиво за писатели, ч.2"

от Марк – той е от северозападната част на Тихия океан. Администратор, поддръжник и създател на нови статии и автор и е активен в общността "WikiHow” от над пет години.

Петте части: Планиране – Помощ – Организация – Изготвяне на майсторски списък – Нови идеи за писане

Няма значение дали планирате да пишете художествена литература, жанрово произведение или автобиографична книга – голямо количество ръкописи трябва бързо да бъдат акумулирани бързо, ако не планирате напред и не се организирате така, както трябва. Обаче, с помощта на тази статия, това няма да бъде проблем.

Планирането на роман – стъпка 1

1

Изгответе и поставете етикети на папки. Това може да бъде направено или на компютъра Ви или на физически папки. Изберете който и да е от тези варианти или дори можете да използвате и двата, така че да имате резервно копие. Изгответе и етикирайте папки в следните категории:

Цели/Крайни срокове: дори да нямате издател или редактор, които да Ви дишат във врата, добра идея е да си поставите лични цели и крайни срокове като за конкурс. Създайте си майсторски списък за Вашата папка и осъвременявайте календарите, ако нещо се промени. Например, ако имате интервю с някой ветеран, впишете това в календара си и прегледайте майсторския си списък, как да промените целите си.

Герои: една папка за всеки главен, второстепенен или периодичен герой, както и друг за „майсторския списък.” Ако историята Ви е такава, която има герои от различни „видове” (такива като извънземни или чудовища), направете отделна папка и за всеки от тях.

Карта/Обстановка: Не просто мащабна обстановка (такава като карта на „света на историята,” така че да можете да дефинирате секторите в галактиката във фантастична приказка или къде живее съседът Ви), но преди всяко основно домакинство, за да не се получи, че в първа глава героят Ви има спалня на първия етаж, а пет глави по-късно – на втория или третия.

Сцени: По една за Вашия „Майсторски списък” (вижте съветите) за бърз преглед и една за всяка една сцена в романа Ви. Накрая може да Ви се прииска да комбинирате сцените в отделни глави, но до тогава тази техника ще улесни смесването и отделянето, докато получите солиден роман.

Проучвания: Започнете със списък от въпроси върху различните зони в романа, така че да избегнете несигурността по тези въпроси и използвайте сигурни данни (енциклопедия и т.н.), също както и първоначални ресурси, които могат често да възникнат по време на телефонни разговори.

Планирането на роман – стъпка 2

2

Организирайте всички тези файлове подходящо шкафче. Картотекирайте категориите (герои и т.н.) по азбучен ред и после – по подкатегории (специфични характеристики). Ако правите това на компютъра си, направете същото – направете си една основна папка със заглавието на романа и после, вътре в нея, много малки папки.

Планирането на роман – стъпка 3

3

Уверете се, че материалите от проучванията, които ще Ви трябват са подходящо прибрани. Имайте под ръка речници, енциклопедии, книги и т.н., така че да не прекарате цял час в търсенето им, когато вече пишете книгата си.

Част 2 от 4: Изготвянето на майсторски списъци

Планирането на роман – стъпка 4

1

Създайте си „Майсторски списък на сцените”. За да имате представа дали Вашият роман има „точните неща” или не, започнете с грубо скициране или „Майсторски списък”. За да направите това, напишете числата от 1 до 30, като оставите по един ред между тях на лист. Под номер 1 напишете 1-2 изречения за началната си сцена. Под номер 30, напишете 1-2 изречения за заключителната. Сега, това, което знаете е как ще започнете романа си и основната посока, в която ще тръгне. За това, напишете по 1-2 изречения и за останалите числа.

Част 3 от 4: Да можем да пишем навсякъде

Планирането на роман – стъпка 5

1

Създайте си комплект „В движение”. Смисълът на този комплект е да имате достъп до Вашите запаси винаги, когато напускате дома си. Всеки път, когато се натъкнете на справочни материали, бъдете вдъхновени или, най-важното, можете да уловите няколко извънредни моменти за да поработите малко по романа си. За Вашият комплект „В движение” ще Ви трябва място, за да сложите в торбата или куфарчето си:

Речник

Тетрадка със спирала

Записващо устройство и периферии

Различни офис материали (химикалки, моливи, гумички и т.н.)

Малък календар

Част 4 от 4: Нови идеи

1

Използвайте „мозъчна атака” за идеи и за да придвижите напред нещо вече написано. Това може също така да позволи представянето на нови идеи, които не са били първоначално в плана Ви. Те също така могат да Ви помогнат да преодолеете блокирането на всяко ниво по време на писателския процес.

2

Подложете се на тази мозъчна атака когато сте сами или с другите. Отидете някъде, където харесвате да бъдете, като местното кафене със страхотни вибрации, плажа, гората, любимия Ви ъгъл за четене. Важно е да се чувствате удобно и в мир със себе си. Ако работите с приятели или група, намерете място, където всички се чувстват удобно и можете да говорите свободно, без да се притеснявате.

Можете да правите това дори когато си почивате. Полегнете си, когато се почувствате уморени от писане и позволете на идеите да нахлуят в главата Ви.

3

Съсредоточете се върху частта от историята, която се нуждае от нови идеи. Позволете им да нахлуят свободно и не задушавайте никоя от тях. Никога не се знае коя изплувала на повърхността идея може да се развие по-нататък. Запишете всички тези идеи по най-добрия начин (писмено, на записващо устройство, снимайте ги и т.н.)

4

Позволете на идеите да се филтрират в мозъка Ви няколко дни след това. Кои идеи Ви теглят към себе си? Позволете им да разцъфнат и да се превърнат в съществени елементи в рамките на творбата Ви.

Съвети

Колкото по-близо до истината е основата на романа Ви, толкова по-достоверна ще бъде художествената измислица. Например, позиционирали сте приказката си в Средновековна Англия, така че се уверете, че дрехите и маниерите са правилни за всеки от героите. Дори ако творбата Ви е научна фантастика, ще Ви се иска да включите и малко научни факти, за да задържите читателите си приковани към това, което трябва да кажете.

Почивайте си от време на време и преглеждайте творбата си, за да знаете как да продължите.

Да имате базов план (он или оф-лайн) може да Ви бъде изключително от помощ, за да може историята Ви да върви гладко. Можете да си направите собствени или да използвате външни източници – такива като уебсйатове или като си купите такива от доставчици или дори от историческо общество. По-големите библиотеки може дори да имат готови планове, които да използвате.

Тук авторът дава набор от подходящи материали – речници, енциклопедии и ръководства за творческо писане – за пишещите на английски, но аз съм сигурна, че Вие можете да си набавите такива на български. (б.пр.)

Предупреждения

Много е лесно да си останете на фаза планиране, когато започнете да пишете романа си. Ако Ви се случи, отстъпете назад и си напомнете какви са безусловните Ви цели и приоритети. Например, ако имате само десетина папки, с които да започнете, просто опишете основните категории и оставете подпапките за по-късно.

Неща, които ще Ви трябват

Папки (купете си пакет – силно Ви го препоръчвам)

Етикети

Папки-джобчета

Две чекмеджета

Тетрадка със спирали

Справочни материали

Телефонен указател

Речник

Енциклопедии

Речници

Книга с цитати

Записващо устройство (уверете се, че имате резервни батерии)

Различни офис материали (химикалки, моливи, кламери, телбод и т.н.)

Чанта или куфарче

2 календара – един голям за вкъщи и един за комплекта „В движение”

Компютър/лаптоп (за препоръчване)

Рансъм Ригс – „Домът на мисис Перигрин за чудати деца”

вижте и на страницата 

"Ревюта - 2014 г." 

Издателство „Бард ООД”

Година – 2014

Преводач – Елка Рафи

„Можеш ли да си представиш колко опасен за всичко необикновено е този свят, който толкова се бои от другостта?”

Случи се така, че за рождения си ден имах възможност да си напазарувам сама и естествено (за тези, които ме познават), не пропуснах новия мол, след „Ускорителя за елементарни частици”, aka  – Тунелът на Люлин). Но не за да се „кифля”, а защото има цели две книжарници. Когато видях книгата, се влюбих от пръв поглед – твърди корици, красиви фотографии и съдържанието от наслуки отворените страници ме убедиха, че трябва да си я купя. Доста луксозно издание, което би привлякло (почти) всеки книгоман.

Не знаех нищо за автора и ето защо, за незнаещите английски, ще си позволя да преведа част от написаното в „Уикипедия” за него, което има отношение към самата книга:

„Рансъм Ригс е американски писател и режисьор, най-известен с книгата „Домът на мис Перигрин за чудати деца”. Ригс е роден в Периленд в 200-годишна ферма и е израснал във Флорида, където е посещавал училището за надарени деца „Пин Вю”. Учил е английска литература в колежа „Кениън” и режисура в Университета в Южна Калифорния.”

Това, че е гениален е факт – книгата не е нещо типично, с което сме свикнали. Образованието по литература и усетът към кинематографията, също. А фактът, че е отрасъл в такава ферма е дало отражение в пресъздаването на атмосферата в самата книга. Не е за пренебрегване и училището за надарени деца, което е в основата на романа.

Да Ви призная, малко се отегчих, когато чудесно описаните бълнувания (или не съвсем) на Портман - дядото на главния герой, Джейкъб - се свързаха с преживяванията на едно спасено еврейско дете. Не ме разбирайте погрешно – уважавам преживяното от този народ. Настръхвам всеки път, когато си помисля на какви зверства са били подложени. Единственото, което ме притесни, беше, че темата е много експлоатирана и обикновено попадах на една от двете крайности – шаблонизиране на вече чуто/прочетено/видяно или твърде неоснователно фантазиране по темата. И все пак, продължих да чета, защото както и друг път съм споделяла, от баща ми съм научена да не спирам, докато не стигна до 50-та страница. Бонусът беше, че изказът на автора (очевидно, добре доловен от преводача) е много лек и увлекателен.

Няколко са темите, които са експлоатирани в книгата. Темата за здравия разум. Къде е границата с лудостта? Какви игри трябва да играем, за да докажем, че сме нормални? Темата за приятелството. Кога един приятел остава завинаги до нас? Това ли е повратният момент, когато тези фини отношения се подлагат на съмнение? Темата за различността и кога тя се превръща в реалност?  Какви са специалните хора в този свят и има ли тайно място, на което са изолирани, за да опазят...? Всъщност, кого – себе си или нас? И всички тези теми биха звучали наивно и сантиментално, ако в тях нямаше тайна, която подобно на подводно течение заплашва да излезе на повърхността на иначе спокойно море.

Пътуването до дома на мис Перигрин (сокол-скитник) в различните измерения, сполучлиов наречени „времеви примки”,  е специално за всеки читател. Моето предизвикваше вълнение от очакваното-неочаквано, нетърпеливост, любопитство... При всички положения, не ме остави безразлична. Имаше моменти, в които отегчението ми, наред с гореспоменатото, нарастваше. Като например, прекалената детайлност на някои незначителни действия на героя, за сметка на претупване на атмосферата. Разбирам целта – внасяне на динамика и кинематографски подход, - но все пак, това е моят прочит.

Накрая, но не на последно място, ми се иска да отбележа важността на снимките в романа. Те (манипулирани или не, което често се напомня в романа, няма никакво значение) са от тези, които със сигурност ще Ви се иска да видите на хартия. Не, че на екрана на четеца биха били по-малко внушителни, но състаряването им някак „плаче” точно за тази хартия, на която са отпечатани. Директни препратки към текста, а не символично свързани с него, правят книгата такава, каквато трябва да бъде – шедьовър във всяко отношение. Колкото до това дали не разсейват от четивото, ще отговоря с премерена доза цинизъм, че положението е същото като при добрия любовник и големия бюст – няма разсейване, ако има съсредоточеност.