Как се сдобих с агент

от Вики Лей

част от 

"Неделно четиво за писатели, 2"

Моят път за намирането на агент е малко по-различен от повечето – едно вълнуващо пътешествие, което ме изпрати на седмото небе с подскоци. Аз предприех пътуване, което мнозина може и да не препоръчват, рисково, с опасност от катастрофални последици. Но нека започна от начало.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

През януари 2013 г., идеята изкристализира от предстоящата ми книга за подрастващи „Хвани ме, когато падам.“ Аз бях зарязала една история временно, получавайки множество откази за нещо, което сега разбирам, че беше ужасен ръкопис и бях нетърпелива да започна нещо ново. Като някой, който е страдал от ужасни кошмари, пишейки от гледна точка на герой, който защитава живота, беше и вълнуващо, и терапевтично. В продължение на седем месеца аз вложих сърцето и душата си в моята книга и след няколко редакции, благодарение на моите фантастични и критични партньори, изпратих първото си запитване.

РАЗПАДАНЕ НА ДВЕ ЧАСТИ

През юли 2013, седмица след като изпратих имейл на първата група агенти, започна съвсем непознат фест – PitchMas. Когато събитието беше отворено за кандидатстване, аз бързо изпратих ръкописа си, надявайки се, че може би, по някаква случайност, моят ръкопис ще застане сред всички останали фантастични работи. Със седмици проверявах имейла си, но бях получила само откази от агентите, към които бях изпратила запитване. И тогава се случи нещо възхитително: от всички, които участваха във феста, точно моята книга беше избрана да бъде показана на уебсайта за агенти и редактори.

Аз дебнех ръкописа си като свръхпокровителствен родител, който наблюдава детето си на детската площадка. Агентите и редакторите искаха от мен както отделни откъси, така и целия ръкопис и до края на феста, моят ръкопис имаше най-много заявки от целия конкурс.

ПО ТЪМНА ДОБА

Но като всяка история, моят хепи енд не мина без трънливи храсти. От единадесет или дванадесет агенти, на които аз изпратих материалите, повечето отказаха. Отказите идваха и от агентите, на които бях писала преди феста  и скоро тържеството на настроението ми се стопи.

Тогава получих предложение от Алисън Хелър, водещ редактор в „Curiosity Quills Press“. Аз погълнах бележките й така, както хавлиена кърпа попива вода и приложих всичките й предложения за промени, включително препис на редакциите.

И тя го хареса.

До ноември 2013 г., аз имах договор с „Curiosity Quills Press“. Но когато прегледах документа, сърцето ми заби силно. Как можех да знам какво правя? Никога не бях имала договор за издаване преди. Веднага разбрах, че не мога да направя това сама.

Тази нощ аз изпратих имейл на Алисън, за да я уведомя, че имам интерес, но бих искала да потърся помощ в разискване на договора и тогава пуснах имейли на още няколко агента – включително Сара Ноговетич, прекрасната дама, която стана моята издателска сродна душа.

И ЗАЖИВЕЛИ ЩАСТЛИВО

В рамките на следващите няколко дни, аз получих имейл от Сара. Тя хареса моето запитване и искаше да прочете целия ръкопис. Аз спазих изискванията на Алисън за краен срок и със затаен дъх очаквах отговора на Сара. Дали ще го хареса или ще трябва да се справя с това сама, все пак?

После, няколко дни по-късно, Сара отговори: „Бих искала да поговорим“. Щях да припадна.

Сара и аз чатихме около час. Тя беше харесала моята книга и ми каза какви са били причините за това. После, тя зададе въпроси като: какво планирам за продълженията, какви други идеи очакват да бъдат написани и къде виждам своята кариера през следващите пет до десет години. Но през целия разговор аз не спирах да мисля: Сара не беше казала, че иска да ме представлява.

Бях толкова нервна; думите ми не излизаха – хората, които ме познават, могат да потвърдят, че обикновено съм смела и своеволна – а страхът от това, че тя би си помислила, че съм скучна, се загнезди в мозъка ми, подсилвайки тревогата ми.

Но тогава научих нещо за агентите: те обичат да говорят. До края на разговора ни, когато тя най-накрая ми предложи да ме представлява, аз знаех, че Сара е точният човек за мен.

КРАЙ

Всеки път е различен и няма най-добър. Бих ли препоръчала агенти и редактори едновременно? Може би не. Но аз не съжалявам и за минута, защото, докато беше ужасяващо да не зная дали приключението ми ще завърши с успех или провал, моят избор ме доведе до Сара – и сбъдна една от най-големите ми мечти.

Бъдете уверени. Никога не се отказвайте. И никога не се страхувайте да излезете на светло. Ценете изобретателността. Никога не знаете до къде може да Ви доведе. 

Приятелите на Щур и Враби разказват:

„Приключенията на Щур и Враби“ от Весислава Савова –

едно пътуване на сетивата  към Големия Дъб

Светослав Нахум

           

            Преди няколко години се разхождах из красива местност в Средногорието. Минах край огромен кичест дъб. Надникнах към сърцевината на неговата могъща корона и неочаквано я почуствах като закътан приют. Зачудих се  - какво ли е да си птица или катерица и да живееш толкова удобно, прибрано, защитено, вълшебно? Прииска ми се да се приютя в короната на дъба. Защитен от дъжда и бурите, от погледите на хищниците, от абсурда. Тук – сред тази най-жива хармония, - исках да бъде моят дом.

          Бях забравил за онзи излет и онзи дъб и онзи мой порив. До деня, в който прочетох „Приключенията на Щур и Враби“ от Весислава Савова.

          Да се пише за децата е най-хуманното в литературата. И най-трудното. Не е лесно да намериш пътя към детското сърце, да се издигнеш до детския свят, който си загубил по пътя към съзряването и срещата с реалността на уж големия свят. Да, правилно – да се издигнеш, не да се смалиш. Тук не можеш да се измъкнеш с драма, мелодрама, комедия, психуване или „поток на съзнанието“. Тук не важат клишетата и никакъв постмодерен похват не ще ти помогне. Тук трябват сърце и душа. Весислава Савова е издържала този най-тежък изпит, невземаем за мнозина писатели, та дори и известни и обкичени със слава и награди. Тя намира сили да работи с деца, с различни деца, да пише прекрасни ревюта в блоговете, да бъде отличен приятел и критик, и едновременно с това да е сред водещите ни поети, да грабва награди за хайку по целия свят. Тя е автор и в трите направления – поезия, проза, драматургия. Но „Приключенията на Щур и Враби“ - това е друго. Това е пътуване през детските сетива, пресъздаване на вълшебната реалия на доброто, приятелството, идеала за света:

          „Заедно“ е вълшебна думичка. Когато две или повече същества са заедно и в радост, и в беда, те творят красота. Красотата, Враби и Щур, е чудо. Чудото да пребориш трудностите и да останеш красив в душата си.“

          Това разказва совата на двамата герои от приключението, сътворено от Весислава.

          Започвам да чета като дете и чакам да разбера ще ме предаде ли авторът. Ще ме подведе ли. Ще ме продаде ли. Ще ме ласкае ли напразно. Ще ме разочарова ли. Ще превърне ли приятелството ни в диктат. Но не. От началото до края този автор очевидно ме обича. Приютява ме в короната на Големия Дъб. Води сетивата ми напред – към мъничкия, единствен светлик на доброто и красотата. Учи ме да бъда човек.

          Тук мярата е спътник на доброто – на малкия читател се предоставя изборът на приятелството, той бива приютен и приобщен към другите, които сами излъчват доброта.

          Знанието е безсилно пред вълшебството. Весислава Савова знае това и именно чрез вълшебството предоставя на четящото дете малки лъжички познание и поуки – за уважението към по-възрастните, грижата за Гората, за опасностите и нужната предпазливост, за зимния сън на някои животни, за мартениците, за приобщаването на „черната овца“ към класа, към детската група чрез добра дума, за ползата от здравия сън. В края на всяка глава, след всяка случка или приключение се съдържа тази нежна подкана към познаване на света – и тя е поднесена не дидактично, а уместно, като естествен завършек на случката, като нектар, който сладни на небцето. Авторката много внимателно е дозирала всичко това, за да поднесе на детето лекарството във вид на шоколадов бонбон наместо горчив хап, придружен с издърпване на ухото.

          Кой ли не живее в Големия Дъб? Там, в хралупата при корена, е тайното място на Щур, там обитават катерички и птички, а в короната е домът на Феята на Гората. „Дали има феи в нашия живот? - пита Весислава и смигва към малките си читатели. - Има ги, но вълшебствата са в сърцата им. Тези, които правят добрини, са истинските феи и магьосници.“

          Весислава е направила и нещо друго – преобърнала е представата, строшила е клише и е успокоила малките – след тази книга те не ще се плашат от таласъми. Това е добре – така по-малко се потиска детското съзнание.

          Знаете ли какво е Пълнослънцие? Обяснено е в книгата от татко Таласъм на неговия език и Щур го разбра. Аз имам специален речник, предоставен от авторката, и си го преведох. Но е хубаво и вие да прочетете книгата, и да разберете сами. Там, в книгата, ще намерите и речника. Само загатвам, че Пълнослънцие е нещо като горещник.

          Разделих се с тази книга с желанието да чета още и още за приключенията на Щур и Враби. А това ще стане, когато се завърна при Големия Дъб.

Признание

Днес разбрах, че преводът ми на книгата на Божидар Пангелов "Перо от Фуджияма" е в класацията на Top Poetry Translations. Oчаквайте скоро новини за още две преведени от
мен книги на български автори.

Три съвета за по-добра първа редакция

Чък Самбучино, от Writers' Digest 

част от 

"Неделно четиво за писатели, 2"

      

Първата редакция вероятно е най-важният фактор за създаването на роман. Един от моите любими цитати, които изразяват тази идея е от Шанън Хейл, „Пиша първата чернова и си напомням, че аз само тъпча пясък в кутия, така че по-късно да мога да построя замъци.“ Първата редакция е построяването на тези пясъчни замъци. Има безброй съвети за успешно преписване, но аз открих трите, които поставих в началото на моя списък, за да направя романа си по-добър.

Проверка на конфликта

Когато преписвам, аз първо правя проверка на конфликта. Кърт Вонегът веднъж написал, че всеки герой в една сцена би трябвало да иска нещо, било то и глътка вода. В първата си чернова, аз обикновено ще се съсредоточа върху основната точка от сюжета – сцената. Правейки това, аз губя възможности да добавям напрежение, голямо или малко, в дадена глава. При преписването, аз се питам: какво иска всеки един от героите в тази сцена и какви пречки стоят на пътя им.

Аз имам равенство, написано на компютъра ми, което се чете така: „Колкото по-голямо е желанието + колкото по-голяма е пречката = толкова по-голям е конфликтът. Конфликт = Напрежение“

Напрежението е състояние на ментална несигурност. Читателите имат нужда да разрешат тази несигурност и постепенно ще напредват към намирането на решение. Добавянето на повече напрежение и конфликт създава желание да се четат страница след страница. Рядко моята първа чернова се възползва от всички възможности за напрежение и конфликт.

Преходи

Друг аспект на първата чернова, който икономисвам, е моят преход от една сцена към друга. В бързината да видя първата чернова на хартия, аз съм склонен да скачам разпокъсано от една сюжетна точка към следващата. Докато преписвам, аз си напомням, че преходните абзаци се нуждаят от нещо повече от това да преместят читателя от един момент към друг. Те трябва да бъдат красноречиви и да имат своя собствена тежест.

Да се чете роман е като да се кара каяк надолу по течението. Понякога се стрелкате по бързеите, свързани с вълнението от действието. Друг път се носите по течението, наслаждавайки се на красотата на хълмовете и дивата природа. Темпото на един роман е балансът между тези две състезаващи се сили (между сюжета и сцената). Когато редактирам, аз се питам дали искам този абзац да се носи по повърхността или да се гмурка в бързеите? Ако се нося по течението, аз отделям време върху това, може би се плъзгам по допирателната, която задълбочава героя или обогатява сцената. Ако се отправя към бързеите, аз се съсредоточавам върху това, което трябва да се случи в един по-кратък преход.

Това е възможност да демонстрирате писателските си умения. Преходът не трябва да бъде дълъг, но трябва да бъде свеж. Вземете за пример първия ред от четвърта глава на „Стъкленият похлупак“ от Силвия Плат. Тя пише „В седем на следващата сутрин телефонът иззвъня. Аз бавно изплувах от дъното на черен сън.“ Прост преход, написан красиво. В първата чернова тя може да е написала „телефонът ме събуди в седем сутринта.“ Малката добавка на „Аз изплувах от дъното на черен сън“ го превръща от стандартен преход в нещо приятно за четене.

Редактирането на „беше“

Третото нещо, което включвам при първата си редакция е това, което наричам моето „беше“. Използвам функцията за намиране на думи за да установя всяко едно „беше“, което съм използвал. В първата си чернова съм мързелив и описвам нещата като използвам „беве“. „Той беше по-висок от мен.“ „Тя беше на верандата, очаквайки го.“ На всичкото отгоре, може да има и страдателен залог, а всички те нарушават правилото „Показвай, а не разказвай!“ Но в бързината на първата чернова, аз ще напиша „беше“ и ще продължа.

При преписването, аз посещавам отново всяко място, където съм използвал думата „беше“ и се питам има ли по-добър начин да напиша изречението. Би могло да бъде просто – вместо „той беше по-висок от мен“ да се замени с „той стоеше там – три инча по-висок от мен“. Или би могло да бъде по-подробно, като променя „Тя беше на верандата, очаквайки го“ да се промени в „Тя крачеше напред-назад по същите дъски на верандата, по които майка й бе вървяла тридесет години по-рано, очаквайки един мъж да се върне от войната.“ Мога да стигна дори по-далеч и да напиша допирателна за майката, което дава на читателя възможност да надникне в характера на дъщерята. Но, понякога, има „беше“, което си е точно на мястото и пасва идеално, без да има нужда от промяна. Поне докато преглеждам всички тези „беше“, аз се съсредоточавам върху проучването на избора си.

Има толкова много неща за обмисляне при първа редакция и всеки писател би трябвало да има свой собствен подход, но тези три съвета винаги са ми помагали при моето писане. 

Haiku News (Хайку новини)

Three Bulgarians in  6th Yamadera Basho Memorial Museum English Haiku Contest - Diana Petkova, Petya Gleridis and me.
Три българки в 6th Yamadera Basho Memorial Museum English Haiku Contest - Диана Петкова, Петя Глеридис и аз.

My haiku (Моите хайку):
ruined temple 
a bowl of rice 
at the door-sill 
(разрушен храм
купичка ориз
на прага)

a mute crow 
it is early for the autumn 
it is late for Basho
(ням гарван
рано е за есента
късно е за Башо)






You can see the rest of my haiku acknowledgments with links to them here

Ина Крейн – „Къщата с петуниите“

Издателство – „Буквите“

Година – 2014

част от 

"Ревюта - 2014 г."

Трудно се пише за приятел. А Ина е приятел, на когото държа, та дори и да нямаме много време една за друга напоследък. Ето защо, с удоволствие приех предложението да прочета новия й сборник разкази преди премиерата му и да споделя своите впечатления. Запозната с творчеството й до момента, с приятна изненада установявам напредъка в начина й написане, пълно овладяване на изразните средства и най-приятната изненада – запазила е човещината в отношенията между героите си непроменени. Те не са идеализирани, нито са издигнати на пиедестал, но любовта, приятелството, предаността (дори и към спомените) са спасителните пояси, с които животът продължава.

В сборника са включени няколко от наградените разкази на Ина, а и самата книга е награда – първо място в раздел „Проза“ за 2013 г. на ежегодния конкурс „По стъпките на лятото“. Можех и да пропусна тези факти, но мисля, че те са най-малкото, което талантът, върху който Ина работи ежеминутно и нейното дисциплинирано отношение към думите заслужават.

Споменах изразните средства и ми се иска да направя кратък обзор на най-впечатляващите.

Преди всичко, това е антропоморфията – персонифициране дори на природните стихии и някои свръхестествени създания (вещици и ангели). Капризно, а според някои и архаично изразно средство. Ето защо, намирам за висше майсторство възможността за боравене с него – слънцето умива очите си в близкия поток, мракът се люлее, влюбеното дърво плаче със сълзи-листа.

Метафорите – самите петунии, за които Ина споделя в послеслова, че са метафора на човешката душа; на танца, на еньовския букет.

Не са пропуснати и етимологичните фигури („стройни моми, за които идвали стройници“).

Ономатопеите – Ина озвучава своя свят, за да му придаде плътност на звуково-графичния принцип.

Характерен за Ина подход е и писането от мъжка гледна точка. Тук проличават и психологическите й умения, защото нито за секунда няма да се усъмните в това, че чувате разказа на мъж. Постига се трудно и както знаете, не спестявам критиките си, ако това не е постигнато.

Разказите в „Къщата с петуниите“ са разделени в четири раздела, „рамкирани“ от два много силни разказа – „Старицата, която вечеряше с Господ“ и титулният „Къщата с петуниите“, в които е квинтесенцията на авторовото послание за повече обич, разбиране и неприбързване в отсъждането, където „малкото е много“ – и по отношение на изразни средства, и по отношение на съдържание. Без значение от това каква е нечия ценностна система и колко пошъл и циничен може да бъде човек, тези разкази няма да оставят който и да е читател безразличен, без да провокира у него хиляди въпроси с готови, но не и поднесени наготово отговори за майчината любов, красивото и грозното, тайнството на невъзможностите и цената, която се плаща за тях.

„Приказно“ е раздел, събрал разкази, в които отдавна забравени легенди, запазили същността си за митични съкровища, магии за любов, тъмни и светли сили, подчинени на любовта, получават нов, съвременен облик, без да се нарушава целостта на мъдростта им.

„Четвърт милувка“ е разделът на наследството – било като предавана между поколенията собственост, било като незабравим танц, танцуван само за един човек, тишината, в която се споделят най-съкровените тайни и уроците по любов от морския бриз и светлата пътека на Луната, която разбулва милиони съдби.

„Ангели“ е разделът на притчите, в които ангелите придобиват всевъзможни форми и на яве, и на сън, за да сбъднат и най-причудливите желания по най-причудливите, съвсем небесни, начини. Възможно е да има и читатели, които да си кажат, че това е възможно само във въображението. А нима то не е материята, от която създаваме своите светове, в които живеем така, както ние виждаме живота?

„Междупулсие“ пък събира разказите за онези същества (не е казано, че трябва да бъдат само хора), които било останали незабелязани, било пренебрегвани, имат своя точен момент, в който сякаш заживяват един различен от обичайния за тях живот. Живот, в който има незаменими хора, колкото и нехаресвани, та дори и отблъскващи да бъдат през останалата част от съществуването си. Патриотичната нотка, милосърдието, спомените под формата на палачинки със сладко и неизменното море от петунии, ще провокират много чувства у читателите, които сигурна съм ще съпреживеят тези паралелни животи на героите.

Накрая, искам да отбележа, че книгата е подготвена много внимателно. Няма излишни разкази, излишни думи и ненужни трикове. Ина Крейн пише изключително грамотно и винаги е отворена за предложения от страна на редактора си – казвам го от опит. Защото тя е автор, който иска да даде най-доброто на читателите си, които приема за свои приятели. А тя знае как да се отнася към приятелите си – с обич, загриженост и без излишно натрапване.

Пет причини да напишете роман за 30 дни

от “Writers’Digest” (със съкращения)

Снимка от “Nowel-Software”  

част от

"Неделно четиво за писатели, 2"

Спомняте си, че месец ноември е обявен от Writer’s Digest за национален месец, посветен на написването на роман за 30 дни. Дори и извън конкурса, ето какви причини за приемането на подобно предизвикателство предлага Браян Клеймс:

1. Всичко зависи от Вас

Официалната цел е 50 000 думи, разбира се, но ограничения за максимум няма. Това обаче е невероятна възможност да си поставите лични цели. Първата ми година, аз просто исках да достигна заветните 50К (т.е. – 50 0 000, б.пр.), но така и не успях. Втората, целях да развия възможно най-много връзки на живо с другите писатели. Третата, аз се целих на високо и предизвиках себе си да удвоя целта си. Тази година се надявам, всъщност, да напиша изплъзващата се дума „край“ – нещото, което всъщност не съм постигал до сега.

2. Дисциплината

Краткият краен срок е най-добрият приятел на един писател. Ние не пресичаме финалната права или не завършваме роман като си играем на „Candy Crush“ или докато си търсим мемита „Grumpy Cat“ в интернет. Знам. Опитвал съм. За да се спечели NaNo (съкратено от NaNoWriMo – национален месец за написване на роман, б.пр.), писателят трябва да пише. Да се прекара един месец, изковавайки 1 667 думи на ден, всеки един ден, изгражда добри навици, които могат да се пренесат и през останалата част от годината. Времето, което се инвестира, никога не е пропиляно време.

3. Освобождаващо е

Тъй като времето е ограничено, всичко може да се случи. Твърде лесно е да пуснете корени в даден жанр. Ноември е перфектното време да излезете от зоната на комфорта и да напишете нещо, просто за да се забавлявате, без задължително да мислите за по-нататъшния му търговски успех. Винаги сте искали да се пробвате с любовна история? Давайте! Някаква поредица шепне в ухото Ви? Няма друго време, освен настоящето! А е и само едномесечно задължение. Много от нас са прекарвали много повече време за проекти, които не са били съвсем успешни.

4. Усещането за общност

Писането, по начало, е самотно занимание. Знам го, опитвал съм се да живея в главата си дълго време. И много писатели нямат подкрепата в реалния живот. Кажете на някого на улицата, че сте писател и е твърде вероятно да погледнат на Вас така, сякаш току що сте разкрили тайната си амбиция да станете златната рибка в борбата с престъпността. NaNo е оазис в тази самотна пустиня. Представете си, че работите в посока на общата цел с почти половин милион от най-близки приятели. Това е глобално събитие, също така, неогранчено от часови зони. Имате на разположение форум и социални мрежи, където да попаднете на някой, който може да Ви даде предложения или поне да Ви изслуша с разбиране.

5. Нямате нищо за губене

Освен съня, имам предвид. Кое е най-лошото, което би могло да се случи? В края на месеца да имате напълно нов ръкопис, който да говори за Вашите усилия или поне 50 000 думи от него. А има толкова много ползи, толкова много възможности. Преди две години аз завърших месеца с частичен ръкопис и идея, която заобичах много. Прекарах още два месеца, за да завърша романа, който беше двойно по-голям като дължина и в замяна доведе до продължение, което се изля за дванадесет славни дни. Трети роман от този същия свят се върти в главата ми, докато си говорим, с нашепване за четвърти. И всичко това, защото приех предизвикателството на 1-ви ноември. Вие какво чакате?

Петя Караколева – „Свестен човек, ти казвам...“

Издателство „Светулка 44 АТЕНЕЙ“

Година – 2014

Вече Ви разказах за „Къщата сутрин“ на страницата „Ревюта – 2014“  (където е поместено и това ревю). „Свестен човек, ти казвам...“ е нейното продължение. Бил е замислен и трети роман, но за наше, на читателите, съжаление, Петя Караколева не е успяла да го довърши. Съжалявам, защото с този роман, още веднъж получавам потвърждение, че Петя е липсващата българска следа в магическия реализъм, с чиито средства е боравила с лекота, без излишна поза, така типична за някои „съвременни български автори,“ както се квалифицират част от пишещите понастоящем. За още по-голямо съжаление, хората, които сме запознати с поне част от творчеството й сме сравнително малко. Остава надеждата, че авторитети ще обърнат нужното внимание на труда на сестрата, Тамара Караколева, която е събрала и прави всичко възможно за издаването на всички ръкописи на Петя. Петя, която има какво да ни разкаже, стига да поискаме да го прочетем. И докато четем, да чуем гласа й, обхванал диапазона на чистото българско слово в достъпен вид.

„Свестен човек, ти казвам...“ ни среща с вече познатите ни герои от „Къщата сутрин“. И тук разказвачите – Тим и Милето – си сменят местата съвсем плавно и не можем да бъдем стъписани от някакви резки паузи и обрати. Защото романите на Петя Караколева са реално отражение на живота такъв, какъвто е, с всичките трепети на любовта, на израстването, на откритията и загубите. Обрати, чиито криви имат нужда от хроникьор – роля, отредена на Милето още в ранното й детство.

Българските донкихотовци Тим и Амуджата продължават да се борят, ако не с вятърни мелници, то с вампирите, които обсебват различни хора и добиват различни форми спрямо гостоприемника си. В тази борба, те водят плавно обърканата, но и вечно търсеща разказвачка Милето. Тя отново ще попадне в един отрязък от времето, което повтаря една и съща случка всеки ден. Този път, не в личния й дом, а в един затвор, към който я водят хора от обкръжението й, без дори да го подозират. И кому са нужни тези повторения? Отговорът идва от Петя така:

„... където всичко се повтаряше, но в повторението непременно се добавяше нещо ново.“

Не са нови нито „Директорията“ (лелите на Милето и сестрите й), нито родителите, нито приятелите на познатите ни герои. И все пак, и в този роман има нещо ново. Нещо повече от това да научим, че Тони, малката Тонка, е починала. И тъкмо там, в смъртта, Петя Караколева намира препратки към вечността с една асоциация на имена, на повиквания и нужди.

Новият подход в романа е вмъкването на реплики на героите в скоби, като своеобразен пътеводител из спомените – не подредени хронологично, както се очаква от един бъдещ хроникьор, а се движат по спирала, която с постепенните си възходи и падове е толкова съвършена, че не можем да си представим да получим от сладкодумната разказвачка суховато проследяване на събитията по реда им на случване.

„Свестен човек, ти казвам...“ предлага и много силна метафора на човешките познания и въображение като ... „пространство“. Пространство, което е и своеобразна връзка между обяснимото и необяснимото, но не като евтин трик за предизвикване на страха, а като затъмнена част от пространството, която чака да бъде осветена. Пространството – и на читателя, и на писателя.

В романа има и достатъчно много други изразни средства – наситени със смисъл несрещани до момента метафори (как Ви се струва с обличането на дадена дреха, да поемете върху себе си уменията на предишния й собственик), сравнения, етимологични фигури. Изкушавам се да повдигна още малко завесата, но такива „спойлери“, както е модерно да се наричат сега, биха наистина развалили (spoil – от англ., и развалям, и глезя) и без това разглезения читател-консуматор.

Така се случи, че втора книга подред (на прочит) ми предлага и своеобразен наръчник на писане, но този път ще се въздържа да систематизирам научените уроци и няма да Ви лиша от това удоволствие да ги откриете сами. А и защото:

„В поклонничеството пред книгата, основното е тишината.“

Дейвид Уингроув, Ранд и Робин Милър – Мист: Книга на Артус

част от

"Ревюта - 2014 г."

Издателство – „Прозорец“

Превод – Здравка Ефтимова

Дейвид Уингроув е британец. Неговите любими писатели по данни от „Уикипедия“ са Азимов и Хайнлайн, а по-късно и Дилейни, Силвърбърг, Олдис, Ле Гуин и Зелазни. При такива учители, няма как да се очаква слаба творба. „Книга на Артус“ е първата от трилогията „Мист“. Братята Ранд и Робин Милър започват кариерата си като създатели на детски пъзели, а по-късно и на такива за възрастни. Те са и създателите на компютърната игра Myst, която е по сюжет на трилогията, както се твърди на задната корица на книгата.

Какво се случва, когато идолите рухват? За младия Атрус, израснал в една цепнатина в пустинята, отгледан до 14-та си годишнина от своята баба Анна, настъпват смутни времена. Баща му се появява сякаш от нищото и го повежда към чудния свят на Д‘ни, за който е научил много от баба си, но само на теория. По време на дългото си обучение, младото момче ще открие много истини, но и много разочарования за своите идоли – баба и баща. Оттук – и наложеното различаване на истина и лъжа. В една толкова крехка възраст подобно струпване на информация може да бъде пагубно, освен ако не предоставя възможността за създаването на нови светове – светове, на които само хората от Д‘ни могат да вдъхнат живот. Или поне така му е казано.

В развитието на една личност има много сложни моменти и всички ние го знаем добре от собствен опит. Обаче точно този поглед върху израстването на заложения талант заслужава много внимателно обмисляне, докато следваме книгите за свързване, които ще ни заведат на невъзможно възможни места,

„Книга на Атрус“ не само ще ни отведе по пътеките на въображението, но тя е и един своеобразен наръчник по творческо писане, който ще ни напомни за отговорността, която носим с всяка написана дума и с всеки свят, който създаваме. Ето няколко добри урока:

- сила на израза и пестеливост на изображението

- без композиция и центробежна сила, дори и най-красивата и поетична творба губи сила;

- думи – изрази – фрази и причинно следствената връзка между тях

- винаги съществуват граници

- талантът не е достатъчен за овладяване на писането, нужни са и познания.

А най-добрият бонус от тази книга е почти съвършеният превод – само две грешки на цели 255 страници, които са по-скоро технически. Има и редактор, и коректор, които очевидно, добре са си свършили работата. Е, възможно било, а? 

Soup Stories

On Lost Paper

As the soup cools off the vapors take me back to my childhood and I can see my granny sitting in the kitchen with me. The flash pot on the stove fizzes, telling stories in a language I can only feel. There is a sense of coziness and security. My granny holds a book in her knotted hands. I have just started reading and peering at the cover of the book I am able to make out the title: Chicken Soup for the Soul. "What is a soul, Granny?" I ask her.

Vesislava Savova 

Как да изпратите творбата си на литературно списание

списание „Neon“ 

(със съкращения)

част от

„Неделно четиво за писатели, 2“

Бихте искали да започнете да разпращате творбите си на литературни списания, но не знаете дори как да започнете? Или може би не сте сигурни дали сте направили правилното първо впечатление на редакторите? Това чудесно ръководство за писатели, търсещи места, където да бъдат публикувани, идва от редакторския екип на „Neon“ – литературно списание от Обединеното Кралство, излизащо веднъж на тримесечие.

Тази статия е създадена като пълно и подробно ръководство за онези, които се интересуват от публикуването на техния разказ или стихотворение в литературно списание, но не знаят откъде да започнат. Вероятно ще го намерите за полезно, ако никога не сте изпращали творбите си до сега или сте в началото на опитите си да бъдете публикувани. Това ръководство също така е насочено само към литературните списания. Ако искате да публикувате статия, интервю или рецензия, тогава процесът е съвсем различен. Ако обаче въпросът опира до разказ, стихотворение или друг вид литературна творба, която искате да публикувате, то продължавайте да четете.

Стъпка 1: Намерете подходящо издание

Първата стъпка е да намерите списание, в което искате да бъдете публикувани и което публикува този вид неща, които Вие пишете. Има хиляди различни литературни списания по света и всяко от тях притежава свой уникален тон и стил. Да се запознаете със списанието, като прочетете няколко предишни издания, увеличава многократно шансовете да видите творбата си публикувана там – и също така помагате поддръжката на самото списание! Ако не можете да си позволите да си купите някой брой от списанието може и да намерите откъси, които да прочетете безплатно на техните уебсайтове. Има толкова много източници в наличност, от които можете да получите помощ кое е правилното списание за Вашата творба.

Стъпка 2: Прочетете и следвайте инструкциите

Веднъж намерили си списание, което публикува точно този вид творби, които пишете, трябва да потърсите инструкциите на списанието. Обикновено те се намират на уебсайта на списанието или са отпечатани в съответното издание. Като ги прочетете, можете да откриете неща като максимум и минимум брой думи и формата, в която редакторът би искал да получи творбата Ви. Има и специфичен речников запас, който може и да Ви се стори непознат. Ето кратък речник:

Едновременно подаване – отнася се до практиката да се изпраща един и същи разказ или стихотворение на няколко списания едновременно. Много от издателите се радват да направите това, но някои изискват да не правите това – ако им изпратите творбата си, трябва да изчакате отговора им, преди да я изпратите другаде.

Изтегляне – ако изпратите творбата си на няколко списания наведнъж и вече е приета от едно от тях, ще трябва да я изтеглите от другите пазари. Това обикновено се прави с изпращането на имейл.

Многобройно подаване – отнася се до практиката да се изпратят повече от един разказ или стихотворение на едно списание. Някои искат да получат повече от едно произведение наведнъж, докато други предпочитат да прочитат по едно.

Препечатване – на разкази или стихотворения, които са били публикувани преди. Повечето списания искат непубликувани творби, но някои не възразяват срещу препечатването им.

Бележка за правата

Някои инструкции ще установят правата, които списанието има върху Вашата творба. Тези права не са същите като авторското право. Като създател, Вие притежавате авторските права на собствената си работа по подразбиране. Обаче Вие можете да дадете правата да правят някои неща с творбата Ви. Ето кратък речник за това какво означават различните термини, свързани с правата:

Първи – правото те да бъдат първият издател, който публикува въпросната творба.

Последователен – правото да се публикува въпросната творба в печатна форма в списанието.

Онлайн/електронна – това е правото да се публикува въпросната творба на уебсайт или в електронна книга.

Включване на територия – обозначава региона, където творбата ще бъде публикувана. Ако издателят притежава права за Северна Америка (примерно), възможно е творбата да бъде публикувана там – те не могат после да я прехвърлят на други клонове на организацията и да я публикуват и там.

Еднократно – това обозначава, че правото ще бъде упражнено само веднъж. Ако издателят иска да препечата творбата в сборник „Най-доброто от“, трябва да поискат разрешението Ви отново.

Архивен – това е правото да съхраняват творбата и да я предоставят в архива на списанието, което означава, че дори когато изданието, в което творбата Ви се е появила вече не е налично, все още го има в архивите им.

Неизключителен/Изключителен – изключителните права са такива, каквито предполага названието им. Ако един издател иска изключителни онлайн права, това означава, че те искат да бъдат единствените, които публикуват тази творба онлайн. Ако издателят уточни, че има неизключителни права, тогава те не биха възразили срещу появата на тази творба някъде другаде, също.

Антология – това е правото творбата да бъде отпечатана в антология или сборник. Издателят може да помоли за правото допълнително, ако обмислят издаването на сборник с „Най-доброто от“ в края на годината.

Аудио/филм – тези права са очевидни. Аудио правата дават на издателя възможност да направи аудио запис – същото е и за филм.

.

Стъпка 3: Форматирайте творбата си

Като цяло, когато форматирате творбата си, трябва да го направите според инструкциите. Ако списанието предпочита творбата да бъде копирана в тялото на имейла, направете го. Ако те искат приложения, изпратете я приложено. Ако имат изисквания за определен шрифт, използвайте точно този. Ако обаче в инструкциите няма нищо, което да казва как да форматирате творбата си, можете да използвате стандартите за ръкопис (могат да се намерят онлайн, б.пр.). Това, да придадете на ръкописа си вида, който му трябва, може и да изглежда като много работа, но си заслужава усилията. По този начин улеснявате редактора, който е претоварен от четене и придава на творбата професионален вид. Често редакторите биха отхвърлили една творба без да я прочетат, защото не отговаря на общоприетата формула, така че отделете няколко минути, за да направите нещата както трябва.

Допълнителни инструкции

Има почти неограничен брой различни начини за списанията да приемат подадените материали и поради това, няма просто да изпращате приложения към имейла. Ето някои напътствия за няколко различни ситуации, на които можете да попаднете:

Копиране направо в имейла

Някои списания ще искат от Вас да копирате творбата си в тялото на имейла, вместо да използвате приложения. Това е лесно, но може да причини някои проблеми. Вашият перфектно форматиран ръкопис може накрая да изглежда като пълна бъркотия, когато го прехвърлите в имейла. За да предотвратите това, копирайте текста от ръкописа си в Notepad (или друг основен текстови редактор). После го копирайте отново в имейла. Това предотвратява развалянето на формата и подсигурява чист и подреден резултат. Можете да си поиграете с разстоянието, докато сте в Notepad, но тези допълнителни малки усилия са много ценни по отношение на крайния резултат.

Изпращане по пощата и SASE (самоадресиран плик)

Списанията, които искат творби по пощата са сравнително рядко срещани, но някои по-големи издания все още го изискват. Ето някои моменти за да направите това както трябва. Отново, ако списанието има свое собствено упътване за това как да им изпратите творбата си, използвайте ги! Ако обаче такова ръководство липсва, използвайте насоките по-долу:

Не сгъвайте ръкописа. Съединете страниците с кламер.

Включете самоадресиран плик. Ако искате да Ви Върнат ръкописа, пликът трябва да бъде достатъчно голям, а Вие да сте поели пощенските разходи. Ако не искате да Ви върнат ръкописа, уточнете това в мотивационното писмо – тогава можете да приложите по-малък плик само за отговора на редактора.

Стъпка 4: Напишете мотивационно писмо

Вашето мотивационно писмо трябва да бъде кратко и по същество. Ако можете, би трябвало да се обърнете към редактора по име. Споменете това, че изпращате конкретна творба и включете заглавието, броя на думите и дали тя се препечатва. Споменете дали подавате творбата едновременно на няколко места. Ако го изпращате по пощата, писмото трябва да бъде на отделен лист, а не на част от ръкописа и би трябвало да бъде подредено като писмо. Ако го изпращате по имейл, сложете мотивационното писмо в тялото на имейла. Ето пример за идеално мотивационно писмо:

Уважаеми г-н или г-жа [ИМЕТО НА РЕДАКТОРА],

Моля, приемете за разглеждане приложен моя непубликуван до сега разказ от /БРОЙ ДУМИ/ „/ЗАГЛАВИЕ НА РАЗКАЗА/“. Изпращам го и на други места, но ще Ви уведомя веднага, ако той бъде приет където и да е другаде.

Благодаря предварително за времето, което ще отделите.

Искрено Ваш/а/

/Вашият подпис/

И това е! Просто, открито, ясно. По-добре е да се стремите към относително скучно мотивационно писмо. Не се опитвайте да продавате творбата си (нека се продаде сама) и не използвайте някакви готини шрифтове или отегчителни приложения. Ако искате, можете да включите няколко думи за това как сте научили за списанието или какво харесвате в него. Поддържайте обаче яснота и любезен тон.

Вашата биография

Някои списания изискват кратка биография, която да придружава творбата Ви. Можете да включите това в мотивационното писмо. Някои списания имат ръководство за това какво искат да се включи в биографията, но повечето оставят това на Вас. Говорейки в общи линии, биографията би трябвало да се състои от 50 до 100 думи. Трябва да бъде написана в трето лице. Можете да включите информация за това откъде сте, дали имате публикации в литературни списания, къде сте учили и с какво си изкарвате парите. Ако сте зациклили с идеите, намерете копие от литературното списание, за което кандидатствате и погледнете биографиите на публикуваните писатели.

Стъпка 5: Изпратете творбата си

Веднъж сглобили всички различни части – ръкопис, мотивационно писмо, биография и т.н. – не остава нищо друго, освен да си поемете дъх и да го изпратите.

Стъпка 6: Водете си регистър

След като изпратите ръкописа си, отбележете си къде и кога сте го изпратили и кога очаквате да получите отговор. Воденето на регистър е от съществено значение, ако планирате да изпращате много творби. Това означава, че рискувате да изпратите дублирани заявки за публикация и трябва да можете да проследите какво се случва, когато е необходимо. Един добър начин да поддържате под контрол е да използвате таблица на Excel. Може и да Ви отнеме няколко минути да научите как да филтрирате и подредите творбите, но веднъж свикнали да използвате софтуеър, ще бъдете възхитени от това колко е ефикасен.

Ето и няколкото възможни изхода, които можете да очаквате, когато се опитвате да

стигнете до публикация.

Прием – Страхотно! Редакторът е харесал работата Ви и сте били приети за публикуване. Вероятно ще подпишете договор или ще се съгласите с няколко условия, но трябва в един момент да получите или парично възнаграждение, или копие от списанието. Поздравления!

Отказ – За съжаление, в този случай, работата Ви не е била подходяща за списанието. Не се обезкуражавайте! Продължете да пишете и изпращате творбите си. Постоянството е ключът към успеха.

Нищо – Ако не получите отговор от списанието, не го приемайте лично. Те получават огромен брой творби всеки ден и някои не могат да отговорят на всичките. Ако списанието е отбелязало приблизително време за отговор в упътването си, трябва да изчакате, докато мине времето, после изпратете любезен имейл, за да проверите какво е положението.

Няколко последни думи

И накрая, няколко съвета, които ще Ви помогнат да останете с всичкия си, когато целите публикация.

Не се предавайте – Може и да е обезкуражаващо да получавате отказ след отказ, но продължавайте. Ако спрете да изпращате творбите си, те никога няма да бъдат публикувани.

Не полудявайте – Един отказ не означава, че творбата Ви не е добра, а че просто не е била подходящата за даденото списание. Не стигайте до крайности, когато творбата Ви е отхвърлена.

Приемайте критика – Ако даден редактор Ви предложи обратна връзка, трябва вероятно да го изслушате. Фактът, че са отделили време да Ви отговорят лично, е много добър знак.

Продължавайте да пишете – Преди всичко, продължавайте да пишете. Продължавайте да подобрявате нещата, които сте написали. Продължавайте да стигате до страхотни идеи. Все пак, всичко опира до това.