Петя Караколева – „Свестен човек, ти казвам...“

Издателство „Светулка 44 АТЕНЕЙ“

Година – 2014

Вече Ви разказах за „Къщата сутрин“ на страницата „Ревюта – 2014“  (където е поместено и това ревю). „Свестен човек, ти казвам...“ е нейното продължение. Бил е замислен и трети роман, но за наше, на читателите, съжаление, Петя Караколева не е успяла да го довърши. Съжалявам, защото с този роман, още веднъж получавам потвърждение, че Петя е липсващата българска следа в магическия реализъм, с чиито средства е боравила с лекота, без излишна поза, така типична за някои „съвременни български автори,“ както се квалифицират част от пишещите понастоящем. За още по-голямо съжаление, хората, които сме запознати с поне част от творчеството й сме сравнително малко. Остава надеждата, че авторитети ще обърнат нужното внимание на труда на сестрата, Тамара Караколева, която е събрала и прави всичко възможно за издаването на всички ръкописи на Петя. Петя, която има какво да ни разкаже, стига да поискаме да го прочетем. И докато четем, да чуем гласа й, обхванал диапазона на чистото българско слово в достъпен вид.

„Свестен човек, ти казвам...“ ни среща с вече познатите ни герои от „Къщата сутрин“. И тук разказвачите – Тим и Милето – си сменят местата съвсем плавно и не можем да бъдем стъписани от някакви резки паузи и обрати. Защото романите на Петя Караколева са реално отражение на живота такъв, какъвто е, с всичките трепети на любовта, на израстването, на откритията и загубите. Обрати, чиито криви имат нужда от хроникьор – роля, отредена на Милето още в ранното й детство.

Българските донкихотовци Тим и Амуджата продължават да се борят, ако не с вятърни мелници, то с вампирите, които обсебват различни хора и добиват различни форми спрямо гостоприемника си. В тази борба, те водят плавно обърканата, но и вечно търсеща разказвачка Милето. Тя отново ще попадне в един отрязък от времето, което повтаря една и съща случка всеки ден. Този път, не в личния й дом, а в един затвор, към който я водят хора от обкръжението й, без дори да го подозират. И кому са нужни тези повторения? Отговорът идва от Петя така:

„... където всичко се повтаряше, но в повторението непременно се добавяше нещо ново.“

Не са нови нито „Директорията“ (лелите на Милето и сестрите й), нито родителите, нито приятелите на познатите ни герои. И все пак, и в този роман има нещо ново. Нещо повече от това да научим, че Тони, малката Тонка, е починала. И тъкмо там, в смъртта, Петя Караколева намира препратки към вечността с една асоциация на имена, на повиквания и нужди.

Новият подход в романа е вмъкването на реплики на героите в скоби, като своеобразен пътеводител из спомените – не подредени хронологично, както се очаква от един бъдещ хроникьор, а се движат по спирала, която с постепенните си възходи и падове е толкова съвършена, че не можем да си представим да получим от сладкодумната разказвачка суховато проследяване на събитията по реда им на случване.

„Свестен човек, ти казвам...“ предлага и много силна метафора на човешките познания и въображение като ... „пространство“. Пространство, което е и своеобразна връзка между обяснимото и необяснимото, но не като евтин трик за предизвикване на страха, а като затъмнена част от пространството, която чака да бъде осветена. Пространството – и на читателя, и на писателя.

В романа има и достатъчно много други изразни средства – наситени със смисъл несрещани до момента метафори (как Ви се струва с обличането на дадена дреха, да поемете върху себе си уменията на предишния й собственик), сравнения, етимологични фигури. Изкушавам се да повдигна още малко завесата, но такива „спойлери“, както е модерно да се наричат сега, биха наистина развалили (spoil – от англ., и развалям, и глезя) и без това разглезения читател-консуматор.

Така се случи, че втора книга подред (на прочит) ми предлага и своеобразен наръчник на писане, но този път ще се въздържа да систематизирам научените уроци и няма да Ви лиша от това удоволствие да ги откриете сами. А и защото:

„В поклонничеството пред книгата, основното е тишината.“