Калето и Мездра

 От известно време следя прогнозата за времето, преди да предприема пътуване. В събота, след тичането, проверих какво ни очаква в неделя и, о, ужас, „жълт код“, включително и за маршрута, който си бях начертала. „Да, ама – не!“ (вече култова фраза, а) Като блесна онова ми ти слънце още рано сутринта! Ами сега?! Спрях се на компромисен вариант само за част от маршрута и в 10:15 се качих на влака за Варна, преглъщайки на сухо това, което предвиждам за септември.

Обичам да пътувам с влак. Пейзажите наоколо; възможността да се пораздвижа, без да преча на никого; мисълта, че съм предприела един от най-екологичните начини за пътуване – все бонуси, които не са за пропускане. Ето и няколко снимки, с които потвърждавам част от тях.

Разбира се, не всичко е красиво – мръсните седалки, непочистените подове и прозорци, лошата вентилация, която би могла да бъде убийствена във всеки друг сезон, а сега замаскирана от отворените прозорци. Не е нужно, обаче, да позволяваме това да помрачи добрите усещания.

задушно купе

стискам в шепа

цветчета липа

 

мъж увесил нос

и все пак колко е близо

небето

Слязох много, много преди Варна. Мездра ме посрещна със слънце и … графити отстрани на гарата! Истински произведения на изкуството, нелишени и от чувство за хумор – нещо, което липсва на „сериозните“ творци.

Първата ми цел беше археологическият комплекс „Калето“. Тъй като в интернет ще прочетете на безброй места, че се намира в югозападния край на гр. Мездра и/или на 700 метра от гарата, аз ще ви дам по-простичко обяснение. Излизате от гарата, завивате по тротоара наляво и вървите все напред. Има табела, която ще ви упъти да минете в подлез, а отдалече се вее българското знаме, което също би бил добър ориентир.

Входът за „Калето“ е три лева, а касиерката Силвия ще ви обясни подробно как и откъде можете да минете и ще ви покаже залите до касата. На мен ми беше изключително приятно да разгледам изложбата на Снежана – “Snejana Art” и ви я препоръчвам.

Дворът пред касата е интересен и съвсем не е за пренебрегване „Къщата за книги“. Ако отидете, можете да занесете няколко.

И така, поех по стълбите и първо посетих експозиционната зала „Калето“.

 

машина на времето

подтичвам неуморно

по стълбите на хълма

 

Отстрани има достатъчно информационни табели, от които можете да научите много за всичко, свързано с този комплекс, запазил следите от две укрепени селища от каменно-медната епоха и прехода към бронзовата. През 2008 г. е открито „Светилище на тура“. Тур е изчезнал вид бозайник, предшественик на днешните говеда, които вече са два пъти по-малки от прародителя си и лишени от неговата агресия. Турът е бил почитан като езическо божество, което крепяло света на рогата си – причина откритите два черепа да бъдат с рога, забити в земята.

вдишвам дълбоко

тук всеки камък

е история

Следващите заселници на хълма, върху който е разположен комплекс „Калето“, са древните траки трибали до завладяването им от Римската империя. Ето защо, там има и римско укрепление, култов център и укрепено селище. „Ключът на Северозапада“ пък е откритият също там бронзов ключ.

По време на Великото преселение на народите, славяни, а след тях и Аспаруховите българи, се установяват на това място, което довело до развитието на старобългарско селище до превземането му, заедно със самата крепост, от византийския император Василий II. Крепостта е възстановена през Второто българско царство и е просъществувала до нашествието на османските турци през 14 век.

И така, да обобщим – археологически комплекс Калето е съхранил няколко културни пласта: каменно-меден, ранно-железен, римски, византийски, старобългарски.

След „Калето“ се поразходих по стария път към Мездра, до стадиона, като не пропуснах и „тайните пътеки“ покрай Искъра.

подведена

от прогнозите за времето

съскат с облекчение

стъпалата ми в реката

После, се върнах в Мездра. Първо се отбих до църквата „Св. вмчк. Георги Победоносец“.  По обратния път към гарата, ще видите табели, една от които е към храма, чийто основен камък е положен на празника Преображение Господне през 1930 г., а освещаването му е било на 8 май (тогава се е падала Томина неделя) 1932 г. Проектът е на архитект Петър Дограмаджиев, а иконите от „царски ред“ са на професор Дечко Узунов. Главните дарители наследниците на индустриалеца Тодор Балабанов. Прекрасен е дворът с плодни дръвчета

узрели кайсии

крадците предупредени с пръскане

на отровни препарати

Наистина ли? До там ли стигнахме, да крадем от подобно място? Благодаря за чешмата с толкова вкусна вода!

Улицата от църквата надолу ме отведе до парк „Алеята“, от който съм особено впечатлена. Места за почивка, чешмички (е, не всички работят) и Галерия от каменни скулптури, най-впечатляващите (за мен, разбира се), които успях да снимам. Пълна информация можете да намерите на много места в нета като например това тук. 

И така, изпълнена с нови впечатления, добре похапнала слънце и въздух, се качих на пътнически (аз ги харесвам) влак към София и си отбелязах важна информация за следващото ми пътуване в тази посока, но с други цели.

престой на влака

научавам още две

семейни драми

За кратко, заваля дъжд, но нищо общо със страховитите гръмотевични бури. Колкото да видя

облачно

жена с дъждобран

пасе кози

Слънчева София си беше на мястото и скоро си бях у дома.

 

Село Кладница - хижа "Селимица" - заслон "Сапо" - село Кладница

 

И след като вчера се заплеснах с архаизми от типа на ОФП, реших да продължа така и да си организирам спортен полуден. Кой не си мечтае, ако не целият понеделник, то поне половината от него да бъде почивна? А мечтите, все пак, са за сбъдване. Още в неделя се замислих за маршрутите, които по една или друга причина не съм изпълнила и хоп! – в 9:10 се качих на маршрутка за село Кладница, чиято спирка е малко преди тази на тролеите и автобусите на "Руски паметник", в посока центъра. Както ме упъти мила дама от един от двата „клекшопа“ (архаизми, нали ви казах?!) – ей там, до двата контейнера за боклук. Цената на билета е 3.60 в едната посока. И така, въпреки сериозното подрусване, не спрях да се усмихвам, предвкусвайки поредното приключение. В центъра на селото има магазин, два ресторанта и чешма, така че няма нужда да мъкнете от София. Пътят вдясно, все нагоре, води до парк „Витоша“, а достатъчно табели, както и червената маркировка, няма да позволят дори на „творчески натури“ (колко красив евфемизъм за „разсеяни хора“!) да се загубят по пътя към цел 1 - хижа "Селимица".

усмивка
гъделичка ме слънчев лъч
през прозореца 

Първият мост примамва да тръгнем по него, но добрият избор е – вляво (маркировката, скъпи, маркировката). Малко по-нагоре, вдясно, има метален кръст. Обяснението за него е на информационната табела:  

забравени думи
дори поясненията понякога
не помагат

Преходът до хижа "Селимица", която е и краят на самата Пътека на здравето, е около два километра и половина и предлага водни каскади (можем да ги наречем и „водопади“ (защо не?), изкачвания по морени и разбира се, красиви гледки, по които да се заплеснем с удоволствие. За пътеката се знае, че е група ентусиасти (вива!) възстановили и облагородили тази пътека през 2011 г. Благодаря ви, мили хора! Справили сте се повече от добре.

Хижата работи, персоналът е много любезен, а санитарните помещения, изключително чисти. Е, кафе с мляко е 1.70, но нали не очаквате цените от клекшопа или магазинчето в центъра?

работен ден
хижарите повече
от туристите

След като прочетох няколко съвета в мрежата, а тялото ми жадуваше за още движение, продължих по зимния път за Черни връх и стигнах до заслон "Сапо", който между другото, не е зададен на GPS-a или поне моят Стронцо не можа да го намери. Няма как да го подминете, ако гледате вляво. 

дъждовен сезон
затова ли не почистихте
заслона?

После се върнах към хижата и под нея поех отново по Пътека на здравето – толкова ми хареса! Сигурно, при някое следващо отиване, ако разполагам с цял ден, ще отида до Черни връх. Или до Златните мостове. Или до Рударци, пътят до който в момента е в ремонт. Още една причина да се поразходим до там, нали? Или да се насладите на букетчето полски цветя и гледката на вече поотрасналите щъркелчета, докато правите каквото си искате. 

обедно време
маршрутката ухае
на билки

Целият гореописан преход е 8.500 км. и не ме измори изобщо. Маршрутки тръгват от центъра на Рударци на всеки кръгъл час - +/- 2-3 минути. Все пак, шофьорите не са машини, имат нужда да заредят с храна и вода, а и двамата, с които пътувах, бяха много мили и отзивчиви. 

За Целта и Пътя над и около Железница

 

Събудих се с ясната мисъл какво и къде точно искам да правя днес. Паралелно с това, обаче, докато се приготвях за „скитане“ и докато се грижех за домашните любимци, натрапчиво и непрестанно, си повтарях знаменитата фраза на Лао Дзъ – „Не целта е цел, а Пътят.“ Е, така да бъде!

Тръгнах с автобус 69 от „НСБАЛ по онкология“ и точно след 45 мин. бях на последната му спирка „Царева махала“. 

Да знаете, че предшестващата я „Краят на с. Железница“ не е фактическият му край. До табелата, указваща този край, се стига след около 2 км. и половина, все напред. Имах шанс да тръгна към връх Белчева скала, но ето, че и първият знак за пътя и целта се появи – колоездачите от Витоша 100 се спускаха към спирката. Тогава си дадох ясна сметка, че докато Галунка и пътят към минералните извори на Железница са ми изключително добре познати, не съм изследвала нито една дива пътека, не съм превземала нито един склон ей така, защото ги има, а не защото ще ме отведат някъде (цел и път, нали?). Още на прима виста мога да изброя имената на трима приятели, които ще се усмихнат снизходително, че това не е никакво превземане и на още трима, които биха изпаднали в паника от неизвестността. Обичам и едните, и другите еднакво. Обаче, понякога имам нужда да остана сама, за да се надсмея над себе си, за да почистя набързо драскотините, без да ме е грижа дали ще останат белези. 

Белезите. Ценя ги и държа на тях. Ето защо, коремът ми, макар и добре оформен, ще си остане белязан и нито ще се срамувам от него, нито ще позволя някой да ми дава съвети колко бързо, безболезнено (ха! съвсем „случайно“ бях оплела пръстите и излезе „безполезно“) и сравнително достъпно финансово е премахването им с лазер.

А колко форми на живот ми даваха знаци по отиването и връщането, качването и слизането по тези пътеки и склонове! Попови лъжички и жабки сякаш надничаха любопитно от вадички по същия този Път, пъстри пеперуди ме дърпаха все напред, жужащи насекоми се опитваха да останат невидими и само ми прошепваха нещо на ухо, без дори да ме докоснат.

Красиви билки по зелени поляни, величествени борове и дъбове спираха дъха ми със своята недостъпност, докато някоя мъничка драка или шипка не ме одереше, за да привлече вниманието ми и към тях – малките, почти незабележими, но от особено значение за Цялото живи организми.

Колкото пъти прекосявах пълноводните, благодарение на скорошните дъждове, поточе или река, толкова пъти си взимах някое малко камъче с благодарност. Един приятел често ме подкача, съвсем шеговито, че скоро ще мога да си построя ако не къща, то поне малък заслон от тези камъчета. Точно те, обаче, често са и ориентири кой път да поема при някое разклонение. 

Тук-там видях паркирани коли и кални следи по пътеките. Старото ми аз би възнегодувало, но новото знае. Има хора с увредени крайници и глави, но душите им са волни и копнеят да излязат поне за малко сред природата, та било то и за да могат телата да вдишат по-различен от градския въздух и да хапнат нещо простичко, но на открито. Единственото, което не мога да си обясня, е защо все още има хора, които изхвърлят кенчета от напитки и опаковки от вафли и чипсове ей така, на пътеките и пътя. И все пак, като човек, който скита доста, особено след операциите през 2019 г., с благодарност отбелязвам, че тези недоразумения намаляват все повече.

На връщане, погледът ми беше привлечен от няколко изоставени постройки. Писателското ми въображение току се включи и обрисува млад селянин преди век – век и половина, който с радост и гордост, сам строи дома (не просто къщата) за своята булка, чийто корем расте всеки месец, а той бърза ли бърза, но и изпипва всичко внимателно, за да посрещнат първата си рожба на сухо и сигурно, тяхно си място. А днес наследниците са някъде зад граница и когато за последен път са поглеждали тези постройки са изпитали само отвращение и са се чудили за какво са им такива съборетини, докато със снизходителна усмивка разказвали как живеят сега. Разбира се, това не е универсална история и особено във втората ѝ част, никога не се е случвала.

Целта, тоест Пътят, да изградя мост между старото и новото ми аз – изпълнена. Едва в края, когато се качих на автобуса в обратна посока, забелязах, че съм минала покрай две кошари. За библейския смисъл и символ на кошарата можем да поразсъждаваме. Всеки, сам за себе си.

Благодаря за това пътуване!  

Банкя - Дивотински манастир - Банкя

 Още през май 2021 г, когато посетих Клисурския манастир, за който ви разказах тук, си обещах, че при първа възможност ще посетя и Дивотинския. Приятелите ми знаят защо мина толкова време, но обещанието си е обещание и аз го изпълнявам.

След като пътувах около 30-а минути с автобус 42, слязох в центъра на Банкя и поех по улица „Александър Стамболийски“. Върви се все напред и колкото и примамливо да изглеждат някои разклонения, не поддавайте на чара им. Не се притеснявайте, че в един момент улицата вече е „Вапцаров“. Напротив, радвайте се – остават ви само 600-700 метра до първата табела, вдясно на улицата, която ви указва разклона за манастира, а веднага след нея е пътят. Разстоянието от центъра на Банкя до табелата е грубо, 3 километра. Само след около километър е втората – точно пред нея, завийте вляво. На едно място, V-образно разклонение подмамва да поемем по черен път, но аз предпочетох да заложа на сигурния асфалт. Общо, в двете посоки, се срещнахме с две-три коли, двама колоездачи - мъж и момче и още двама пешеходци, така че изобщо не можем да говорим за трафик. Предполагам, че в почивните дни е различно. Според табелите, общо от разклонението до манастира са 3 км., а според моя Стронцо (GPS) е 4. Ако не сте така авантюристично настроени като мен, можете да се възползвате от новостите в маршрута на автобус 42 и да слезете на спирка „Алеко Константинов“, да се върнете съвсем малко назад и да тръгнете по разклонението след първата табела. За тези, които отиват с кола, пътят е същия и малко преди манастира, има паркинг.

Ето няколко гледки по пътя

(щурея си по пътя)

(е-ха! това не го бях видяла)

                                                    (хубаво е да влезем облечени или поне покрити прилично в светата обител)

 

по пътя

подскачам наляво-надясно

скакалци пред мен

 

пъстреят очите ми

току пред тях прелитат

пеперуди

 

Човешкият ум е много изобретателен. Там, където липсват писмени данни за миналото,  наваксва с легенди. Ето и кратко резюме от брошурата, която си купих от едната църква (другата се реставрира). Строежът на манастира „Света Троица“, Дивотино, започнал в деня на стогодишнината от смъртта на свети Йоан Рилски (1046 г.), а това било възможно, благодарение на добродетелно семейство, което намерило имане (оттам и името на местността) – цяла делва с жълтици. Натоварили я те на магарето и решили, че където спре то, там ще повикат майстори да положат основите на манастира. Така и станало – добичето издъхнало  между ручеите Дреново присое и Меча дупка.

На 6 декември 1806 г., по писмени данни от йеромонах Петър, Хасан Ходжа от Брезник и още двама негови приятели, отишли в манастира и откраднали стадо овце, крави, волове и коне. Според друга легенда, обаче, когато подкарали добитъка, тъмен облак настигнал крадците и гръм покосил ходжата, откъдето дошло и името на тази местност – Ходжи гроб.

Манастирът бил център на народно просвещение по време на робството – там имало и килийно училище, а Апостолът на свободата често бил посрещан и укриван там. Може би, това е била причината за това, че манастирът бил опожаряван три пъти! През 1902 г., благодарение на игумен йеромонах Йосиф и йеромонах Максим Хилендарски, сградите са били възстановени.

Цар Фердинанд често посещавал манастира, за което говори и плочата в двора. Двор, който е изключително добре поддържан от монасите.

Ето малко снимки от това място извън времето и пространството.

 

Впечатляващ спектакъл ми подари една разбудена нощна пеперуда, която...

нощна пеперуда

се удря в стените на манастира

така мама ми махаше

от балкона

... докато беше жива

На излизане от църквата не може да пропуснете упътващата табела до аязмото наблизо, за което се твърди, че лекува всякакви проблеми с очите. Остава само да повярвате(ме).

Върнах се по същия път, но този път по-бързо, защото не спирах за снимки и наслаждаване на гледки. В момента, в който стигнах до спирката в центъра на Банкя, „гръмна гръм“ (по Бредбъри...почти), а заваля едва, когато се качих в автобуса. Когато слязох половин час по-късно, валеше само... от дърветата. Благодарност и радост! 

задържам дъха си

този крехък свят

в ръцете ми