Кокалянски Урвич и материалният израз на чувството за собственост

 

След посещението ми на местността "Гарванец", знаех, че съм пропуснала едно обещано връщане след отиването до кокалянския манастир "Св. Николай Летни", а именно - Кокалянския Урвич. Нещо не беше наред още от самото начало. Въпреки че спирката, носеща името на споменатия манастир, се обявява в автобус №3, шофьорът е шокиран за това къде е най-безопасно да ми спре. Накратко, такава спирка, в посока Долни Пасарел, липсва. Водачът, обаче, е много отзивчив и ми съдейства. Маршрутът ми е повече от ясен и скок-подскок по моста, та по пътя за манастира, но вместо да завия надясно, поемам първата пътека вляво след тази отбивка и пак скок-подскок - до първата табела "Кокалянски Урвич". 

Вдясно са останките и информационната табела, а вляво е кула Мелница, която е "върху трасето на крепостната стена и през Средновековието е имала отбранителни функции, след края на Второто бъблгарско царство. Построена е в мелничарски силоз. В новите руини през 2018 година бе намерен сложен хромел, три плочести камъка за мелене на жито". 

"Цитаделата е разположена в най-високата част от западния хълм Урвич, заема площ от 1000 кв.м. и материалите, които се откриват там, обхващат времето от Късната Античност до Късното Средновековеие IV - XVII век". 

"Манастирът около църквата "Св. Илия" съществува от края на XVI век до края на XVII век. Той е разположен на площ от 1340 кв. м. Състои се от запазено крило с трапезария, кухня, мазе и южно крило с 8 помещения."

(всички цитати са от споменатата информационна табела)

Разбира се, най-атрактивна е самата кула и завих вляво, за да стигна до този надпис. Ако не го разчитате, той гласи: "Уважаеми посетители, вила "Урвич" е частна собственост!"... Следват заплахи за наказание, в случай, че решите да почукате дори, без да имате уговорка; че надникнете през оградата или пък недай боже, се покачите там... Няма да коментирам, но следващия път, когато решим да се тупаме в гърдите,  сравнявайки нашата богата история (за тази на Урвич, прочетете където искате, например - в "Уикипедия", ако не ви се четат енциклопедии) с нищожната на някои незначителни "държавици", може и да се позамислим. Знам само, че при посещението ми до Серес пак така припкайки се качих до останките от тяхната крепост, до която има заведение, но никой не ви пречи да разгледате съвсем безплатно това, което ви интересува. 

За да повдигна леко разваленото ми настроение, избрах да се върна по козята пътека под частната собственост и да снимам поне отвън и отстрани, а и да се насладя на природата наоколо. Точно на моста под спирката ме заговори англоговорящ азиатец и когато разбра, че най-интересното е частна собственост, неволно отрони: "But why?!" 

Километрите не бяха много и реших да се върна към Кокалянско ханче пеша по изпитания вече маршрут и да си припомня необичайните скални лица. 

Тъкмо снимах отново "Дяволския мост" и малко по-надолу видях отбивка вдясно - превъзходна пътека! Учудих се как така не съм я видяла миналата година, но нищо. И пак с моето скок-подскок, първо по "царския път", за да стигна до заградени дворове и да се окаже, че мога само да се върна в обратна посока към реката. Казвам си - какво пък, време много, ще мина по по-обраслата пътечка. Да, ама не - култова фраза, не се нуждае от кавички. Стигнах до бариера и макар че беше свалена (не, не - вдигната), опитът ме е научил, че не бива да продължа. И така, върнах се аз пак на пътя  - съвсем не натоварен в работен ден и какво да видя?! В другия край на пътечката, пак бариера, а зад нея тези бездомни кучета. Какво да ви кажа - отглеждам кучета почти през целия си живот, храня бездомничета, но сутринта, с периферното зрение засякох заглавие в интернет сайт за новини, разказващо за жена, убита от глутница бездомни кучета. Да, да, самото заглавие разказва историята. Слава богу, тези сладури се ограничиха само с лаене, но да му се невиди - намерете по-достоен начин да си пазите собствеността! Какво ли би станало, ако собствениците на гореспоменатата вила пуснеха кучета по козята пътека, а?!

Ускорих крачка и скоро бях на спирка "Кокалянско ханче" и то съвсем предвидливо - успях да се кача на идващия автобус 3, а после да се прекача на метро. Ето го и маршрутът ми с все излишното отбиване, за което ви разказах: 

Серес

 

Събота. 25.03.2023 г. Отново се отправям на път. Давам си сметка, че не съм била в Гърция от 10 месеца, а част от историята ѝ е свързана и с нашата, българската. Фактите, които съобщавам по-долу, са от екскурзовода ни, Мишо, както се представи и от намерени документи, а моето любопитство и желанието ми да научавам още на място ме карат да се вълнувам от предстоящото приключение.

Първата ни спирка е Серския манастир "Св. Йоан Предтеча". Той е само на 10 км. от града, в подножието на планината Сминица, в долината на река Бродска. Основан е в периода между 1270 - 1275 г. от метрополита на Цариградската птриаршия Йоаким, канонизиран за светец след смъртта му. Според Виктор Григорович, написал „Очерк путешествия по Европейской Турции“ през 1845 г., монасите прикриват своя български произход, което е логично, предвид това, че славянските книги са били изгорени. Фактът за българския произход на отците е потвърден и от митрополита на Вселенската патриаршия Неофит. Интересен факт е, че голямата църква на манастира е построена с даренията на християните българи от околните села, чиито деца са обучавани в манастирското училище. От 1962 година е защитен паметник на културата. До 1986 г. е мъжки манастир, а оттогава и до днес – женски. През 2010 г. там избухва опустошителен пожар, но постепенно всичко е възстановено. Природата е наистина великолепна. Маслинените гори се сменят с кипарисови, а планината Сминица или още Змийница, както и Бродската река допълват това усещане.

Оттам се отправяме към Серес, познат още кат Сер и Сяр - древен град, основан от тракийско племе (сириопеони) и е споменат от Херодот (5 в. Пр.н.е.) и други антични автори. Хан Крум превзема града през 808 г. и така е включен в територията на България. През 1195 г., точно там, цар Асен I побеждава Византия и пленява командващия Исаак. През 1205 г., Калоян, след победата при Одрин, пак тук, побеждава Латинската империя. Едва през XIV в. Стефан Душан създава Душановото царство, а през 1383 г. градът пада под османско робство и губи крепостните си стени. По данни от средата на XIX в., Сяр е населен от различни националности, но преобладават българите. Така е и до днес - убедих се на няколко места, в които влязох и се оказа, че работещите там не говорят английски, но "Greek and Bulgarian". Първото българско училище в този град е открито през 1871 г., а две години по-късно е преместено във Вароша, старата част на града. През 1895-96 г. Българската екзархия обявява училището за педагогическо и до 1913 г. е основен учебен център на българите от Източна Македония. Тогава, по време на Междусъюзническата война, Сяр е включен в територията на Гърция, което води до разграбване на българските институции, а 250 българи са изклани в сградата на Сярската българска девическа гимназия. Градът е български отново от 1916 г., но след Ньойския договор е върнат на Гърция. 

По програма, с екскурзовода, посетихме:

- "Свети архангели" - най-големия храм в града. Никой не знае кога е построен, а постепенно е претърпял разрушения - от османските турци, които го превърнали в джамия; после пожар е причинил огромни разрушения; през 1913 г. от българската армия.. В този вид е от 50-те години на ХХ век. В параклиса към храма, "Света Богородица" е запазено копие на иконата "Света Богородица Ерусалимска" 

- Минаваме през парка и фонтаните работят, защото е празник, а следобед ще установим, че вече не. За разлика от многото магазини, а и следващата ни спирка - археологическия музей, който от 1968 година е разположен в сградата на някогашния безистен - покрит базар, построен през 1485 г. Има шест купола и четири железни врати и е покрит с олово.

Извън програмата, се отправям към останките от крепостта, наричана „Кулас“ - отбранително съоръжение от Средновековието, издигнато от Никифор Фока Стари, един от най-изявените византийски военачалници. Останала само кулата с височина 18 метра, , датираща от VII век, тъй като самата крепост е била разрушена от ордите на Мурад I. От 1925 г. кулата и църквата „Свети Николай“ са обявени за защитен паметник на културата. Там вече има заведение, но в никакъв случай не е съсипало останките, предвидливо оградени с въжета, а гледката към града е прекрасна.

Върнах се и ми остана време да хапна и да пия кафе, преди да се отправим обратно към София.

Стоб и Стобските пирамиди

 

Може би повечето от вас си спомнят, че на 22.01. започнах китайската нова година, тази, на червения заек, с най-червените пирамиди в България, а именно - Кътинските. Последва екскурзията до Мелник, Рожен и Рупите, където видях Роженските, Мелнишките и Кърлановските пирамиди и за тях ви разказх тук. Това, само за тази година, но нека не забравяме и Кърджалийските от януари 2022 г., които бяха част от едно по-голямо приключение на този адрес. Съвсем логично беше да си поставя за цел да видя, ако не всички, то поне повечето от тези природни феномени в България и непрекъснато попадах на факти, че най- (запазени, големи, интересни, красиви) са именно тези над село Стоб.

Е, на 19 март, в 8:10 се качих на автобуса за Благоевград и в 9:45 бях вече на автогарта му. Колкото и да обичам този град, реших засега да си припомня само за разходката ми до там през 2019 г. и да му обещая до нови срещи, а в 10:00 да се кача на автобуса за Стоб. Пътят до там е 30-на минути, а ако за разлика от мен нямате три своенравни животинки у дома, можете да преодолеете 16-те километра и пеша. И така, слизате на спирката, завивате по моста над река Рилска вдясно и продължавате все направо до площада с паметника на загиналите партизани. Още зад него ще видите табелите за пирамидите вляво и докато се наслаждавате на къщите, колкото и тъжна гледка да са изоставените, няма да се усетите кога сте подминали църквата "Свети Прокопий" и сте стигнали до началото на поклонническия маршрут, който нарекох за себе си "Българско Камино за минималисти"

Мостът над река Рилска

Паметникът в памет на загиналите партизани

***

къщи:

***

На снимките по-горе виждате църквата"Свети Прокопий", която трима жители на село Стоб измолили от сулатана в Цариград,а строежът ѝ приключил през 1860 г., когато и била осветена. Иконите в нея датират от 18-19 век. Първото дете, кръстено в новата черква е доживяло до 100-годишна възраст. Свети Прокопий е защитник на младоженците.

***

 

Пунктът, от който започва поклонническият път; от табелата разбирам, че ми предстоят 30 минути ходене пеша. Няма да скромнича излишно и ще ви споделя, че до първия парапет (само последната поредица от пирамиди не е обезопасена, както ще видите на една от снимките) стигнах за 17 минути и то със спирането за снимки.

***

Първо се отбих да видя останките от старата църква "Свети Прокопий", построена през 1393 г., но разрушена от турците, а за новата виждате данните малко по-горе. Има място, където младоженци оставят листчета с желания и по свидетелства на вярващите, 90% от тях са се сбъднали. Този факт, както и другите, по-горе, са от табела пред останките от старата църква.

***

И така, ето, че дойде време да затая дъх и да балансирам между внимателно стъпване дори по пътеката с парапети, а още повече по последната, и да се вглеждам внимателно в образуванията под, над, а на места и до мен. Благодаря си, че не пропускам упражненията за баланс и си припомням трите легенди, свързани с пирамидите:

1. Тръгнали сватове да водят булката, забулена, че да не се вижда, при младоженеца. Любопитството човешко няма граници, както знаем, и всички се помолили наум да духне по-силен вятър, да повдигне воалите на невестата, че да знаят как изглежда тя. И ето, че желанието им се сбъднало. Момичето било толкова красиво, че кумът не се въздържал и понечил да я целуне. От срам, сватбарите, заедно с кума и булката, се вкаменили на място. 

2. Дошло време за сватба, но тъщата не била поканена. Проклела тя цялата сватба, без да пощади и дъщеря си, и всички се вкаменили на място.

3. Българско момиче и турско момче се влюбили силно един в друг, но нито нейните родители искали поробител в къщата си, нито пък неговите - гяурка. От мъка, милата влюбена се хвърлила от скалите, а всички роднини от двете страни, както и момчето, "на камък станали". 

Ето ги и снимките. Както и при посещението на местността Гарванец, ще оставя на вас да откриете фигури и образи. Единственият ясен е моят. 😀

***

Върнах се по същия път, но значително по-бързо и трябваше да почакам на спирката автобуса в 12:10. Имало е защо - за да видя първия щъркел в гнездото му, в полет и кацнал на един стълб.

***

В 12:40 бях на автогарата в Благоевград, а в 13 часа, точно по разписание, потегли автобусът за София. Шофьорът спря на Руски паметник в 14:20 и още преди 15 ч. си бях у дома. Оказа се, че отиването и връщането пеша из стобските красоти ми е отнело само час и 10 минути, а денивелацията, съвсем неусетно преодоляна, е 197 м.

*****************************************************************************

Освен да бъда благодарна за здравето, подвижността и времето, с които разполагах, за да се насладя на тези прелести, друго не ми остава.