Връх Дупевица - първенецът на Люлин планина

 Не знам дали си спомняте, че вече посетих Бонсови поляни и горнобанския манастир „Св. Св. Кирил и Методий“ през ноември 2022 г.? Можете да си припомните това пътешествие тук. Защо ли? Освен, за да го направите и вие, както много хора споделят, описанията на пътешествията ми са ги вдъхновили, и за да изпълня този път споменатото в него изкачване на връх Дупевица – първенецът на Люлин планина Стигнах до хижа „Бонсови поляни“ само малко след паркинга на последната спирка на рядко минаващия и то само в почивни дни автобус 103. Придружена от кучетата им, поех към върха по пътеката с добра маркировка. Четох какво ли не в нета, но маркировка има, неминуемо се намират слънчеви участъци, но не те са преобладаващите. Ориентир също така е кулата на мобилен оператор, но не завивайте към нея вдясно, а продължете по пътеката вляво, където има и табела – предпоследната по маршрута. Ако се отклоните към кулата, пак ще стигнете, но ще се помотаете около сградите на някогашните военни поделения. Обаче, със сигурност остават не повече от 50-на метра тях. Не е голяма работа, а и не е кой знае колко изкачване, но си е тръпка и предизвикателство. Височината му е 1256 метра и денивелацията от последната спирка на 260 е 557 м., иначе има-няма 315 м. Колкото до смешното име, всъщност, има легенда, според която името на върха е било Допеевица – когато го изкачи човек и му се допява. После, шегаджия го преименувал и нали сме българи, обичаме да се смеем на всичко, което не ни засяга пряко, така и си останало.  Предлагам няколко разстояния от последната спирка на автобус 260:

-          До табелата за край на Горна баня е 1.700 км.

-          До началото на изкачването – 4.800

-          До хижата „Бонсови поляни“ – 5.100

-          До върха – 9.100

Ето и снимки, включително и тази на маршрута ми.

 

Панчарево - панорамната и стандартната пътеки

 Чудесно място за разхлаждане в жегите е Панчарево и прилежащото му езеро. С автобус №1 слизам на спирка "Банята Панчарево", прекосявам моста с каскади и се отправям този път по панорамната пътека. Съчетавам огън (слънцето), въздух (галещ кожата ми) и земя (босите ми стъпала биха пели химни, ако имаха този шанс), а водата е под мен и ме примамва. При тези приятна сянка и аромат на борове и ели съвсем не усещам леките изкачвания. Когато стигам до табелите, указващи оставащото разстояние до село Герман и съответно ВЕЦ "Кокаляне", слизам надолу вдясно и пак завивам вдясно, за да се доближа до пейката и кръста над нея. Изглеждат толкова внушителни гледани отдолу, по стандартната алея, а всъщност даряват с много спокойствие и светлина (душевна преди всичко). Продължавам по тази пътека, весело поздравявайки се със спортист и виждам лоста за набиране между две дървета. Всичко е нагласено и никой не пречи на никого. Скоро тази пътека пак се слива с Панорамната, по която тръгнах, и отново съм в изходна позиция. Километрите до тук са малко повече от 4 - абсолютно недостатъчни ми - и решавам да мина по стандартната, както я нарекох, пътека, по която си споделят маршрута велосипедисти и пешеходци. Звуци и шепоти (на листа) ме карат да се обръщам от време на време и с удоволствие да снимам всички представители на растителния и животински свят (ако ви е много семпло, мога да кажа и - на флората и фауната), радвам се на слънцето, топвам набързо стъпала във водата - там, където вече е разрешено и добавям петия елемент, извиращ от избистрените ми ум и сърце, подминавам ВЕЦ "Кокаляне", завивам вдясно, преодолявам на бегом стълбите не само защото вече сериозно напича и след две минути се качвам на същия автобус в обратна посока от спирка "Кокалянско ханче". Километрите вече са малко повече от осем, аз съм охладена, заредена с енергия и готова за останалите задачи от следобеда и вечерта. 

Ето и снимки: